Елизабет Лоуел
Опасно убежище (12)

12.

— Ще вляза с теб — заяви Шей, докато Танър паркираше в Рефюдж. — Шериф Конрад сигурно ще бъде по-любезен в мое присъствие.

— Струва си да се опита — отвърна той, но се усмихна, за да смекчи впечатлението от резкия си тон.

Хайде, Брадърс. Обади се. Отивам при шерифа само с някакви голи подозрения.

Провинциалният участък беше тесен и ярко осветен, облепен с плакати на обществени служби. Те създаваха у хората усещане, че нещата са напълно под контрол, след като лошите момчета бяха известни и обречени да бъдат изправени пред правосъдието. Имаше малка врата от едната страна, водеща към още по-малка канцелария. Танър съобрази, че шерифът е точно там.

На бюрото на секретарката се мъдреше табелка с надпис „Мисис Джоунс“, а някакъв мъж недоволно се мръщеше до телефонната централа. Поведението му подсказваше, че посетителите изобщо не го интересуваха.

— Това е първият заместник, който пристигна на мястото на произшествието — каза Шей тихо, за да не я чуят.

— Същият, който не е попитал за дрехите на Лорн ли? — все така шепнешком рече Танър.

Тя кимна. Жестът й, както и отношението на полицая му казаха всичко, което му беше нужно да знае. Той се приближи и се надвеси над бюрото на секретарката като Сиера Невада над долината, заплашвайки да я захлупи всеки момент. В първите няколко секунди й се стори, че мъжът изръмжа, после си даде сметка, че само се е покашлял.

— Какво желаете? — обади се заместникът без всякакъв интерес.

— Аз съм Танър Дейвис. Бих искал да разговарям с шерифа по повод смъртта на чичо ми.

Без да вдига поглед, мъжът натисна някакъв бутон и отново се намръщи, защото нищо не се получи.

— Съжалявам за загубата ви — каза, като продължаваше да гледа телефона.

— Аз също — отвърна Танър делово. — И така, шефът ви тук ли е?

Нищо чудно, че очакваше шерифът да се отнесе грубо към него — мислено отбеляза Шей. — На ченгетата очевидно любезността не е силната им страна.

— Чуйте, мистър… Как ви беше името?

Отнякъде се разнесе силно шумолене на вестник.

Танър погледна към дъното на стаята. Отделен само от висока до кръста врата, изработена от висококачествен ламинат, платена с парите на данъкоплатците, седеше друг заместник. Беше вдигнал обутите си в ботуши крака върху малко бюро. Не погледна към посетителите, а просто продължи да разгръща страниците, сякаш шумоляха разлюлени от вятъра плевели. Заместник Фелдт се изправи с нежелание.

— Извинявайте, мразя тоя проклет телефон. Как е името на починалия? — попита, все още загледан в апарата.

— Лорн Дейвис.

— О, разбира се. Същата фамилия.

Мъжът отзад най-сетне надникна иззад вестника.

Разпознала го, Шей кимна. Когато заместник Натан Огъст не беше на смяна, често работеше като охрана на сбирките на сдружението. Беше вторият полицай, пристигнал на мястото на смъртта на Лорн, но го бяха извикали за друг случай, преди да успее да направи снимки с мобилния си телефон.

— А, онзи Дейвис — каза заместник Фелдт. И изведнъж стана неспокоен. — Съжалявам да го чуя. Лорн беше истински…

— Така е — прекъсна го Танър. — Проведено ли е разследване за причината за смъртта?

— Ние… Ами как да ви кажа… Изчакайте за минута. — Той бързо погледна към колегата си, но не срещна никакъв отклик. — Мисля, че шерифът точно се запознава с резултатите… Ала не съм сигурен…

— Искам да ги видя — заяви Танър с тон, доближаващ се до заповед.

Заместник Огъст се обади от дъното на стаята:

— Не и преди шерифът да подпише рапорта.

— Здравейте, заместник Огъст — намеси се Шей, опитвайки се да внесе любезна нотка в разговора.

— Радвам се да ви видя, мис Таунсенд — погледна я той над вестника с продължителен, преценяващ мъжки поглед. — Снощи доста рано напуснахте празненството.

— Имах дълъг и тежък ден — обясни тя изненадана, че беше забелязал прибързаното й оттегляне от отегчителното събитие.

Танър многозначително се покашля. Полицаят открито я поглъщаше с поглед, докато най-сетне се обърна към него.

— Съболезнования за загубата ви — каза, очевидно преценявайки го вече като колега.

Танър кимна.

Другият заместник забърза към затворената врата на канцеларията и изчезна зад нея. Осветлението вътре се включи. Минута по-късно той се върна с някаква папка.

— Съжалявам, че точно вие сте го открили — заяви Огъст, насочвайки вниманието си отново към Шей. — Дяволски неприятна работа.

Тя потръпна от мрачния спомен.

— Беше много тежко…

Без да се издава, Танър я наблюдаваше напрегнато.

— Е, добре — обади се Фелдт, покашля се и побърза да преразкаже съдържанието на документите, които държеше в ръцете си: — Становището на експерта е, че починалият Лорн Максимилиан Дейвис, с постоянно местожителство… По дяволите, вие знаете, къде е живял… Та тъй, той е умрял от естествена смърт, най-вероятно причинена от сърдечна недостатъчност, дължаща се на напредналата възраст на лицето.

— Глупости — равно изрече Танър.

Шей го стрелна с поглед.

— Какво казахте? — скочи от мястото си Огъст.

— Невъзможно е да чувате тази дума за първи път — сряза го Танър със същия безизразен тон.

— Онова, което се опитва да ви обясни, е — спокойно се намеси Шей, — че разполага с някои нови факти, които би искал да добави към разследването.

— Не това казах — измърмори Танър толкова тихо, че го чу само тя.

— Да, сам се сетих за това — разгневи се Огъст. — Сигурно е някакъв градски експерт, дошъл да ни учи нас, провинциалистите, как се правят нещата.

Фелдт изглеждаше много нещастен.

— Не е нужно да си експерт — градски или какъвто и да е, — за да забележиш, че чичо ми не е бил с шапка — поясни с равен глас Танър. — Познавате ли някой фермер в долината, който не си слага шапката, преди да обуе ботушите си?

— Фелдт, кога е настъпила смъртта? — обърна се към колегата си Огъст.

— Трудно е да се определи. Трупът не е бил в идеален вид заради хищниците и други обстоятелства.

Шей отново присви очи при спомена.

— Какво пише в рапорта? — типично по полицейски безцеремонно попита Огъст.

— Ами доколкото могат да преценят, вероятно в сряда или някъде там — обърна се към него Фелдт. — Ако се е случило през нощта, не е имал нужда от шапка.

— Но пък ще му е било нужно яке — възрази Танър. — Само дето и такова липсва.

Младият полицай отново надникна в документите, сякаш се надяваше да открие в тях някаква връхна дреха. Но нямаше.

— Остава и въпросът с ботушите му — продължи да настоява Танър.

— Бил е с ботуши — потупа с пръсти върху папката Фелдт. — Опаковали сме ги и чакаме някой да ги потърси.

— Работните му ботуши са на една пейка в къщата — възрази племенникът.

— Онези, с които го намерих, бяха съвсем нови — намеси се Шей.

Огъст повдигна шапката си, прокара ръка през гъстата си коса и отново я нахлупи.

— Мислил съм върху това, дори няколко пъти го споменах на шерифа. Но изглежда не натежа като факт. — Той сви рамена. — Поне не достатъчно, за да повлияе върху разследването. При тези заключения не можете да го използвате дори като косвена улика.

Официалната позиция ми е ясна — мислено отбеляза Танър. — Огъст се е опитал да си свърши съвестно работата, но шерифът му е затворил устата

— Значи сте сигурни, че става въпрос за внезапна смърт? — попита Шей.

През прозореца просветна отблясък от приближаваща се кола. Огъст погледна над рамото на Танър към входната врата зад гърба му. Загорялата му от слънцето ръка отново хвана вестника.

Вратата се отвори, разтърсвайки рамката от нечии забързани стъпки.

— Добро утро, шерифе — поздрави Огъст.

Ченгето в Танър знаеше със сигурност, че мъжът преднамерено беше пренебрегнал въпроса на Шей. Но онова, което не знаеше, беше защо. Освен ако причината не беше присъствието на Конрад. Обърна се леко и успя да разгледа добре шерифа.

Без прожекторите на тържествения коктейл на съмнителното сдружение той беше забележим колкото изсъхналия мъх по дърветата. Високото му тяло беше мършаво и изпито. Неудовлетвореността от живота струеше от него като горещи вълни над асфалт. На колана му висяха два мобилни телефона. Но вместо да му придават някакъв авторитет, те го правеха да изглежда жалък. Още повече че единият беше толкова евтин, че всяко дете би могло да си го купи с джобните си пари в някой квартален магазин. Тъй като беше нарочен за шериф на селския окръг Рефюдж, щата Невада, Танър се съмняваше, че можеше да си позволи нещо повече от полицейско куче, което да се привърже към него. Освен това беше напълно убеден, че виждаше човек, който по нищо не се различаваше от новия му шеф в Лос Анджелис — огромни амбиции без истински потенциал да ги осъществи.

Вероятно е ненадминат в умението да лиже задници — помисли си Танър с отвращение. — Когато става дума за повишение, това е много по-полезно от добрата работа.

Ако шериф Конрад го беше познал, с нищо не го показа. Кимна отривисто към Шей, преди да влезе в малкия си кабинет и да затръшне вратата. Излишно силно.

— Никога не съм виждал човек, който да носи толкова голям надпис: „Не ме безпокойте“ — обади се в настъпилата тишина Танър.

— Можеш да останеш с впечатлението, че някой се радва, задето е фаворит в листата за следващите избори — каза Огъст.

Ъгълчетата на устата на Танър се повдигнаха подигравателно. При други обстоятелства сигурно би харесал Огъст. Но точно в този момент заместникът беше застанал между него и отговорите, които търсеше. Наведе се и прошепна много тихо на Шей:

— Аз ли съм единственият, който гледа на шерифа като на дете, облякло на игра униформа?

Костваше й много усилия да не се разсмее на глас.

— Фелдт! — Крясъкът, от който стъклата на прозорците иззвъняха, се разнесе иззад затворената врата. — Къде, по дяволите, е последното дознание?

— Донесох ви го, шериф. Готово за подпис.

Вратата се отвори и Конрад закрачи към тях.

Танър знаеше, че той се опитваше да изглежда застрашителен, сякаш казва: „Ей сега някой ще бъде убит“. Ала не беше попаднал на подходящите хора. Вероятно точно заради това е назначил Фелдт. За да има поне един, когото може да плаши с гнева си.

— По дяволите! То вече трябваше да е минало към архив! — Шерифът застана толкова близо до подчинения си, че периферията на шапката му докосна веждите на заместника.

Сигурно го гъделичка — помисли си с презрение Танър. И друг път беше виждал шефове, които си играят на сплашване. Дай им малко власт и им гледай сеира.

В Рефюдж шерифът нямаше никакво влияние.

— Ъъъ… съжалявам, сър — заекна Фелдт. — Точно щях…

Танър го прекъсна:

— Това трябва да оглави класацията за най-бързото разследване, извършено от провинциалната бюрокрация.

— Кой, по дяволите, сте вие? — Гласът на по-възрастния мъж почти изскърца от напрежение.

— Шерифе, сигурно ще ви бъде приятно да се запознаете с Танър Дейвис, племенник на споменатия преди малко покойник — безизразно се обади Огъст. — Той има няколко въпроса и свои наблюдения, които иска да сподели с вас.

Конрад изгледа неприязнено посетителя. И тогава името сякаш най-сетне стигна до съзнанието му.

— Роднина на Лорн Дейвис ли?

Танър кимна безизразно.

Шерифът сви устни съчувствено, после ясно даде да се разбере, че бърза.

— Вижте, съжалявам за загубата ви, но имаме работа с обикновен случай на естествена смърт. Нито повече, нито по-малко.

— А какво ще кажете за златото?

Шей го изгледа стреснато. Не предполагаше, че Танър изобщо ще спомене за изчезналите монети. Огъст наблюдаваше шефа си, сякаш очакваше с интерес следващите му думи.

— Какво злато? — попита Конрад, преди да се обърне към заместниците си и да им зададе същия въпрос, защото в момента това беше най-важното: — КАКВО ЗЛАТО?

— Аз… Ами аз… — подхвана Фелдт.

— Никога не съм чувал за някакво злато — спокойно каза Огъст.

— Което не говори добре за нито един от двама ви. — Шерифът изруга няколко пъти и се обърна към Танър: — Какво злато?

Тъй като беше понижил гласа си, Танър си направи труда да му отговори:

— Като начало, поне един свитък с двайсетдоларови монети отпреди Депресията.

— Какво? — отново повиши тон Конрад.

— Съхраняваха се в семеен тайник в къщата. Място, което бихте могли да откриете единствено с ремонтна бригада. Но къщата не е претърсвана. Не беше дори разхвърляна, така че никой не е ровил там нито преди, нито след смъртта на Лорн.

— Синко — въздъхна Конрад. — Не си идвал по нашите места от много години и вероятно не знаеш какви трудни времена преживяхме. Може би чичо ти е продал златото много отдавна. Това не променя факта, че е починал от естествена смърт на осемдесет и няколко години.

— Но не е носел яке или… — обади се Шей.

— Здравейте, мис Таунсенд — прекъсна я шерифът. — Изглежда, вашето сдружение е на път да завладее още едно ранчо. Което ми подсказва, че Лорн е останал без пукната пара, иначе никога не би ви отстъпил земята си. — Той се обърна към Танър: — Ако кончината на чичо ви, ви се струва съмнителна, по-добре проучете въпросното сдружение. Местната полиция има истински престъпления, с които трябва да се заеме.

Дрезгавият глас на Огъст наруши настъпилата тишина, настанила се неловко между младия мъж и шефа му:

— Подезичната кост беше цяла, няма следи от удушване. Токсикологичните изследвания бяха чисти. Липсват прободни или огнестрелни рани, както и травми, несъвместими с живота. Тялото е било в идеално състояние до идването на койотите и другите хищници.

Без да откъсва поглед от Танър, шерифът кимна отривисто.

— Ето, това е всичко — каза той. — Чичо ви е умрял в собственото си ранчо, обут в собствените си ботуши. Има и по-неприятни начини да си отидеш от този свят.

— Дааа… и аз съм виждал повечето от тях — отвърна Танър. — Научих също така, че много често истината не струва пукната пара. — Извърна се и тръгна към вратата.

Шей забеляза, че Огъст го наблюдава напрегнато. Щом вниманието на заместника се насочи към нея, тя последва Танър.

— Благодаря ви за отделеното време — подхвърли на излизане.

— Дори не го споменавайте — рече Огъст.

Беше убедена, че зад външното си безразличие мъжът се заливаше от смях.

— Можеше да бъде и по-лошо — отбеляза тя, щом стигнаха до колата.

Танър я изгледа с недоверие. След като се настаниха в автомобила, попита:

— Как така?

— Шерифът можеше да те арестува за неуважително отношение към служебно лице. Майка ти не ти ли е казвала, че с една усмивка можеш да обидиш някого повече, отколкото ако му се озъбиш или напсуваш?

— Не и на място, където се опитват да те прецакат. А шериф Конрад не би разбрал, че някой му се е озъбил, докато не види оголените му челюсти. — Танър хвана волана и затръшна вратата. — Той е спукан балон, на който е закачена значка. Огъст вероятно е добро ченге, когато му позволяват, но шефът му държи на къс повод всички, освен себе си.

— Огъст знае много повече, отколкото казва — подхвърли Шей.

— Така е… Веднага разбра, че съм му колега.

— Затова не е нужен кой знае какъв ум. Само един поглед върху якето ти и всеки ще се досети, че не си цивилен.

— Струва ми се, че току-що се обидих.

— Танър, сигурно се оглеждаш в огледалото поне докато се бръснеш.

— Всеки ден. И какво от това?

— Не приличаш на момчето от съседната къща — засмя се тя.

— Ще оставя това на Огъст.

— Новините се разчуват бързо. А той е костелив орех.

— И няма нищо против да те свали — отбеляза Танър и включи двигателя.

Тя рязко се обърна към него.

— Какво? — попита ядосано.

— Повярвай ми — погледна я усмихнато той. — И ти трябва да се видиш как изглеждаш.

Шей си каза, че не бива да се изчервява. И този път наистина не го направи.

— Огъст ми е съвсем ясен — заяви Танър, докато напускаха паркинга и се включиха в натовареното движение. — Онзи, когото изобщо не разбрах, е шерифът. Имаш ли нещо против да се отбием при ветеринаря, преди да те заведа на обяд?

— И аз искам да видя как е Динго. Ветеринарят ли е следващият, когото ще подложиш на кръстосан разпит?

— Очаквам едно обаждане — отвърна Танър. — Ако не дойде обаче, ще трябва да започнем да разпитваме мъжете, с които Лорн е играл покер. Имаш ли представа, кои са най-редовните?

— Бърн Мейсън е един от тях. Той е управител на „Силвър Лоуд Лодж“, където всеки вторник се събират комарджиите.

— Познаваш ли го достатъчно добре, за да можеш да му насрочиш неочаквана среща?

— Нашето сдружение има договорка да използва заведението за срещи с фермерите. Много е популярно сред местните. Често сама съм подготвяла сбирките.

— Чудесно — заяви Танър. — Обади му се и го попитай дали ще може да се срещне с теб днес рано следобед. Предупреди го, че няма да бъдеш сама.

— Защо?

— За да си поговорим за Лорн и за приятелчетата му за покер. Нещо като услуга, ако друго не е в състояние да го убеди. Ти си представител на сдружението, което носи пари на заведението. При това си много привлекателна жена.

Тя изсумтя презрително и бръкна в чантата си.

— Ще видя какво мога да направя.

Докато Шей провеждаше разговори по телефона с няколко души от персонала на „Силвър Лоуд Лодж“, градът се ширна от едната страна на пътя, обграден от магазини за сувенири, мексикански ресторанти, поляни за паша и ферми от двете страни на долината. Конете сякаш позираха като в цирково шоу със здрави мускули под опънатата гладка кожа, лъщяща на слънчевата светлина. Ястреби и соколи се виеха над тучните морави.

— Движим се в график. Едва два часът е.

— Добра работа. Благодаря.

По дяволите, Брадърс. Обади се. Бих могъл да преследвам приятелите за покер на Лорн из цяла Невада, без изобщо да се доближа до истината.

Това си е разследване на убийство — напомни Танър на по-нетърпеливата си половина. — Изчакай. Нетърпението е грехът на новобранците.

— Ако това ще помогне — обади се Шей, след като бяха изминали няколко километра, — шерифът е продал мерцедес-бенц преди няколко години. Предполагам, че още по онова време вече е усетил политическия сърбеж. Чух, че се бил кандидатирал за началник веднага след оставката на Харолд Хил.

— Чудя се колко ли му е струвал постът?

— На Хил ли?

— Точно така.

— В Рефюдж всичко е много евтино — хладно отвърна тя. — Но ни допада идеята за закон и ред. Нали разбираш, разбиване на престъпните кръгове и сигурност, че ще бъдат съдени.

Той я изгледа безизразно.

— Не това имах предвид. Каквото и да е вършил шерифът в миналото, не е взел много присърце този случай.

— И как би могъл? Общността в Рефюдж е малка. Шерифът познава всички. Наясно е с всеки обир, всяка проява на домашно насилие, открадната кола или какъвто там рапорт, появил се на бюрото му. Не може да мине с автомобила си по улицата, без да се сблъска с проблем, който трябва да разреши.

— Казвали са ми, че ако не издържаш на горещина, не бива да ходиш в пустинята — отбеляза Танър. — И въпреки това днес той се появи в полицейското управление доста разгорещен… Някой го подслушва. И притиска Огъст. Забеляза ли, че взе страната на Конрад, в мига, в който онзи се появи?

— Нека се досетя. Ти постоянно спориш с шефовете си?

— Ей, не си съвсем права. Оставям ги на мира в петък и през почивните дни.

Усмихната, тя поклати глава.

— Не мисля, че Огъст е по-доволен от теб от начина, по който се развиват нещата. Само че не може да си позволи лукса да се изправи и да го изрече в лицето на шерифа.

Танър не възрази. Беше казал истината на по-силните от него и сега отваряше камерите в моргата. Нямаше право да упреква Огъст заради малодушието му.

Но определено не му беше харесал начинът, по който заместникът заглеждаше Шей.

Откога започна да бележиш територията си около една жена като разгонен самец? Не полудя от гняв заради съпругата си и инструктора й по йога. Само беше бесен на себе си, задето си бил такъв глупак.

Не намери отговор, но затова пък си спомни за първия път, когато беше чул гласа на Шей. И си беше помислил за тялото й сред измачкани чаршафи…