Елизабет Лоуел
Опасно убежище (33)

33.

На Танър му бяха необходими само няколко секунди, за да разбере, че „МакКърди 8“ беше всичко онова, което „Граунд енд Паунд“ искаше да бъде. Залата на Стъбс беше неугледна, дъхаща на пот и отчаяние. Тази тук беше за професионални борци, които вече се бяха доказали на осмоъгълния ринг под мощните прожектори, с крещящи и насмешливи фенове, скупчени около него.

„МакКърди 8“ беше място, където мъжете бяха решени на всичко, готови да се бият или да умрат заради тълпата. Наподобяваше гладиаторските игри в Древния Рим, само че без разярените лъвове… По стените висяха плакати на мускулести шампиони, окървавени, но триумфиращи, сипещи заредени с адреналин усмивки и прикриващи болката, която със сигурност щеше да се появи още със следващото утро.

Най-големият плакат беше на Ник МакКърди, сияещ сред отоците и синините, вдигнал в ръце колана на победителя, широк почти колкото гърдите му.

Зад мястото на администратора мъже удряха по подплатени стоманени колони и боксови круши и сумтяха от усилието — звуци, които изпълваха помещението и му предаваха някакъв особен, първичен ритъм. Част от Танър разбираше чисто физическото удоволствие от възможността да се изправиш срещу равностоен противник. Другата обаче се питаше, дали тези мъже някога бяха пробвали да заменят болезнените тренировки със секс.

Не си направи труда да поговори лично с МакКърди. Просто отиде до планината от мускули, застанала от другата страна на бюрото. Върху баджа на ризата му беше написано само Булдог.

А би трябвало да е горила.

— Имам няколко въпроса за един боец на име Антонио Руа, известен още като Тонио или Тони — започна Танър, като показа забодената в портфейла му значка.

— Не познавам такъв.

— От новите членове е.

— Трябва да питам шефа — отвърна мъжът.

Танър кимна, доволен, че Булдог беше човек, който нямаше намерение да се доказва. Даже и да използваше мръсни похвати, този тук със сигурност нямаше да е приятен противник.

Докато чакаше, Танър се огледа наоколо и забеляза камерите, записващи всичко случващо се в залата, в това число и ставащото около рецепцията. Силни удари и сумтене бяха единствените звуци, нарушаващи тишината в огромното помещение. Никакви обиди, никакви ругатни, само решителността и способността да се понася болка внасяха някаква жизненост в тренировката.

Това си е чиста загуба на време — помисли си Танър. — Шей каза, че тялото на Лорн е било разкъсано само от хищниците. Ако пребиеш някого до смърт, няма как да не останат някакви следи.

Но тази спортна зала не беше единственото безнадеждно място, което беше посещавал, откакто се беше заел със случая. И сигурно нямаше да е последното. Разследването на убийство, при което извършителят не беше оставил свидетели, нито пък се беше хвалил в местния бар или на улицата, отнемаше много време и се разкриваше изключително трудно. Ако изобщо някога излезеше наяве… Това не му допадаше, но от опит знаеше, че се случва.

Единственото, за което се надяваше в момента, беше, че на Шей нямаше да й се наложи да се примирява с тази действителност.

Булдог се върна.

— Шефът каза, че винаги сме помагали на полицията. Какво искаш?

— Информация за Руа.

— Защо ти е?

— Защото е мъртъв.

— О, боже. На шефа хич не му харесва, когато бойците му се проявяват и извън ринга.

— Застрелян е, не е пребит до смърт.

Мъжът поклати глава.

— Страхливец.

Танър само повдигна рамена.

Другият се порови в компютъра, намери досието на Руа и обърна монитора към посетителя. Нямаше нещо, което да заслужава особено внимание.

— Той имаше ли някакви приятели тук? — попита Танър. — Някой, който го е насочил към вас?

— „МакКърди 8“ няма нужда от реклама — отвърна Булдог, като разви една дъвка без захар и я пъхна в огромната си уста. — Онзи, който не е чувал за нас, не знае нищо за бойните изкуства.

— Да е общувал с някого по-отблизо?

— Никога не съм го виждал да влиза или да си тръгва с някое от нашите момчета.

Танър опита да насочи разговора в друга насока:

— Тук приемате ли случайни хора?

— Не. Излишно губене на време. Шефът се оглежда само за такива, които искат да станат бойци, и после решава.

— Значи Руа е направил пробив.

— Едва ли. Онова, с което ни впечатли, беше, че имаше наистина бърз и много силен „сърдечен удар“, с който поваляше противници, два пъти по-едри от него. Шефът си мислеше, че може да му спечели няколко мача.

— Какво е това „сърдечен удар“?

Булдог млясна няколко пъти с дъвката си.

— Удряш оня отсреща право в сърцето достатъчно силно, за да го повалиш. Веднъж видях как едно момче умря на ринга след такъв удар.

Лицето на Танър остана безизразно.

— Сигурно от него остават дяволски болезнени синини.

— Мъртвите не посиняват. Могат да имат много други белези от предишни борби, но не и от удара, който ги е убил.

— Хмм… А пък аз си мислех, че тези приказки са чисти глупости.

— Виждал съм го с очите си. И никога няма да го забравя. Не става въпрос само за сила, а и за бързина и точен разчет. Шефът може да ви го обясни по медицински, но е нещо като сътресение на сърцето, вместо на мозъка.

Танър остана още известно време, като разпитваше за тренировъчния график на Руа, за спаринг-партньорите му и за всичко, което би могло да отвлече мислите на Булдог от разговора за „сърдечния удар“. После му благодари и се насочи към изхода.

Щом се качи в пикапа, позвъни на Огъст.

— Знам, че това няма да удиви шерифа — каза той, — но Руа е използвал боен прийом, известен като „сърдечен удар“.

— Давай нататък.

— Представлява бърз, единствен удар в сърцето, който може да повали дори опитен боец и даже да го убие. Резултатът прилича на обикновен инфаркт, без да остават никакви следи.

— Глупости.

— Помисли малко. Синините се образуват, защото кръвта се движи из тялото под налягане и изтича през нарушените вени и артерии. Няма сърдечна дейност, няма налягане, няма синини. Това е удар в десетката… И светлините угасват завинаги.

От другата страна на линията настъпи мълчание, последвано от продължителна ругатня.

— Е, тази информация може да се окаже ритник в задника. Сигурен ли си в това, което ми казваш?

— Убеден съм, че не е нужна кой знае каква сила, за да се справиш с човек на възрастта на Лорн. Именно липсата на синини притесняваше всички. Ето ти го обяснението.

— След смъртта на Руа, това си е само пушилка… Шерифът няма да й обърне внимание. В момента е на някаква национална среща на офицерите извън армията, която се провежда в Калифорния, и се учи как да върши по-добре работата си. Но ако сведенията за пожара, който в момента се разраства и пълзи насам, станат тревожни, може и да се върне.

— Да се надяваме, че най-сетне ще се опита да измъкне главата си от пясъка — отбеляза Танър. — Щом ушите му престанат да бучат, може да направи връзката между Лорн и Руа и да се опита да разбере защо Руа е бил премахнат и от кого. Между другото, има ли нещо ново по този случай? На кого е възложено разследването?

— Нищо не съм чул. Може да е всеки от онази конференция, който в момента се обогатява с нови знания за това, как да превърне затвора в приятно място за отмора — с неприкрит сарказъм отвърна Огъст.

— Направо ми идва да изскоча на улицата и да се оставя да ме арестуват — заяви Танър. — Я чакай! В момента тук няма никой, който да свърши работата. Всички са на конференцията, така ли?

— Може би имаш бъдеще при нас.

— Благодаря ти, но нещо такова ме очаква и в Лос Анджелис.

Огъст се разсмя.

— Дявол да ме вземе, май започваш да ми харесваш. Виж, ще направя каквото мога, но не е кой знае колко много. Ако успееш да докажеш някаква връзка между Лорн, Руа и трети човек, ще успея да прескоча шерифа и сам да направя някои разследвания. Но дотогава ръцете ми са вързани. Имам пряко нареждане да престана да гоня задници и да се отдам на връзките с обществеността. Разкриването на убийство в окръг Елдорадо и пускането на слухове за напълно естествената смърт на възрастен жител на Рефюдж не е вписано в длъжностната ми характеристика.

Танър прекъсна връзката и набра номера на Шей.

Тя отговори още след първия сигнал.

— Събудих ли те? — попита той.

— Не. Седя си тук и се любувам на дългите сенки, които се спускат по прозореца.

— Чувала ли си някога за удар в сърцето?

— От пистолет ли?

— Не, от юмрук.

— Нямам спомен.

— Мислех, че е измислица, но един тип в „МакКърди 8“ ми каза, че е напълно реално. Един-единствен добре премерен удар води до блокиране на сърдечната дейност. В повечето случаи се използва, за да бъде изваден противникът от играта. Но понякога може да доведе до смърт. Изцяло прилича на инфаркт. Не остават никакви следи.

— Руа знаел ли е как се прави? — припряно попита тя.

— Всъщност ударът е бил неговият специалитет. Основната причина, която му е отворила вратите на клуб „МакКърди 8“. А в сравнение с него, трябва да ти кажа, „Граунд енд Паунд“ изглежда като физкултурен салон на начално училище.

— Веднага ще се обадя на заместник Огъст.

— Вече го направих. Не беше много забавно. Шерифът в прав текст му е наредил да не разлайва кучетата и да съсредоточи усилията си във връзките с обществеността.

— Шегуваш се.

— Много бих искал да е така.

Последва продължително мълчание, докато Шей продължаваше да наблюдава трептящите сенки.

— И сега какво, детективе?

— Ще се върна след около час, най-много час и половина. Зависи от натовареността на трафика. Рино не е Лос Анджелис, но по магистралата се движат много коли, отправили се към дома или към разни места за развлечение.

— Не се приближаваме към онзи, който е поръчал на Руа да убие Лорн, нали?

— Разследване е още един синоним на търпение — отговори Танър.

— Вярно ли е твърдението за първите четиридесет и осем часа след убийството?

Не му беше нужно да пита какво имаше предвид. Това беше сурова житейска истина, с която се сблъскваше всеки следовател — ако не се разкриеше убийство в първите две денонощия след извършването му, съществуваше реална опасност да остане тайна завинаги.

— Искаш ли да се откажем? — попита той.

— Не — припряно отвърна Шей. — А ти?

— Не, никога.

Онова, което не й призна, беше, че само тя го задържаше все още в долината. Беше права, че с времето следите постепенно се заличаваха.

— Шей? — попита колебливо той. — Ти не си обладана от дълбоко прикрит копнеж да живееш в Лос Анджелис, нали?

— Аз… О, Танър, иска ми се да беше така — отговори му тя с тъжен глас. — Но когато за първи път видях Рефюдж, изпитах усещането, че най-после съм се прибрала у дома. Бившият ми съпруг ме научи, че да заравям дълбоко в себе си собствените си желания, за да може той да получи онова, от което има нужда, е губеща комбинация. И в края на краищата потърпевшата се оказах аз. Ами ти? Не ти ли се ще поне малко да останеш тук?

— Единственото, което зная със сигурност, е, че не искам да изгубя теб. Не си тръгвай, преди да дойда. Няма да се бавя. Само трябва да заредя колата. Изчакай ме, миличка.

— Ще те изчакам.

Тя чу звук, подсказващ, че линията все още е отворена. Впери поглед в телефона и сърцето й заби лудо…

Не искам да те загубя.

Тя също не искаше да го загуби.

Независимо какво щеше да донесе това и на двамата.

Понякога да си възрастен беше адски трудно…