Елизабет Лоуел
Опасно убежище (24)

24.

Шей се събуди, изгубила всякаква ориентация, но усещайки сигурност. Лежеше в нейната част от леглото, преметнала крак през голо мъжко бедро, а бузата й се притискаше към гладко, мускулесто рамо. Една ръка я обгръщаше през кръста.

Постепенно осъзна, че тялото на Танър и нейното се бяха увили едно около друго. Въздъхна с наслада от споделената интимност и се запита кога за последен път се бе събуждала с такова усещане за спокойствие. Или толкова задоволена…

И установи, че не й се беше случвало.

Преди да успее да размисли, пръстите му се плъзнаха по гръбнака й, погалиха бедрата й и се придвижиха нагоре към тила й, после отново надолу към нежните извивки на ханша й.

— Всяка жена трябва да се събужда по този начин — усмихна се тя, като се притисна към него, вдишвайки уханието му на мъжественост.

— Мъжът също — прошепна той. — Как се чувстваш?

— Много добре. Защо?

— Боях се, да не би да съм те наранил.

Той забеляза червенината, която изби по лицето й.

— Беше невероятно — повтори тихо тя.

Той се усмихна. Пръстите му продължиха пътешествието си надолу по гръбнака й, а другата му ръка милваше гърдите й, чиито зърна бяха втвърдени от допира до мускулестата му гръд. Телефонът в кухнята иззвъня.

— Не му обръщай внимание — каза Танър.

Надигна се и впи устни в нейните. Докато досадният звън не преставаше, двамата се наслаждаваха на ленива, бавна целувка, която не бяха имали търпение да изживеят предишната нощ. Мускулите на ръката му се стегнаха, цялото му тяло се напрегна. Без да се отделя от нея, той просто я повдигна и я намести върху себе си…

Телефонът в кухнята замлъкна. За сметка на това мобилният в джоба на дънките му започна да вибрира.

— Кой ли може да има и двата номера? — успя да попита Шей.

— Никой.

— Така ти се иска.

— Е, да. Така ми се иска.

С едната си ръка той се подпря на пода, а с другата, опипвайки, най-после успя да извади телефона от джоба си. Обаждането беше от местен номер, но това беше единственото, което можа да установи.

— Какво желаете? — попита доста недружелюбно той.

— Много неприятен начин да отговориш на телефонно обаждане. Тук е заместник-шерифът Огъст.

Танър повтори на глас невярващо името му.

Шей застина.

И в следващия момент бавно се отдръпна от него. Почти без да полага усилие, той успя да я върне на предишното й място.

— Как беше в Мейърс миналата вечер? — нехайно попита полицаят.

— Кой пък е този Мейърс?

— Не кой, а къде… Имам предвид града.

— Вижте, още е седем часът — каза Танър. — Имате ли някаква сериозна причина да се обаждате, или тормозите гражданите на случаен принцип?

— Смятам да закуся в „Уестърн кафе“ някъде към осем. Можете да се присъедините към мен, или да се видим в управлението след девет. Но сигурно бихте предпочели да хапнете нещо сутринта, все пак. Ако случайно Шей е някъде наблизо — додаде с неприкрит сарказъм той, — доведете и нея. Така ще си спестим малко време.

И Огъст прекъсна разговора.

Танър се загледа в телефонната слушалка като истински разследващ полицай — съсредоточено, напрегнато и злобно.

— Какво има? — попита Шей.

— Заместник Огъст се нуждае от компания за закуска в осем, в противен случай ще ме очаква в управлението към девет часа. Все пак ми препоръча първото. Каза още, че ще спестим време, ако заведа и теб.

Тя примигна.

— Сериозно ли говореше?

— Да. Или поне така ми се стори. Спомняш ли си, какво правихме вчера?

— Поровихме се в интернет, натъкнахме се на няколко заложни къщи, някои от които доста западнали, а други прекалено шикозни. Така изникна името на Руа. После отскочихме да обядваме, къпахме се в топлите извори и си легнахме изтощени. Имахме намерение да говорим с Руа днес, след като разберем, какво знае Огъст за него.

Усмивката на Танър беше сурова като погледа в сините му очи.

— Кратко и ясно. Ако Огъст се опита да усложни нещата, ти нищо не си спомняш. Разбра ли?

— Миличък, бях толкова погълната от тъмния ти сапфирен поглед, че дори забравих бащиното си име.

Той се разсмя толкова силно, че тя едва не се свлече от голите му гърди.

— Нямам търпение да видя изражението на заместника, когато му кажеш това — едва успя да подметне той.

 

 

Докато Танър и Шей пътуваха покрай източната страна на Сиера, сутрешната слънчева светлина обливаше долината на Рефюдж.

— Красиво е — отбеляза той, сякаш виждаше местността за първи път.

Полетата сияеха във всички нюанси на зеленото, а малките езера и напоителните канали приличаха на влажни диаманти. Над далечните селища и пасища планините тънеха в сиви и сини сенки. Облаците хвърляха трептящи копринени отблясъци.

— Ако разполагахме с достатъчно време, щях да спра и да се насладя на гледката — додаде той. — И на теб. Предишната нощ беше невероятна… — Но, от друга страна, ако не бързахме толкова, щяхме да сме още в леглото и аз щях да съм потънал дълбоко в теб.

— А пък аз си мислех, че ти харесва начина, по който разпалвам въображението ти.

— Господи, Шей, нямам търпение да го направим отново.

Тя усети, как бедрата й изтръпнаха.

— Хайде да говорим за нещо друго, защото иначе ще ти се нахвърля.

— Не ми говори така, докато шофирам. И ако продължиш да стрелкаш това сладко езиче към мен още малко, ще го приема като покана.

Шей погледна часовника си и каза неохотно:

— Така или иначе закъсняваме.

— А какво друго ще прави Огъст, освен да седи и да ни чака?

— Ще се заеме със свинската си пържола или пържено пиле… — Той сметна, че е истинско проклятие, ако продължи да я гледа, затова направи най-доброто, което можеше да предприеме в момента — да смени темата: — Добра ли е храната там, където искаш да хапнем?

— Е, не знам нищо за свинското, но пилешките пържоли със сос по селски са невероятни. Нямат нищо общо с онези хамбургери, в които повече е хлябът, който на всичко отгоре нищо не струва. Те си правят свой, като добавят подправки към брашното, увиват месото в него и го оставят да се пече, докато омекне.

Танър преглътна неволно. Усети, че е по-гладен, отколкото изобщо някога се беше чувствал.

— Значи отиваме там.

Заведението не беше голямо и дори изглеждаше по-тясно с тъмната си дървена ламперия и чугунените светилници, оформени като фарове на локомотиви. Снимки на няколко поколения западни филмови звезди украсяваха всяка видима част от помещението. Повечето от тях бяха с автографи. Въпреки фотографиите и множеството плакати на популярни филми, мястото не беше претенциозно. С типичната си западняшка атмосфера беше естествено и ненатрапчиво.

Сутрешното оживление вече отмираше и хората, които нямаха какво друго да правят, освен да проточат закуската си, изобщо не бързаха да се разотиват. Повечето от посетителите изглеждаха така, сякаш работеха и живееха тук. Сервитьорката ги отведе до масата на Огъст, която се намираше близо до задния вход, за да можеше в случай на необходимост да излезе бързо, без да обезпокои останалите клиенти. От стената ги гледаше младият Джон Уейн^[1], който излъчваше сила и превъзходство, превърнали го в суперзвезда.

Огъст, напротив, беше в настроение на човек, който имаше остро камъче в ботуша си.

След като беше изпълнила своите две поръчки, сервитьорката се върна да побъбри с посетителите, настанили се до барплота. И двамата бяха достатъчно възрастни, за да й бъдат баща и дядо, но тя очевидно се радваше на компанията им, усмихваше се и си разменяше закачки с тях. Танър и Шей седнаха от същата страна на масата.

— Заповядайте, заместник Огъст — каза друга сервитьорка, като му поднесе вдигаща пара чиния с изпържено свинско месо и бъркани яйца. — Леко сурови от едната страна, точно както ги обичате.

— Благодаря ти, Дарла — рече той.

— А на вас двамата да ви донеса ли нещо? — попита жената.

Танър я огледа механично, точно както бе преценил заведението и клиентите му. Беше около трийсет и петгодишна, висока и мършава като всички момичета, израснали из фермите.

— Две кафета и две порции пържено пиле — поръча Шей.

— Сигурни ли сте, че не искате да си ги разделите? Достатъчно големи са.

— О, няма проблеми — кимна тя. — Ако не може да изяде своята, ще му помогна.

Танър се изсмя.

Огъст поклати глава.

Сервитьорката усмихнато наля още две чаши с кафе и се отдалечи.

— Не би трябвало да ме виждат да закусвам с вас двамата — отбеляза заместникът, като взе вилицата и ножа. — Или поне с единия от вас.

— И аз имам някои предубеждения към теб — отвърна Танър. — Въпреки това сме тук.

— Да, така е… — тежко въздъхна Огъст. Отряза парче месо, потопи го в соса, сдъвка го с видимо удоволствие и преглътна. — Шерифът няма да дойде скоро.

— А персоналът веднага ще вдигне тревога, ако се появи на паркинга — подметна Танър.

— Нищо не пропускаш, а?

— Нищо, освен готвенето на майка ми.

Заместникът погледна към Шей.

— Никога не съм предполагал, че можеш да се увлечеш толкова скоро по някакъв заядливец.

— О, колко мило, че го забеляза — засмя се тя. — Затова ли искаше да ни видиш тази сутрин? Или пък те вълнуват пикантните подробности как сме прекарали нощта?

Под масата ръката на Танър стисна бедрото й силно.

— Да си дойдем на думата, Огъст — каза той.

Заместникът се усмихна мрачно.

— Дамата ти определено има голяма уста.

— И той е страшно доволен от нея — увери го тя.

Танър отново стисна бедрото й под масата. И подкани заместника:

— Ти искаше да говорим, Огъст. Е, давай!