Елизабет Лоуел
Опасно убежище (44)

44.

Пикапът се друсаше и подскачаше по изровения път, движейки се с твърде висока скорост. Но му се струваше, че и тя не беше достатъчна, макар че нямаше как да ускори повече. Изкачи още едно каменисто възвишение с надеждата най-сетне да види светлините на стария форд.

Нищо не се забелязваше. Пред него се очертаваха само дълбоките следи от гумите на форда, леко засипани от усилващия се вятър.

Не мога да ги изгубя.

Значи трябва да карам по-бързо.

След малко ще ги настигна.

Тогава щеше да има възможност да използва пъхнатия в колана на панталона му пистолет, който се врязваше в гърба му при всяко по-силно друсане.

И знаеше със сигурност срещу кого.

Двигателят започна да ръмжи задавено. Купето се изпълни с мирис на изгорели газове и прегрят метал. Не си направи труда да погледне към контролното табло. Знаеше, че стрелката за температурата на водата отдавна беше преминала в червената зона. Скоро щеше да изгърми или радиаторът, или водещият вал. Но поне за момента се движеше по-бързо, отколкото би могъл, а нищо друго нямаше значение.

Единствените следи, оставени тук от години насам, бяха от гумите на стария форд на Шей.

Тогава пред него проблесна нещо оранжево. В мига, в който сърцето му подскочи, той осъзна, че виждаше изстъргана от колата боя от надигащите се покрай пътя храсталаци. Редицата дървета беше точно пред него. Според последното съобщение на Огъст, по-малко от половин километър го делеше от автомобила на Шей. Но на място, където пътят криволичеше и заобикаляше различни препятствия, докато се издигаше и неочаквано се спускаше отново надолу, разстоянието можеше да бъде и много по-голямо. В първия момент Танър реши да спре колата и да тръгне напряко пеша, но после размисли. Докато пикапът беше в състояние да се движи, това беше най-бързият начин да стигне до Шей. Телефонът му леко завибрира от поредното получено кратко съобщение. Той погледна към него и зачете бързо:

Навсякъде около теб има изоставени мини.

Не се отклонявай от пътя.

Танър стисна здраво волана.

Да не би Огъст да може да чете мисли?

Пикапът бучеше и се давеше, но продължаваше да се движи, като ровеше пръстта и разхвърляше наоколо малки камъчета. Танър си даваше сметка, че двигателят все още работи заради хладния въздух. Ако температурата беше с десетина градуса по-висока, отдавна щеше да е прегрял и замлъкнал.

Знаеше, че това неизбежно щеше да стане, въпросът беше кога…

Пикапът се тресеше по неравните коловози, тътреше се по средата на пътя и се изкачваше по склона като плувец, който с последни сили пореше прииждащите вълни.

Внезапно забеляза някаква светлина между дърветата малко пред него. Тя стоеше неподвижно.

Значи фордът беше спрял.

Дали са го изоставили с включени фарове? — запита се той.

Танър не знаеше дали няма да попадне в капан, но не се поколеба да продължи. Стрелката, отчитаща температурата на двигателя, отдавна беше навлязла в червената зона. Изгорелите газове се издигаха изпод предния капак, замъглявайки предното стъкло. Той продължаваше да натиска педала на газта до дупка, насочвайки колата към форда.

Съвсем неочаквано фаровете осветиха нещо по прашната пътека. Силует на жена, тичаща към него по пътя.

Шей.

Или Кимбърли.

Рязко натисна спирачки и пикапът занесе. Щеше да я удари, ако не завие.

Извъртя волана силно наляво, избягвайки изскочилата пред него жена.

За секунди се размина със смъртоносния сблъсък. Гумите изсвистяха и заподскачаха върху камъните встрани от пътя. Воланът се тресеше неистово, сякаш се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на ръцете му. Опита се да го овладее, но не успя. След резкия завой пикапът забоксува.

Светът се завъртя пред очите му като калейдоскоп. Натисна още веднъж спирачките и с всички сили се опита да си върне контрола върху неуправляемия пикап.

Светлините на фаровете зашариха във вихрен танц върху камъните и ниските храсти покрай пътя. В следващия момент те му се сториха по-високи от колата и в този миг разбра, че пътуването му беше приключило. Сграбчи волана, но той отново се изплъзна от ръцете му.

Почувства как предпазният колан се впи в тялото му.

И извика…

Сблъсъкът между метала и камъка продължи само няколко секунди, които му се сториха като дълги минути на забавен каданс. Почти не усещаше дясната си ръка, с която все още се опитваше да овладее неуправляемата кола. Зрението му се замъгли, сякаш беше попаднал в тунел, в който светлината гаснеше…

Защо не можах да спра.

Какво стана?

Нямаше начин да си отговори на въпроса точно в този момент. Пикапът се обърна, плъзна се на едната си страна и спря. Непоносима болка преряза тялото му. Но тя му подсказа, че все още беше жив. Той се отърси от обзелия го мрак и се опита да се освободи от предпазния колан с дясната си ръка, но тя не го слушаше. Отново усети силна болка. Сърцето му биеше до пръсване.

С периферното си зрение забеляза издигащия се дим изпод огънатия преден капак. С пикапа беше свършено. С мъка се освободи от колана с помощта на лявата си ръка и отвори вратата. Преди да се измъкне навън, посегна към пистолета си, използвайки инстинктивно дясната си ръка, но изстена от болка и изруга.

Със здравата си лява ръка непохватно извади оръжието от кобура. Изтръпна и от непоносимата болка в гърба си. На мястото, където беше затъкнал пистолета, вероятно имаше синина. Но онова, което наистина го вбеси, беше, че никога не му се беше удавало да стреля точно с лявата ръка. Засега обаче не можеше да разчита на дясната.

По дяволите, просто се размърдай и намери Шей.

Стискайки глока с лявата си ръка, той се измъкна изпод провисналата врата на пикапа. Огледа се наоколо, но не забеляза нищо, освен пръскащите сияние в тъмнината фарове на форда. Синкав дим се издигаше от потрошения пикап.

— Шей! — извика той. — Къде си?

Вместо отговор изтрещяха три изстрела от двайсет и два калибров пистолет. Заслепен от дима и ругаещ яростно, Танър дори не можеше да види мишената, на която трябваше да отвърне. Но някой със сигурност виждаше него.

Ето защо Шей не ми отговаря. Тя се крие.

Категорично отказваше да търси някакво друго обяснение за мълчанието й.

Приклекна и използва колата като прикритие. Отново се запита дали Шей или Кимбърли беше изскочила на пътя пред него.

Невидимият стрелец вероятно се беше спотаил някъде наблизо. От такова разстояние двайсет и втори калибър можеше да раздроби и скала.

Танър се надигна и приведен изтича встрани с цялата бързина и ловкост, на които беше способен. Трескаво се озърна за някакво ново прикритие: дървета, храсти, купчина камъни… Болката пулсираше в ръката му, сърцето му биеше като полудяло. Но в този момент нищо друго нямаше значение, освен Шей.

Бликналата ярост го зареждаше със сила. Тя беше обратната страна на страха, който го беше вледенил от мига, когато разбра за изчезването на Шей. Пред него се виждаха бледите очертания на храсти, сгушени между стволовете на дърветата.

Чудесно прикритие.

И той се промъкна нататък. После отново се приведе и се насили да си поеме дъх, но много бавно и предпазливо, заслушан за подозрителен шум откъм пътеката.

На стотина крачки от него димът продължаваше да се вие над предния капак на пикапа.

Недалеч от него някой се изкашля задавено. Заслуша се, опитвайки се да установи причината, защото беше преминал през обучение за отравяне с газове. Надяваше се да е Ейс, който в мъчителни спазми повръща зад някое дърво. Шумът заглъхна и настъпи тишина. Напрегната и очакваща…

Сякаш всичко наоколо беше затаило дъх. Никакви приближаващи стъпки. Нищо, освен свистенето в ушите му от удара, след като пикапът се блъсна в камъните.

Постепенно нощта се проясни, благодарение на надничащия иззад облаците лунен сърп. А и очите му бяха привикнали с тъмнината.

Безсмислено е да стоя тук и да се тревожа за Шей. По-добре да поема към мястото, където видях женския силует.

Няма начин да съм пресрещнал Кимбърли, тъй като по блузата й нямаше нищо лъскаво.

При това беше почти сигурен, че съзря спортни обувки. Любимите на Шей. Изхвърляйки всички тревожни мисли от съзнанието си, той предпазливо тръгна към мястото, където се беше опитал да избегне сблъсъка с бягащата жена.

Шей.

Трябва да е била тя.

Трябва да е жива…