Елизабет Лоуел
Опасно убежище (22)

22.

Колата на Танър пъплеше надолу по склона към долината, докато гравитацията подпомагаше немощния двигател. Шей не забелязваше нищо наоколо. Приливът на адреналин беше отшумял, оставяйки след себе си усещането за умора и напрежение.

— Добре ли си? — попита Танър след продължително мълчание.

— Не знам.

— Кажи ми, ако мога да направя нещо за теб — предложи той.

Би могъл да ме прегърнеш.

Но запази тази мисъл за себе си. Нямаше начин да я гушне като малко дете и да продължи да шофира. Извърна се от страничното стъкло, през което нахлуваше хладният нощен въздух, и погледна към Танър. Изражението му беше безизразно, ръцете му уверено държаха волана, докато управляваше хриптящата кола по осеяния със завои планински път.

Струящата от него сила би трябвало да я плаши, вместо да й действа успокояващо. Той беше човек, който знаеше всичко за куршумите и плътта. Въпреки това ненатрапчивото му присъствие я караше да се отпусне по начин, който не можеше да опише с думи.

— Зная, че хора убиват други хора постоянно — каза тя накрая. — Във всеки случай, го осъзнавам ето тук — поясни, потупвайки с пръсти челото си. — Но тук… — продължи, като притисна ръка към сърцето си, — нещата са съвсем различни.

— Това те променя — отвърна той. — Постепенно привикваш, но вече никога не можеш да гледаш на хората по същия начин.

— Не съм сигурна, че ми допада — след дълго мълчание прошепна Шей. — И си давам сметка, че харесването тук няма нищо общо.

— Съжалявам. Не трябваше да ти позволявам да идваш с мен тази вечер.

— Но го искаше. Не те обвинявам. Не обвинявам и себе си.

— Просто изживяваш процес на адаптиране…

Жената въздъхна.

— Надявам се. Не бих искала да се чувствам така винаги.

— Как?

— Нервна. Носена напосоки от течението. Като че ли ми се иска да се разкрещя, а не знам защо. Без да съм наясно как и кога да се гмурна, но със сигурност ще ми се наложи да го направя, при това без предупреждение.

Танър знаеше какво има предвид. Беше се чувствал по същия начин. Както и всеки друг достатъчно интелигентен човек, който се беше сблъскал с неочаквана, насилствена смърт.

Пътят стана по-прав, което му позволи да свали едната си ръка от волана. Докосна бузата й, нежна, но стегната, хладна и все пак пулсираща от напиращата отвътре жизненост. Беше бледа като гранита по върховете на планината, окъпани от лунната светлина.

— На задната седалка има одеяло — каза той. — Ако искаш, мога да пусна и парното.

От думите му разбра, че й беше студено. Обърна се назад, протегна се и докосна нещо меко като въздишка. Придърпа завивката, обви я около тялото си и разтърка буза в меките влакна.

— Чудесно е — измърмори тя.

— Имам чувствителна кожа — усмихна се той. — Обичам меките неща. Сега си мисля, че станах детектив, само защото мразех грубия плат на униформата.

Шей издаде звук, който подозрително приличаше на смях.

— Понесох много подигравки за това от колегите си — продължи Танър. — Но аз само се усмихвах и се съгласявах, че съм котенце, което обича да се търка в нещо, което е приятно на допир с кожата.

Да, определено беше смях.

Танър погледна към нея. Изглеждаше малко по-спокойна и нямаше вид на човек, който всеки момент щеше да избухне или да се срине психически.

— Слава богу, че живея в модерни времена — продължи да говори. — Вълненото бельо щеше да ме кара да се чувствам ужасно. А Китай щеше да се окаже идеалното място за мен, тъй като предпочитам коприната.

Шей се разсмя силно, пое си дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж, докато дишането й стана равномерно. Ръката му отново погали бузата й.

— Ти се справяш много по-добре от някои новобранци, сблъскали се с първото убийство.

А беше видяла две в продължение само на няколко дни.

Но той нямаше намерение да говори за това. Беше й достатъчно за тази вечер.

Дори не й предложи да я закара до апартамента й. Знаеше, че не й се иска да остава сама. Даже повече, отколкото на него. Макар че беше ставал свидетел на страшно много насилие, то продължаваше да го наранява. Просто се беше научил да живее, без да го показва.

Голият гранит изглеждаше съвсем бял на светлината на луната, вдигнала се високо в небето. Долината изглеждаше бледа на местата с изсъхнали пасища, тъмна там, където бяха напоявани и стоманеносива по повърхността на водните площи. Редките светлини приличаха на цветни въглени, нахвърляни безразборно по земята.

— Все същата гледка — каза на себе си Шей.

Танър я погледна и веднага я разбра.

— Земята живее в различно време от нас — съгласи се той.

И това беше едно от нещата, които беше захвърлил зад себе си, без да си дава сметка. Едва сега осъзна, че му беше липсвала през годините досега. По някакъв начин за него издръжливата земя балансираше несигурния човешки живот.

Шей се облегна на седалката и въздъхна.

— Не ми е приятно да си мисля за Руа, проснат на пода и загледан в нищото.

— На него вече му е все едно.

— А на теб?

— Не мога да си позволя да го съжалявам, като се има предвид факта, че ако Лорн е бил убит, той по някакъв начин е свързан със смъртта му — равно отвърна Танър. — Сега тази връзка е прекъсната. Нямам пряк начин да разбера как, по дяволите, е разбрал за златото на чичо ми и дали го е убил заради него или по някаква друга причина.

Шей го изгледа неразбиращо.

— Каква друга причина?

— На някого му е писнало от грубостта на Лорн и е пожелал смъртта му. Или пък е чул за монетите и е искал да го отстрани от пътя си. Да не говорим, че може да е работел за присъединяването на земята му към сдружението и просто го е убил, за да си спести процедурата. Друг пък може да се е опитвал да му попречи и го е премахнал, за да не успее да я прехвърли. Някой е изгубил прекалено много пари във вторник вечерта и…

— Главата ме заболя от предположенията ти — прекъсна го Шей.

— Спокойно. Моята е достатъчно голяма, за да мисли и за двамата.

— В такъв случай кой го е убил?

— Лорн или Руа? — попита Танър.

— Сега пък аз ще ти причиня главоболие. Допускаш ли, че един и същи човек е ликвидирал и двамата?

— Възможно е.

— Но е малко вероятно, нали?

— Като се има предвид историята на Руа, бих могъл да изготвя доста дълъг списък с хора, които са имали причина да го премахнат — отвърна Танър. — Но ще ми бъде много трудно да повярвам, че някои от тях биха се облагодетелствали от смъртта на чичо ми.

Той зави по пътя към къщата на Лорн.

— Значи стигнахме до задънена улица, докато не се появят още монети и не открием кой ги е продал? — предположи Шей.

— Или не се натъкнем на нещо подозрително, което да свърже по някакъв начин Руа с Лорн.

— Това е разтакаване. Лорн никога не би допуснал човек като Руа в ранчото си, а пък Руа няма начин да знае кой е Лорн.

— Точно така. От теб би излязъл доста добър детектив.

Тя се вторачи в него.

— Защо? Единственото, за което мога да мисля в момента, са причините, поради които смъртта на двамата не е свързана логически.

— С изключение на монетите.

— Може би онзи, който е убил Руа, е знаел за златото и е искал да се добере до онова, което не е успял да продаде или да заложи… И е търсил начин да вземе останалите монети, без да плаща за тях.

— Обирът е довел до повече от едно убийство — съгласи се Танър.

— С това изобщо не ми помагаш да се отърва от главоболието.

— Нищо няма да те отърве от него, освен топлите извори в ранчото на Лорн.

— Само че нямам бански костюм.

— За изворите това е без значение. — Погледна я, забеляза, че бе захапала сочната си привлекателна устна и продължи: — Можеш да отидеш гола или по бельо с мен, или по бельо без мен, или…

— Изборът вече е достатъчно богат!

— Е, добре. — Докосна бързо бузата й, преди да се съсредоточи върху неравния път. — Все ще измислим нещо. Смъртта си има свой начин да ни покаже кое е най-важното.

След като осъзна правотата на думите му, тя изпусна дълга въздишка.

Продължиха в мълчание, докато Танър паркира колата зад малката къща недалече от пикапа на Лорн.

— Чувствам се като натрапница — отбеляза Шей, щом тръгнаха към входната врата.

— Бих искал да съм такъв.

— Защо?

Ключалката поддаде леко на завъртането на ключа.

— Всичко тук ми е дяволски познато — отвърна Танър. — Все едно никога не съм си тръгвал и просто мога да продължа оттам, където Лорн е спрял.

— И смяташ, че това е лошо…

В гласа й нямаше въпрос, а само тъга, която учуди и двамата.

— Нереално е — обясни той. — Имам свой собствен живот в Лос Анджелис. — Дори и да не ми се иска да се връщам там и да целувам задника на шефа си, докато онзи се хили. Още две години и ще станат двайсет. — Бях щастлив в ранчото, но това беше щастието на детството. А то е мъртво като Лорн.

Продължи да се рови в спомените си, докато вървеше в тъмнината към задната врата, което се оказа изпит, който не знаеше дали ще издържи, или ще се провали.

Намери осветлението включено. Крушките в кухнята и нишата примигваха леко и бръмчаха в тишината. Синьо-зеленикавата светлина караше стаята да изглежда дори по-малка, хвърляше странни сенки и образуваше локви от тъмнина. Поне една от крушките се нуждаеше от подмяна. Сигурно беше изгоряла предишната вечер, но той просто не беше забелязал.

Шей го последва в нишата в края на кухнята. Мина покрай захвърлените и потънали в кал работни ботуши на Лорн, като през цялото време се опитваше да се отърси от чувството, че се е натрапила на място, където не би следвало да се намира.

— Ще взема няколко хавлии за топлите извори — каза Танър. — Ако искаш кафе…

— Ще се справя сама. Виждала съм как го прави Лорн и знам, че трябва да сложа половината от онова, което слагаше той. Освен ако не го искаш като неговото?

— Научих се да го пия такова. Между другото, предпазва емайла на зъбите.

— Тогава ще се възползвам и аз — усмихна се Шей.

Отиде до печката, взе купата, която Лорн винаги бе използвал за топлене на вода, и я напълни на мивката. Докато тя правеше кафето, Танър намери няколко кърпи в големия куфар, изпълняващ ролята на скрин. Хавлиите, както и чаршафите, бяха изпокъсани, но чисти и годни за употреба.

Презервативите бяха там, където ги криеха винаги — на дъното на куфара. Опаковката беше неразпечатана. Датата на годност показваше, че до изтичането на срока имаше още доста време. Чичо му може и да беше престанал да ходи в публичния дом в северния край на долината, но очевидно бе продължил редовно да купува предпазните средства от местната аптека.

Независимо дали го беше правил от гордост или от чисто прагматични мотиви, Танър му беше благодарен. Отвори кутията и пъхна няколко презерватива в джоба си. Когато набързо бе напуснал Лос Анджелис, не беше очаквал, че в Рефюдж ще попадне на жена, която щеше да го възбужда само като погледнеше към нея. Ако тя беше съгласна — едно огромно „ако“, — той искаше да бъде подготвен. Онзи, който носеше в портфейла си, беше престоял там твърде дълго, за да можеше да се разчита на него. Взе хавлиените кърпи и тръгна към кухнята.

— Водата почти завря. Ще отнеме няколко минути, преди да кипне.

— Ще го изпием, след като се върнем.

Остави кърпите върху малката кухненска маса и отиде до бюфета. Отвори едно от чекмеджетата, което изскочи почти наполовина.

Ще трябва да намеря малко восък, за да ги смажа — мислено отбеляза Танър. — Всичко на това място има нужда от много работа и опитна ръка. Ще се наложи да отскоча до железарския магазин, а докато съм тук, ще купя дървен материал и ще постегна старата ниша, а може дори да пристроя още една стая…

Внезапно си даде сметка накъде го водят мислите му. Всъщност имаше намерение да размаха чука, да завинти болтовете, да поправи чекмеджетата и да стегне крилата на прозорците в огънатата, хлътнала част на верандата.

Да не си полудял? Вече не си дете. Престани да разсъждаваш като някога…

Дръпна разнебитеното чекмедже със силата, която Лорн беше изгубил с годините. Част от съдържанието му се разпиля по пода. Ругаейки тихичко, Танър се наведе, за да събере изпадалите вещи. Между тях намери малък, сгъваем джобен нож. Дръжката му беше направена от черна пластмаса, имитираща дърво, и с ръждясали ръбове от двете страни. Дори без да го отвори, знаеше, че острието му беше матово и на места потъмняло от времето. Това ножче някога беше негово. Беше детска играчка, а не оръжие.

Само че онова дете отдавна порасна — отбеляза мислено той.

Инстинктивно пъхна ножа в джоба си. Осъзна какво беше направил, извади го и го пусна в зейналото чекмедже.

— Нещо не е наред ли? — обади се Шей.

— Не. Аз съм идиот. Нищо ново.

Наведе се и започна да събира вещите от пода. Между тях имаше кутийка кибрит, няколко празни ловджийски патрона, гребен с изядени зъбци и толкова избеляла снимка, че беше трудно да се разпознае жената на нея. Когато я обърна, прочете надписа: „От Мили с целувки“. Написани с писалка и синьо като лятно небе мастило.

Натъпка всичко в чекмеджето и продължи да рови, докато не намери комплект ключове за пикапа. Те висяха на верижка с черно-бял компас, чиято стрелка се люшкаше под все още сравнително чистото стъкло.

— Това да не е съкровищницата на Лорн? — полюбопитства Шей.

— Той го наричаше чекмеджето с боклуци — отвърна Танър, като пусна ключовете в джоба си. — Всеки от нас си има по едно такова, нали?

— В моя случай са дори няколко — призна си тя. — Държа си ги в бюрото.

Той се усмихна, въпреки противоречивите спомени. Презареждащото се фенерче чакаше в кошницата, поставена върху кухненския плот. На него самия му се искаше да можеше да се включи в контакта и да се зареди с нова енергия. Чувстваше се изстинал и изцеден от войната със спомените си от детството, прекарано в това ранчо.

А и желаеше жената пред себе си…

Знаеше, че не бива да я докосва. Тя беше изнервена, наранена от насилието, на което беше станала свидетел, и прекалено чувствена за ченге като него, видял толкова много в практиката си. Усещаше се преизпълнен, сякаш кожата му щеше да се разпука и да се разтвори за нещо ново, напълно неочаквано. Част от него изпитваше страх. Но другата, по-голямата, нямаше търпение да чака повече.

Затвори очи и започна да се бори със себе си, за да си възвърне самоконтрола.

Когато ги отвори отново, забеляза, че тя го наблюдаваше. А в погледа й се четеше разбиране. Виждаше сякаш всичко в него — и студенината, и притеснението, и всепоглъщащото желание… Не беше свикнал да бъде толкова прозрачен, но дявол да го вземе, не можеше да направи нищо.

А тя се боеше от него.

Умна жена. Прекалено умна, за да се пилее за такъв глупак като мен.

Затвори с трясък чекмеджето, прещипа кожата на ръката си и изруга грубо от парещата болка. Грабна кърпата за ръце от халката на стената и забърза към мивката.

— Танър?

— Водата вече ври — отзова се той, като отвори кранчето. — Направи кафето, а аз ще те отведа до топлите извори.

— Ами ти?

Той пъхна ръка под студената струя.

— Ще ти е по-добре без мен.

— Когато се убедя, ще ти го кажа сама.

Танър дори не си направи труда да я погледне.

— Беше изписано върху лицето ти… — каза. — Ти се страхуваш от мен.

Шей сипа вода в канчето, преди да се приближи до него. Прекалено близо.

— По-скоро се страхувам от себе си — рече тя, като взе кърпата и започна да я мокри.

Танър се загледа в тъмнокафявите й топли очи и не видя нищо друго, освен искреност.

— Защо? — попита почти само с устни.

— Защото ти ме накара да желая…

— Да желаеш какво? — Гласът му се беше снижил до шепот.

— Всичко. — Тя изстиска кърпата и затвори крана. Тънка струйка кръв се процеждаше между палеца и показалеца му. — Размърдай си пръстите.

Той се подчини.

— Е, малко ще те боли, но не е нищо сериозно — успокои го Шей. — Няма нужда да се шие.

Тъй като не й отговори, тя го погледна. В тъмнината силуетът му се очертаваше върху прозореца и в отражението му забеляза, че я наблюдава. В очите му имаше болка и тревога от прекалено многото струпали се емоции за твърде малко време.

Тя чувстваше същото. Без да се замисли, докосна с устни наболата му брада.

— Е, хайде. Малко накисване в топла вода ще се отрази добре и на двама ни. Ти ще ми показваш пътя, а аз ще шофирам.

— Аз мога…

— Аз също — прекъсна го тя. — Дай ключовете.

Танър потърси с поглед очите й, после се усмихна едва забележимо.

— В левия джоб на панталона ми са — каза, като вдигна увитата си с кърпа наранена ръка.

Шей бръкна без всякакви скрупули и потърси ключовете. Но намери нещо повече. Нещо много повече…

— Това не са ключовете за пикапа — задъхано прошепна той.

— По-скоро прилича на скоростен лост — тихо изрече тя. — А, ето ги.

Танър издаде задавен звук, който можеше да бъде както смях, така и стон. Макар че Шей беше преживяла няколко емоционални сътресения през последните дни, не изпитваше страх от него. Това не можеше да разбере — повечето жени се вцепеняваха, когато се докоснеха до неговия студен, плашещ начин на живот на разследващ полицай.

Всички, но не и Шей.