Елизабет Лоуел
Опасно убежище (13)

13.

Ветеринарят имаше посребрена коса и брада и сини очи, които непрекъснато надничаха над очилата с телени рамки. Танър с изненада установи, че по лицето му няма нито една бръчка.

Доктор Уорън се усмихна, сякаш беше прочел мислите му.

— Започнах да побелявам още на трийсет — обясни той. — Помага ми в работата. На четиридесет вече се ползвах от специални отстъпки.

Танър се засмя и му стисна ръката.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоим по лични въпроси.

— Няма проблем. Аз бях един от малкото в долината, които наистина харесваха Лорн — каза мъжът. — Свадлив стар глупак, но се грижеше много за животните и винаги си плащаше сметките. Остави ми златна монета за лечението на Динго, защото нямаше никакви други пари.

Шей застина на мястото си.

— Често ли го правеше? — някак прекалено нехайно попита Танър.

— Няколко пъти — отвърна доктор Уорън. — Задържах златото, докато намереше пари в брой. Но винаги си плащаше.

— Какви монети по-точно?

Ветеринарят повдигна рамена.

— Като че ли винаги ми даваше една и съща. Не съм нумизмат. Даже сега я пазя в сейфа си. Можете да си я получите обратно, когато си приберете Динго, или да ми я оставите, а аз ще ви върна остатъка.

Танър кимна. Би могъл да настоява да му покаже монетата, но не виждаше причина да дразни лекаря.

— Лорн кога докара кучето?

— В сряда рано сутринта. Имам предвид наистина много рано. Измъкна ме направо от леглото. И добре направи. Беше почти умряло.

— А как е сега? — поинтересува се Шей.

— Добре, както можеше да се очаква. Казах ви вече, че Лорн никога не пренебрегваше животните си. Веднага е разбрал, че Динго е много зле. И все още получава гърчове и хипертермия. Това означава критично повишаване на температурата. Едва не го изпуснахме. — Той наведе поглед към диаграмата. — Сега е стабилизиран, но го поддържаме със системи и успокоителни. Ще се оправи, но ще мине доста време, преди отново да започне да яде пържоли.

— Пържоли ли? — учуди се Танър.

— О, да. Намерих в червата му парчета червено месо, които още не се бяха разградили. Лорн ми каза, че не си спомня скоро да е ял пържоли, а Динго нямаше навика да краде.

— Чичо ми не беше човек, който ще подхвърли пържола на кучето си.

Ветеринарят кимна.

— Извинете ме за грубия език, но Лорн ругаеше и се опитваше да разбере кой е бил този проклет кучи син, който е подхвърлил отровното месо на място, където кучето е могло да го намери.

— Мърша ли беше? — обади се Шей.

— О, не. Под слоя, обработен от стомашните киселини, парчетата бяха съвсем пресни.

— Може би Динго е влязъл в нечия чужда собственост?

Или пък някой е искал да го премахне от пътя си — помисли си Танър, но запази съмненията за себе си.

— Не е изключено, но животното никога не обикаляше около пътя или из другите ферми — отвърна Уорън. — Такива кучета обикновено стават жертва на рисовете и койотите или пък ги блъскат минаващите коли. Лекувал съм много от тях, други направо съм погребвал. Карам се на безотговорните им стопани, но никаква полза. Динго е на седем години. Виждал съм го само когато трябваше да му слагам задължителните имунизации. Освен, когато беше твърде малък и глупав и бе налетял на един таралеж.

— Дозата отрова можеше ли да мине за случайно приета? — попита Танър.

Докторът го изгледа с любопитство.

— А пък аз стоя тук и ви обяснявам за хипертермията… В каква област работите?

— Полицай съм.

— Динго тежи около двайсет и два килограма. Погълнал е може би дванайсет-тринайсет милиграма активна съставка. Виждал съм кучета да умират при много по-малки дози, както и такива, на които по-големи количества изобщо не влияят.

Танър изглеждаше искрено заинтригуван. Доктор Уорън разбра намека и продължи:

— От сериозността на симптомите стигнах до извода, че е приел доста от отровата. Може някакъв идиот да се е опитвал да се отърве от койотите, а е поразил домашните кучета. Каквото и да е било, Динго си го е отнесъл.

Танър кимна.

— Нещастен случай, така ли?

— Той е единственото куче, което са ми докарвали с натравяне през последните няколко седмици, но пък не всеки води болните си животни при ветеринар. Понякога местните хвърлят отрова, без да се замислят какво се случва с умрелите катерици или лисици. Още по-малко пък се сещат, че и домашният им любимец може да попадне на мършата… Хората… — Доктор Уорън повдигна рамена. — Така и не можах да ги разбера. Затова предпочитам животните. Те поне не могат да те излъжат.

Шей все още изглеждаше притеснена.

— Но Динго ще се оправи, нали?

Ветеринарят сложи ръка върху рамото й.

— Можете да дойдете с мен и да го видите, но той още спи. Държим го в това състояние, за да не се откачи от системите.

— Благодаря ви. Наистина искам да го видя.

— Седмицата беше доста тежка за вас, нали?

Тя се усмихна уморено.

— Да, така е.

Двамата с Танър последваха доктора до друго помещение в лечебницата. Много тихо надникнаха във ветеринарното интензивно отделение. Динго лежеше върху покрития с хавлия под на една от кучешките колибки. Прозрачните тръбички на системата се бяха проточили до вътрешността на клетката. Дишаше плитко, краката му потръпваха, сякаш дори в съня си гонеше зайци.

— Хммм — изсумтя тихо Танър. — Този пес изглежда като излязъл от филм за Лудия Макс, само дето е жълтеникавокафяв, вместо черен.

— Само че във филма кучето беше от породата „Куинсланд хилър“^[1] — обясни Уорън. — А Динго е… Ами той си е Динго. Мисля, че е някаква смесица между австралийска овчарка и друг по-едър пес. Чувал съм, че Лорн го бил намерил скрит под верандата преди няколко години.

— Изглежда ми доста изпосталял — с тревога отбеляза Шей.

— Наложи се да го интубираме и да му влеем амониев хлорид, за да изчистим остатъците от отровата. Тежко е да си толкова време на системи.

— Като гледам, прескочил е трапа.

— И ние така смятаме. Ще го оставим да си почине и ще го наблюдаваме през следващите няколко дни. А после… — Ветеринарят отново повдигна рамена и погледна към Танър. — Ще си платите разходите. И ще ми кажете какво имате намерение да правите с него.

Танър въздъхна дълбоко.

— В апартамента ми има правило да не се отглеждат домашни любимци.

— Но в моята квартира няма такова — бързо се отзова Шей.

Доктор Уорън се обърна към нея.

— Динго не е куче, което може да се отглежда затворено. Вече е късно да се променят навиците му.

— Може би някои от местните стопани ще го поискат — подметна Танър.

— Ще проверя, но не разчитайте много на това.

— Аз ще го взема — заяви Шей. — Не мога да го зарежа, само защото стопанинът му е починал. Вината не е негова.

— В такъв случай оставете координатите си при Бети, мис Таунсенд. Ще поддържаме връзка.

Танър успя да сдържи езика зад зъбите си, докато най-сетне останаха насаме в колата.

— Съмнявам се, че Динго би могъл да живее затворен — възрази той.

— Ще идва с мен на работа почти всеки ден. Прекарвам повечето време из местните стопанства, отколкото в града.

— Доктор Уорън знае доста за фермерите.

— Аз също. Никой от тях не си търси куче.

— Ако Динго се изправи на крака, преди да се върна в Лос Анджелис, ще го оставя в ранчото, което добре познава. Не се налага да решаваме този проблем веднага.

Преди да се върна в Лос Анджелис.

Шей знаеше, че той в един момент щеше да си замине, но щом чу думите, изречени на глас, нещо вътре в нея се напрегна.

— Ти ще постъпиш така, както трябва. Аз също.

Танър отвори уста, да й отговори, но премисли. Тя беше права, така че какъв смисъл имаше да спори?

— Правя това, което смятам за най-добро — заяви след няколко минути.

— Аз също.

Никой от двамата не проговори, докато ядяха сандвичите си в южната част на Тахо. След обяда Шей се настани отново в колата и се опита да не си представя Лорн всеки път, когато затвореше очи. И да не мисли за заминаването на Танър.

Аз съм луда — казваше си тя. — Кучето, този мъж… Луда. Ала поне животното се нуждае от дом.

Онова, което я караше да се съмнява в здравия си разум, беше странното чувство, че Танър също имаше нужда от сигурен пристан…