Елизабет Лоуел
Опасно убежище (38)

38.

Танър влетя в паркинга на мотела „Маунтан Вю“ по същия начин, по който беше карал дотук — с бясна скорост. Първото нещо, което забеляза, беше лексусът с цвят на шампанско, паркиран на мястото, определено за стая двайсет и три. Спря пикапа до него. Върху регистрационния номер от щата Невада беше изрисуван кон. Отдолу имаше надпис „Спасете ги“. Върху табелата беше изписано и логото на „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“. Танър усети, че го побиват тръпки. Въпреки опасенията си, през цялото време се беше надявал, че Шей просто спи в безопасност, а телефонът с паднала батерия е оставен на нощното шкафче до главата й.

Едва сега осъзна колко глупава е била тази надежда. Това беше само още едно от многото съвпадения, свързани с мистериозната смърт на Лорн.

Е, добре, значи Кимбърли не само изнудва богати мъже. Вече е замесена и в отвличане. Или пък по някакъв начин е успяла да уговори Шей да тръгне с нея? А къде ли е срещнала Руа? Дали му е платила със секс? Дали може да борави достатъчно уверено с оръжие, за да го застреля почти от упор? Притежава ли достатъчно хладнокръвие, за да убие човек?

Танър не харесваше Кимбърли, а и от личен опит знаеше, че когато е притиснат до стената, всеки е способен да убие. Ала му беше трудно да си представи, че тази жена притежаваше достатъчно кураж, за да премахне от пътя си Лорн, като наеме убиец, а после със собствените си ръце да се отърве и от килъра…

Най-важното в момента е да намеря Шей и да я спася…

Бръкна под предната седалка и измъкна оттам пистолета си, пъхнат в кожения кобур. Без да изпуска оръжието от ръце, закопча кобура на колана на дънките си. В Невада не се изискваше разрешително да се носи оръжие, така че не си направи труда да пусне ризата си отгоре, за да го скрие.

Във въздуха се носеше лек мирис на изгоряло дърво. Не се чуваха никакви сирени, така че не му обърна внимание. Притискайки пистолета към дясното си бедро, изкачи стъпалата. Окачената отвън табелка, изискваща почистване на стаята, леко се клатушкаше от течението. С лявата си ръка извади електронната карта от джоба на дънките си, отключи вратата и я отвори рязко.

Никаква следа от борба.

Никакви гилзи.

Никакъв труп.

Спареният въздух в стаята му се стори лепкав след прохладата на късния следобед отвън. Вдиша го предпазливо, но с пълни гърди. Не, нямаше и мирис на кръв…

Слава богу.

Огледа бегло двете стаи с бързината и вниманието на полицай. Навсякъде беше пусто. Пулсът му се ускори, когато втъкна пистолета в кобура. Шей не е била убита или ранена в тази стая, което не означаваше, че е в безопасност и дори, че е още жива.

Поне не трябва да се притеснявам, че оставям отпечатъци — помисли си той, докато претърсваше задушните помещения. — И бездруго нямам ръкавици. Още едно нещо, което не съм си представял, че ще ми потрябва в Рефюдж.

Нямаше представа какво очакваше да открие в стаята, но всяка дреболия би била по-добре от нищо. Слънчевата светлина не беше достатъчна за обстоен оглед, затова включи всички лампи. Енергоспестяващите крушки загряваха бавно, светеха оскъдно и хвърляха жълтеникави сенки наоколо. Леглото беше в пълен безпорядък с насъбрани на купчини чаршафи, като навети от вятъра преспи сняг. За това, естествено, можеше да се намери съвсем невинно обяснение. Предишната вечер двамата се любеха с омайващото желание да се вплетат един в друг, да задоволят парещата нужда, да слеят топлината си. Споменът беше едновременно възбуждащ и навяващ някаква необяснима тъга.

Тя трябваше да е тук.

Само ако не я бях оставил…

Не ходи там — каза си той. — Мисли като полицай, а не като любовник, защото любовникът с нищо не би могъл да помогне на Шей в този момент.

Тъй като дрехите й не бяха разхвърляни по пода, както когато беше излязъл, значи се бе облякла, преди да тръгне. Дори якето й го нямаше. Мебелите не бяха разместени. Наистина, по килима имаше следи, но никои от тях не бяха оставени наскоро.

Отвори чекмеджетата и видя в едно от тях писалка и чисто нов бележник. Взе го и се наведе, така че да улови светлината, за да се увери, че нямаше следи от бележка, която се е опитала да му напише.

Страниците бяха съвсем чисти. Всички останали чекмеджета бяха празни. Както и килерът. Леглото не беше размествано. На нито един от прозорците завесите не бяха спуснати.

В банята душкабината и подът бяха съвсем сухи. Две от хавлиите бяха измачкани. Едната беше използвал той, очевидно Шей се беше бърсала с другата. Рулото тоалетна хартия в кошчето би могло да…

Я чакай…

Аз не съм го хвърлял. Може би Шей?

Когато започна да го развива, усети нещо тежко. Грабна няколко салфетки, за да не пипа с голи ръце и да не заличи евентуални улики. Ако стаята беше местопрестъпление, както се опасяваше, следователите щяха да се опитат да снемат отпечатъци от всички повърхности, дори от толкова невероятни като тоалетната хартия.

Много внимателно разви набързо навитото руло, докато от него се показа мобилният телефон на Шей. Беше изключен, а сим картата липсваше. Обзе го едновременно гняв и страх за съдбата на Шей… После постепенно започна да си възвръща самоконтрола. Тя най-малко заслужаваше да бъде влачена из прашната, забравена от бога, провинция от някакъв луд, който опустошаваше всичко, изпречило се на пътя му. Насили се да диша спокойно, но мислите му продължаваха да се мятат като затворено в клетка животно.

Невада е голям, пуст щат. Има много места, където може да се скрие един труп.

Прекалено много.

Бих могъл да я търся до края на живота си…

Смътно усети някаква болка в ръката си. Погледна надолу и установи, че левият му юмрук удря равномерно разнебитения дървен шкаф, сякаш беше боксова круша. Много бавно успя да разгъне пръстите си.

Използвай главата си — заповяда си гневно. — Можеш да избиеш яростта си в някого по-късно.

Дрънченето на количката за почистване по циментовия коридор на долния етаж го изтръгна от унеса му. Той излезе от стаята с широки крачки, обърна табелката с надписа „Не безпокойте“ нагоре и се спусна по стълбището. Забеляза жена с дънки и каубойска риза да изнася поднос с остатъци и да го слага върху количката. Тя изглеждаше като млада майка, която работи на две места, и поради тази причина вечно не си доспива. Вероятно през нощта припечелваше като сервитьорка.

— Стая двайсет и три — каза й с усмивка, като й направи достатъчно място, за да мине покрай него. Младите камериерки много се изнервяха, когато се окажеха сами с непознати мъже в стаята.

— Здрасти — отвърна на усмивката му жената. — Видях табелката и ще се кача, веднага щом свърша тук. Ще ми отнеме не повече от минута.

— Няма проблем — успокои я нехайно той. — Жена ми трябваше да ме чака, но не я намерих в стаята. Да сте забелязали някой да влиза или излиза?

— Бях отвън да изпуша една цигара преди известно време. Видях две блондинки и един мъж, горе-долу колкото вас на ръст, облечен като за риболов. Носеше спусната ниско над лицето си шапка, сякаш да скрие голата си глава. Едната от дамите изглеждаше като кралица на родеото с тупирана коса, силен грим и лъскави мъниста на блузата си. Другата беше естествено руса, но имаше нужда да използва някои от гримовете на приятелката си. Толкова беше бледа, нали разбирате?

Кимбърли и Ейс.

Челюстта му се стегна, но той кимна приятелски.

— Познавам ги. На тях трудно им се отказва.

— Жена ви май не гореше от желание да тръгне с тях.

— Можете ли да ми посочите нещо, което ви накара да мислите така? Когато говорих с нея за последен път останах с впечатлението, че е луда по тях.

Камериерката повдигна рамена.

— Вървеше сама. Наистина не изглеждаше доволна, но и не се съпротивляваше. Очевидно е превъзмогнала симпатията си.

— Забелязахте ли в каква кола се качиха?

— В стар оранжев форд мустанг. Не видях накъде тръгнаха, защото почивката ми свърши и трябваше да се връщам на работа. Точно в този момент шефът спираше на паркинга.

Той измъкна портфейла си и й даде десетдоларова банкнота. Знаеше какво е да работиш на две места.

— Благодаря. И не се притеснявайте за стая двайсет и три. Няма да я пипаме тази вечер. Може жена ви просто да е объркала табелките.

Десетачката изчезна в предния джоб на престилката й.

— Често се случва. Шефът е прекалено стиснат, за да направи отделни надписи. Сигурен ли сте за номера? За мен няма значение.

— Сигурен съм.

Жената разкърши гръб, затвори вратата на апартамента, който току-що беше почистила, хвърли купчина чаршафи и кърпи върху количката и я затика обратно по коридора, по който беше дошла. Танър я наблюдаваше, без изобщо да я вижда, уловен от спомена за мъртвия Руа, проснат по гръб в спалнята си, с неестествен цвят на лицето под отблясъците на светлината на аквариума. Само че този път беше лицето на Шей. И нейното тяло. Грабна мобилния си телефон, намери личния номер на Огъст и припряно го набра.

— Какво ново? — чу се гласът на заместника. — Някой е поел втората смяна, така че свършвам след половин час.

— Колата на Кимбърли е на паркинга на мотела. Една от камериерките е видяла две блондинки — едната боядисана, а другата естествена и мъж с вероятно бръсната глава да се качват в оранжев форд мустанг. Мобилният телефон на Шей е изхвърлен в кошчето за боклук в стаята. Сим картата я няма. Тя ми обеща, че ще ме чака, докато се върна от онова безсмислено разследване. Точно Ейс ме прати в Рино. Опасявам се, че са я взели за заложница.

— Майната му. Значи и Дезмънд, а? Сигурен ли си?

— Доколкото мога да бъда, без да съм го видял с очите си. Това достатъчно ли е да накара шерифа да размърда мързеливия си задник?

— Съмнявам се. Може да извади толкова възражения, че да не ти стигнат нито отговорите, нито времето да ги обориш. Дезмънд е солиден поддръжник. Освен това шерифът скоро ще се премести в окръг Елдорадо. — Докато Огъст говореше, по телефона се чуваше тракане по клавиатура на компютър. — Но — продължи заместникът — аз съм с по-висок чин от Мърсър. Междувременно обнових страницата за търсене на евентуално извършени наскоро престъпления. След това ще… По дяволите, другият ми телефон звъни. Стой така. Още не съм ти казал всичко.

Танър се запъти към пикапа на Лорн и зачака. Едва бе успял да се настани зад волана, когато Огъст отново излезе на линия.

— Координаторът от спасителната служба е засякъл сигнал от радар на контролния монитор. Изглежда някакво устройство, използвано от техен сътрудник, е задействано в територията на обхвата им.

— Спасителната служба ли каза?

— Да. Идентификационният му номер съответства на този на устройството, което използва Шей, когато дежури като доброволка. Сигналът се движи постоянно, така че не могат да установят точното му местонахождение. Не успяват да се свържат и по мобилния й телефон, но след онова, което ми съобщи, ще им кажа да не се пробват повече. Подвижната й радиостанция е на режим изчакване, така че няма как да установят връзка. Освен това всички…

— Колко близо е този предавател? — прекъсна го Танър и включи двигателя на пикапа.

— Югоизточно от Рефюдж. Най-близкият ни автомобилен патрул е поне на час път оттам, дори повече, ако се движат към резерватите. Някои от черните пътища там имат нужда от сериозно разчистване.

— А хеликоптер?

— Като погледнеш на запад, какво виждаш? — попита заместникът.

— Планини и облаци.

— Един от тези облаци е гъст дим от източната част на окръг Елдорадо. Пожарът е стигнал почти до пределите на Рефюдж. Пътят е отрязан, хората буквално се пържат живи. Всичко, което може да лети, е отправено нататък. Спасителните служби са мобилизирани да издирват туристи.

Танър беше виждал много местни пожари около Лос Анджелис, за които не се знаеше, докъде биха могли да се разпрострат и колко хора са изложени на пряка опасност.

— Тогава ми дай само посоката на сигнала от устройството й — каза той.

Огъст изпълни молбата му, после го изслуша как повтаря инструкциите дума по дума.

— Направи ми една услуга — помоли Танър накрая. — Ако наоколо има катаджии, които засичат скоростта, дръж ги по-далече от задника ми.

— Какво караш?

Той описа подробно пикапа на Лорн и накрая издиктува регистрационния му номер.

— Е, добре. Току-що беше упълномощен да разследваш криминално престъпление. Остави телефона си включен. Ще те уведомя, ако сигналът от радара промени направлението си.

— Задължен съм ти.

— Глупости. Заради Шей си струва и да ме уволнят. Тя е един от най-добрите хора, които съм срещал. Намери я. Ще държа радиостанцията у мен и ще те последвам, веднага щом Мърсър се появи и се открие възможност да взема патрулната кола.

Танър напусна паркинга на мотела толкова бързо, че гумите оставиха тъмни следи върху стария, изронен асфалт.