Елизабет Лоуел
Опасно убежище (2)

2.

Танър Дейвис шофираше от сутринта.

Новината за смъртта на Лорн беше колкото изненадваща, толкова и неизбежна. В края на краищата той беше на осемдесет и шест, а може би дори повече… Изненадата идваше като нормална реакция при съобщението за нечия смърт. Млад или стар, окалян фермер или наследник на огромно богатство, никой не очакваше да умре. Някой ден, разбира се, всички щяха да си отидат… Ала защо точно днес?

Дори след години работа като ченге в Лос Анджелис, последните дванайсет от които като детектив от отдел „Убийства“, той отказваше да приеме смъртта като даденост.

Погледна в огледалото за обратно виждане. Оттам го гледаха кобалтовосини очи. Сурови очи. Очи на ченге. Не му беше необходимо да вижда останалата част от комплекта — тъмна коса, набола черна брада, остри черти и плоски устни, за да се убеди, че не изглеждаше като човек, който вярваше в съществуването на Дядо Коледа. Никога не е бил красив, а годините на работа в полицията на Лос Анджелис не бяха добавили очарование към външността му.

Пътна табела известяваше, че Рефюдж^[1] беше дом за девет църкви и четири граждански общности. Ако не го лъжеше паметта, баровете бяха поне два пъти повече.

Слънцето вече клонеше зад Сиера и долината се изпълваше със сумрака, който така беше обичал на млади години. Мина през центъра на града — това бяха няколко ниски, тухлени сгради, където търговците обслужваха предимно местните клиенти. Рефюдж се намираше доста близо до Карсън сити и хората, минаващи през града, едва ли биха се отбили насам. Не беше място, посещавано от други, освен от фермерите, установили се в южната част на долината, от търговците, проповедниците и работещите за тях сводници.

Танър обърна форда, който някога беше полицейска кола, и зави край Емъри. Мина покрай самотни ферми, в които блещукаха светлини и обори, разположени на няколко акра сочна зелена трева, оградени с колове и бодлива тел. По телефонните жици, опънати между стълбовете, бяха накацали соколи и дребни ястреби в очакване на последна възможност за плячка, преди съвсем да се стъмни. Без дори да ги погледне, той знаеше наименованията на птиците и ловните им навици — наследство от летата, прекарани в старата къща на Лорн недалеч от Глори Спрингс.

На някои от оградите бяха поставени табели, обещаващи светло бъдеще: нещо по-ново, по-голямо и по-добро от начина на живот, установен по тези места от повече от сто години. През отворения прозорец се прокрадваше аромат на влажна трева и пасища. Водата имаше коварен минерален мирис. Ставаше за пиене, но беше твърда като скалите, изпод които извираше.

Назъбените черно синкави очертания на планината Сиера Невада ставаха все по-ясни, когато Емъри отстъпи на Риджлейн. Доколкото можеше да прецени, времето в долината беше спряло. Само няколко сателитни чинии с различна големина и модерни пикапи разваляха илюзията, че се е върнал обратно в света на детството си.

Имаше и няколко нови къщи, но нищо не напомняше чудовищните размери на Лос Анджелис. Повечето нови постройки бяха на пришълци, които искаха да карат ски или да избягат от страстта си към хазарта, но не бяха склонни да плащат градските цени. Останалото бяха поляни, пасища и борове.

Ако не бяха наклонените телефонни и електрически стълбове, забити в краищата на оградата, може би щеше да пропусне прашния път, водещ към ранчото. Беше очаквал табела с надпис: „Влизането забранено“ или опъната жица, пазеща личното пространство на Лорн, но тя лежеше заплетена и захвърлена сред пелина, който растеше в прахта.

Докато стигна до пролома в полегатия склон на планината по изровения, неравен път, само небето все още светлееше. Долината беше тъмна, но още по-тъмна беше къщата на Лорн.

Танър паркира колата и излезе. Взе голям фенер от задната седалка, включи го и започна да оглежда наоколо, насочвайки мощния лъч към всяка вдлъбнатина и отъпкана трева. Върху сухата пръст в предния двор имаше много следи от автомобилни гуми и ботуши, но бяха прекалено размазани и навети от вятъра, за да могат да послужат за разпознаване. Няколко метра по-нататък се виждаше място с доста смачкана трева, но не по-голямо от това, което би могъл да остави Лорн, ако беше паднал там.

Изглежда, хората от спешната помощ не са положили особени усилия да се опитат да го спасят.

Нито пък се виждаха множеството стъпки, които обикновено оставаха след обстоен оглед на мястото на престъплението. Дявол да го вземе, дори къщата не е обградена с жълта полицейска лента. Танър се заслуша в собствените си мисли и се изсмя горчиво.

Това не е място на престъпление. Просто тук един възрастен фермер е получил инфаркт. Хората умираха, когато им дойде редът, и не беше задължително причина за смъртта им да е непременно престъпление.

Но му беше трудно да се отърси от старите си навици, въпреки че наскоро го бяха преместили на работа в моргата, където трябваше да идентифицира трупове на почтени хора или престъпници.

Старият форд на Лорн все още беше паркиран зад къщата. Същият мръсно зелен цвят, същите регистрационни номера от Невада, по които избилата ръжда беше повече, отколкото боята, същият бензинов двигател, очакващ началото на деня. Пикапът беше надживял собственика си, защото той се беше грижил добре за него. Не беше чист и лъскав, но Танър не се съмняваше, че всяка една част беше в изправност.

Изключи мощния фенер и постоя притихнал, докато очите му привикнат към тъмнината. Освен собственото му равномерно дишане, единственият друг звук беше свистенето на вятъра и далечният вой на койот. Знаеше, че в храстите наблизо има пъдпъдъци, а соколите се криеха във високите борове край северното пасище. Рисове, мечки и от време на време дори планински лъвове бродеха из сенките в търсене на първата си плячка през нощта, но животните бяха притихнали като заобикалящата ги тъмнина.

Предната врата не беше заключена. Ключът висеше на пирон отстрани, където чичо му го беше държал винаги. Задната порта, използвана много по-често, нямаше външна ключалка, а само дръжка отвътре.

Танър прибра ключа, включи отново фенера и влезе. Стаята беше изпълнена с познатата му миризма на прах и застоял въздух. Чичо му беше доста подреден човек, но не беше изряден в домакинската работа. Прахта се бършеше най-много веднъж месечно през лятото и още по-рядко през зимата. Къщата беше точно като пикапа, ранчото и живота на Лорн. Без украшения. Без нищо излишно. Всичко в едноетажната постройка беше функционално и удобно. Мебелите бяха стари, но между тях нямаше антики.

Танър бавно обходи тесните помещения. Привлякоха вниманието му чифт износени ботуши, спечени от кал, захвърлени върху дървена пейка в килера до задната врата. Гвоздеят, на който обикновено висяха ключовете за камиона, беше празен.

Обзалагам се, че са в личния сейф на шефа на местната полиция.

Ботушите, които чичо му носеше всеки ден, бяха оставени кални и мръсни на задната веранда в очакване да ги обуе за работа в обора или на пасището. Танър не знаеше защо те бяха привлекли вниманието му, докато не си спомни какво беше казал адвокатът. Лорн беше умрял напълно облечен, очевидно запътил се към оградата за добитъка.

Ако е искал да работи в ранчото, защо е бил обут с новите си ботуши? Защо не със старите, както винаги?

Инстинктът никога не напуска следовател от отдел „Убийства“, дори когато вече не му е необходим. Обръщай внимание на всичко. Дребните неща винаги водят до по-големи. Това му беше свършило работа, когато беше разследвал убийството на Джейн Дю. Но не беше толкова полезно, когато трябваше да се погрижи за собствените си дела.

Танър се извърна рязко и едва не събори широкополата шапка от пирона. До нея висеше друга, която изглеждаше съвсем нова. Снежнобяла, без петънце, гладка като нова банкнота.

Трябва да е носил едната от двете. Никога не излизаше от къщата гологлав.

Озадачен, Танър започна да се взира наоколо, вместо да обикаля безцелно и да си спомня за миналото, за което никога не бе задавал въпроси. И веднага забеляза, че прашасалата червена лампичка на телефонния секретар примигва.

Най-после е решил да се премести, ако не в двайсет и първи, поне в двадесети век. Интересно дали е имал и мобилен телефон.

Още при появата на подобна мисъл, той поклати глава. Тук думата имаха старата школа и старият Лорн.

Прекоси стаята и грабна един молив от нащърбената чаша до телефона. Беше нахапан на мястото, където обикновено имаше гума. Можеше много ясно да си представи как чичо му буквално гризе молива от раздразнение, причинено от натрапен му разговор по телефона. С помощта на притъпения край Танър натисна бутона за включване на секретаря.

Системата беше толкова стара, че нямаше механичен глас, който да му съобщи датата и часа на обаждането. Почти цялата лента беше накъсана. Разнесе се съскане и свистене, докато се движеше между ролките.

Първото съобщение беше от мъж:

Лорн? Доктор Уорън. Виж, обаждам ти се за Динго. Много е болен. Ако се съди по симптомите, става въпрос за вътрешен кръвоизлив, причинен от поглъщане на отрова за мишки, най-вероятно стрихнин. Подушил я е и е подминал. Ще го оставя, докато състоянието му се стабилизира, защото не съм сигурен, че съм промил стомаха му навреме. Обади ми се, когато можеш.

Танър поклати глава. Очевидно изминалите дни не са били леки нито за чичо му, нито за кучето. Трябваше още утре да позвъни на ветеринаря. Глупавият пес пъхаше носа си навсякъде и си беше намерил белята. А още по-глупави хора разхвърляха отрова, където им паднеше.

Следващият глас на лентата не беше мъжки:

Там ли си, Лорн? Аз съм, Шей. Върнах се от краткото си бягство. Моля те, вдигни телефона.

Последва изчакване.

Той автоматично определи гласа — напевен, младежки, но не детски. На жена. Притежаваше естествена чаровност, която караше мъжете да мислят за измачкани чаршафи и пълно удоволствие. Гласът се чу отново. Очевидно непознатата подозираше, че Лорн пресяваше обажданията.

Знам защо си толкова ядосан, но това беше грешка. Кимбърли донесе друг договор. Знаеш каква бъркотия е в състояние да предизвика тя. Документите винаги са й били врагове. Поговори с мен и ми дай възможност да ти обясня.

В тона й се прокрадваше молба. Не мазна преструвка, имаща за цел да продаде или купи нещо, а искрено вълнение. Беше слушал достатъчно лъжи, за да можеше да прецени кога някой казваше истината.

Освен ако непознатата не беше някакъв социопат. Те бяха лишени от човешки чувства, но по-умните съумяваха да скрият онова, което не разбираха. Като истински актьори на житейската сцена успяваха да замаскират липсата на човечност с изискани маниери и фалшиви емоции.

Трябваше да пътувам извън града във връзка с опазването на горите, а там телефоните нямат покритие. Не знаех какво се е случило, докато не се прибрах и не намерих съобщението от Кимбърли. И твоето. Трябва да поговорим. Моля те, моля те! Дай ми възможност да ти обясня. Ще донеса истинския договор и ще ти го покажа. Това беше само една досадна грешка.

Жената не правеше усилие да прикрие нито настойчивостта, нито болката си.

Вероятно е искрена — реши той.

Вероятно…

Беше нещо, което трябваше да се провери. Надраска името й и описа първата си реакция на съобщението върху кубчето с жълти листове, което Лорн винаги държеше до телефона. Самият апарат беше толкова стар, че нито можеше да запаметява разговорите, нито да идентифицира номера, от който се обаждаха. Танър потупа замислено с молива върху плота. Очевидно местните ченгета бяха приели версията за естествена смърт, защото всеки следовател, който държеше да се нарече такъв, щеше да провери кой беше търсил напоследък Лорн и кога. Но до идването му съобщенията не бяха прослушвани. Нито беше направен оглед на къщата. Погледът му попадна върху купчината с кореспонденция, захвърлена небрежно върху покрития с линолеум плот. Повечето бяха местни реклами, каквито получаваха всички дребни фермери — хранителни продукти, помпи и напоителни съоръжения, ремонтни дейности, ветеринарни услуги. Само едно писмо привлече вниманието му. Лорн го беше разкъсал надве и частите лежаха разхвърляни на пода.

Също като едно време. Малко да го раздразниш и избесняваше…

Извъртя едното от парчетата с края на молива. Каквото и да пишеше вътре, чичо му дори не си беше направил труда да го отвори, преди да го скъса. Обзет от любопитство, започна да измъква половинките с помощта на нагризания край, като се стараеше да не докосва хартията с пръсти. После си даде сметка какво правеше и изсумтя презрително.

Това не е местопрестъпление, а ти вече не си следовател. Опитай се да го преодолееш.

Но му се искаше да бъде… да си губи времето с труповете в моргата и да се опитва да ги отнесе към един или друг конкретен случай беше на път да го принуди да напусне службата. И все пак някакъв вътрешен инат го караше да вярва, че можеше да остави света като по-добро място, отколкото го беше заварил. Работата му в полицията му осигуряваше най-пряката възможност да го направи. Ругаейки тихо, вдигна скъсаните парчета. Отпечатаното със златисти букви лого върху плика и листа му се стори убийствено. Писмото беше покана към Лорн и гост по негов избор да бъдат почетени от „Сдружението за защита на собствениците на дребни ферми“ в казино „Тахо Скай“ на южния бряг на езерото Тахо^[2].

Доста странно място за организиране на местно празненство. Но пък, от друга страна, Голямата зала в Рефюдж е опърпана като ботушите на Лорн. Може би затова е скъсал писмото. Мразеше пищните церемонии.

Сигурно само отпечатването струваше петдесетина долара. Логото изглеждаше като направено от истинско злато. Показен кич, който нямаше нищо общо със стила на Лорн.

Точно както никога не би забравил шапката си, дори ако излизаше само за да обиколи двора.

Металните букви върху поканата лъщяха и хвърляха отблясъци като чисто злато в речно корито.

Златото.

Танър върна молива в чашата и закрачи бързо към камината в предната стая. Коминът и вътрешността й бяха облицовани с речни камъни, изгладени от водата на потока, който се спускаше от планината и минаваше през земите на Дейвис. Също като баща си, дядо си, прадядо си и всичките си предци, Лорн нямаше доверие на банките. Ако семейството имаше някакви заделени пари, те отиваха в ръчно направен сейф под формата на златни монети. Мълчаливо започна да брои камъните от долу на горе от лявата страна на мястото, където започваше коминът. Стигна до петнадесетия и се поколеба.

Не е местопрестъпление — напомни си той.

Въпреки това започна да го размества, сигурен, че отдолу има малко скривалище. Когато навърши четиринайсет години му разказаха за него и за монетите. Това беше непреходен, неподвластен на времето семеен обред. Камъкът се измъкна рязко. В зейналата тъмна дупка нямаше нищо друго, освен мазни черни сажди. Първата му мисъл беше за грабеж, последван от убийство. Отново и отново си повтаряше, че това не е място, където е било извършено престъпление.

Времената бяха наистина трудни за малките стопанства. Може би Лорн беше продал златните монети, за да преживява, да плаща данъците и да осигури сено за конете през зимата.

Танър остави камъка върху полицата над камината, за да му напомни по-късно отново да огледа мястото. После обходи малката къща вече с очите на полицай. Нямаше и следа от претърсване. Всичко си беше на мястото. Наоколо не бяха разхвърляни вещи. В стар плетен кош бяха натъпкани дрехите за пране. Никакви записки, никакви направления от лекар, никакви бележки за ежедневни задачи.

Нищо, освен следи от самотния живот на един възрастен човек, който държеше ранчото заради семейството, което мразеше, и за да осигури утрешния си ден, дето така и нямаше да види. След като се убеди, че нищо друго не липсваше, Танър махна завивките от двойното легло и го застла с чисти чаршафи, които измъкна от поставения в ъгъла куфар. Беше прекалено пораснал, за да спи в хамбара, както правеше като дете. Понечи да срита настрана обувките си и тогава си даде сметка, че не може да заблуди никого, най-малко себе си.

Не можеше да спи тук.

Твърде много спомени. Твърде много съжаления.

Прекалено много въпроси.

Продължи да си повтаря, че не може да го направи, дори когато извади телефона си, набра някакъв номер и зачака сигнал. Нищо не се случи.

Вътре няма обхват.

И тогава застина на мястото си. Звукът, долитащ отвън, беше познат и неуместен. По сухия, прашен път някаква кола се приближаваше към къщата.

И сега какво? Не беше ли достатъчно лошо, че отново беше затворен в Рефюдж?

Шумът бързо се приближаваше. Неговата кола все още беше паркирана пред къщата, прашна и гореща от дългото пътуване до ранчото. Нямаше начин да скрие нито нея, нито себе си. Посетителят, който щеше да се появи всеки момент, беше или близък приятел на Лорн, или някой, чул за смъртта на фермера и наминал да огледа набързо мястото. Той изключи осветлението и зачака. След малко се чу хрущене на пръст и чакъл и колата спря зад неговата.

— Ехо? — разнесе се женски глас. — Има ли някой в къщи? Динго? Ела, момче. Хайде! Нося ти нещо вкусно!

Веднага разпозна гласа. Нито един мъж не би могъл да забрави прелъстителните чаровни нотки, които навяваха мисли за измачкани чаршафи и секс. Това беше жената, оставила съобщението на телефонния секретар.

С ръка върху дръжката на вратата той изчака още малко. Чудеше се дали тя беше крадец, убиец, съседка.

Или и трите заедно.