Елизабет Лоуел
Опасно убежище (39)

39.

— Миличък, чишка ми се — обади се Кимбърли. — Друсането не ми се отразява добре и изглежда влияе на отделителната ми система.

— Ще спрем до онези дървета. Ако си толкова срамежлива, можеш да се скриеш зад някое от тях. Но ако не си, отивай направо зад колата.

— Ти се шегуваш — засмя се тя.

— Да виждаш тоалетна наблизо? — озъби й се Ейс. — Мисли за нещо друго. Не си единствената с пълен мехур в тази раздрусана таратайка.

Кимбърли го изгледа с укор, но не каза нищо. Продължи да кара, но вече по-бавно, като се опитваше да заобикаля дупките. Шей се загледа в далечината през прозореца на колата. Навсякъде цареше пустош. Някъде високо в северната и западната част на планината от пожара се издигаше тъмен дим, който покриваше част от небето. Останалото беше чисто, с изключение на сгъстените пари, които като дълги нокти раздираха спускащия се сумрак, все още прекалено рехав, за да се виждат луната и звездите. Ярки проблясъци от юг подсказваха, че там бушува силна буря.

Но не и тук. Сухият вятър изсмукваше цялата влага въпреки прохладата на ранната вечер. Самата земя изглеждаше като недовършена, сякаш този, който я беше сътворил, бе очертал само контурите на онова, което трябваше да стане, но после се беше отказал от намерението си. Планините бяха скелетът на творението, промушили се през тънката, крехка кожа на земята.

Ако в средата на лятото се озовеш на това място без вода, означаваше да оцелееш едва ден-два. И то само при условие, че успееш да намериш сянка. Ако си изложен на слънце, можеш да мериш живота си в часове. Дори след построяването на пътищата, емигрантските пътеки си оставаха предпочитани от пътуващите. Първият случай, който й повериха като доброволка в спасителната служба, беше издирване и оказване на помощ на човек именно в такава местност.

Златотърсачи, мустанги и домашни говеда бяха оставили подобно на паяжина следите си върху рохкавата почва. За разлика от Сиера Невада тук имаше само няколко извора, лъкатушещи по склоновете на ниските възвишения, но през лятото и те пресъхваха. Единственият знак за човешко присъствие беше изроненият, прашен път и вятърните мелници, теглещи вода за добитъка в долината. Повечето от тях отдавна бяха изоставени. Това беше западнала земя, населявана единствено от зайците, гърмящите змии и вятъра.

Беше също така и опасна. Криеше много рискове, защото нямаше места, където човек би могъл да се подслони. Новите златотърсачи, също като предците си, бяха изоставили вече безполезните мини, без да заровят дупките или да ги оградят, залагайки по този начин смъртоносни капани за непредпазливите.

Шей беше наясно с рисковете, защото вече беше ходила на три доброволчески мисии в такива райони. На дъното на една немаркирана мина беше попаднала на първия труп, който беше виждала в живота си. Знаеше, че много остават неоткрити, изгубени завинаги. И я обзе ужас, че може да стане една от тях.

Ще спрем точно до онази редица дървета.

Зад тях прашният път беше отдавна изровен от буксуващи автомобилни гуми. Нямаше движещи се коли, нищо, освен много бавно гаснещата светлина и усилващият се хлад от пустиня, която всеки момент щеше да се обвие в мрак.

Дали предавателят все още излъчва сигнала? — мълчаливо се запита Шей. — Някой чува ли го изобщо? Знаели Танър, че съм напуснала мотела?

Прекосяваха стръмен район, който можеше да мине и за планински, ако се намираха на източната част на Скалистите планини. Бяха отминали няколко прашни пътеки, водещи към извори и изоставени мини, дори пустеещи ферми. Може би бяха навлезли в индиански резерват… Без GPS беше трудно да се определи. На този етап много малко хора си бяха направили труда да оградят сухата земя на Невада.

Дори да успееше да избяга и да се скрие някъде, нямаше къде да отиде. Без стария форд мустанг и аварийния локатор беше мъртва.

Бих искала да поговоря с теб, Танър. Да те прегърна. Да усетя топлината на гърдите ти. Да докосна тялото ти. Да чуя ударите на сърцето ти в момент на страст, а после и в момент на покой.

Редицата дървета се намираше на не повече от половин час, стига пътят да не станеше още по-лош. Тогава щеше да им отнеме доста повече време.

— Завий на запад при първа възможност — нареди Ейс.

— На запад ли?

— Наляво — стрелна я е гневен поглед той. — Не знаеш ли накъде залязва слънцето?

— Разбира се, че знам. Някъде зад голямата планина недалеч от Рефюдж. Но какво общо има това с нашата работа?

— Господи! — измърмори недоволно мъжът. — Цяло чудо е, че не си се изгубила на тесния паркинг на сдружението.

Шей мислено се съгласи с него.

В първия момент Кимбърли се нацупи обидено, но после лицето й се смекчи, докато накрая му се усмихна.

— И двамата знаем, че ти си мозъкът, а аз съм онази, около която хората се навъртат. Не е нужно да се дразниш заради това.

Ейс не й отговори.

Кимбърли съсредоточи цялото си внимание, за да избягва дупките по пътя, от които пълният й мехур заплашваше всеки момент да се изпразни. Никой не проговори, докато не стигнаха до тъмната пътека, където имаше достатъчно влага, за да могат дърветата да преживеят сухото лято.

— Завий наляво — отново се разпореди Ейс.

— Но там няма… — опита се да възрази Кимбърли.

— Просто го направи. Има стари коловози. Ориентирай се по тях.

Тя включи дългите светлини, без да обръща внимание на протеста му.

Шей не си направи труда да отбележи, че щеше да е много по-лесно да следват пътеката в мрака, без да включват фаровете на колата. Неспособността на Кимбърли да се ориентира в дълбоката провинциална пустош беше добре дошла за нея. Всичко, което можеше да ги забави, работеше в нейна полза.

Колата едва успяваше да измине пет километра за час. Ако шофьорът не превключеше на по-ниска скорост, двигателят съвсем скоро щеше да заглъхне съвсем.

Или пък горивото щеше да свърши доста преди да бяха стигнали мястото, към което се беше насочил Ейс.

Но и това реши да остави за себе си. Щом никой не беше забелязал, че индикаторът не беше сменил показанията от началото на пътуването, нямаше нужда да привлича вниманието им към това.

— По-бързо — настоя Ейс. — Не е толкова близо, колкото си мислиш.

Със стегнато от напрежение лице и стиснала здраво волана, Кимбърли натисна силно съединителя и едва не заби колата в издигащата се край пътя скала.

— Не чак толкова бързо! Господи, ти изобщо можеш ли да караш?

Без да отрони и дума, обзета от решителност да се докаже, Кимбърли успя да върне форда на пътя и потегли напред със скоростта на пешеходец. Този път той не възрази, дори когато двигателят се задави и заглъхна и й се наложи да го включи отново.

Жалко, че земята не е размекната — помисли си Шей мрачно. — Иначе при всички случаи досега щяхме да сме заседнали. И тогава щеше да ни се наложи да идем пеша дотам, където ни води Ейс.

Загледа се далече напред и се зачуди къде ли щеше да бъде лобното й място.

От двете страни на колата скалите изглеждаха по-злокобни, подобно на дебнещи хищници. Бледата светлина продължаваше да виси над земята с ината на самия живот, докато сенките се гушеха в деретата, които ставаха все по-дълбоки, колкото по-високо се изкачваха. Постепенно гората ги обгърна и дърветата внезапно изсмукаха синевата на небето.

Много предпазливо ръката на Шей се промъкна към дръжката на вратата. Още малко трябваше да се стъмни и тя щеше да има възможност да намери някакво прикритие, преди Ейс да успее да я спре. С периферното си зрение улови някакъв проблясък. Метал.

Пистолет.

— Това е оръжието, с което се разхождам из града — нехайно поясни Ейс. — Едва 22-ри калибър, но върши добра работа. Така че се отпусни и престани да мислиш как да отвориш вратата и да избягаш. И без това отвън няма какво да намериш, освен мъчителен начин да умреш. Но аз, естествено, ще облекча страданията ти. Никаква суматоха, никаква борба, никаква болка.

— А ти това ли искаш, Кимбърли? — попита Шей. — Да се превърнеш в съучастник в убийството ми?

— Не ставай смешна — изсумтя жената зад волана. — А ти какво искаш за тези хора тук — да живеят от подаяния ли? Не, благодаря. Израснала съм така и предпочитам да умра, отколкото да се върна към този начин на живот.

— Е, желанието ти ще се сбъдне.

— Какво имаш предвид? — погледна я подозрително Кимбърли.

— Гледай си пътя! — изкрещя Ейс.

В този момент тя рязко изви волана и на милиметри избягна скала, скрита в сянката на ярко светещите фарове. Колата се плъзна надолу по стръмната клисура. Около нея зъберите лъщяха като оглозгани, остри кости.

— Наистина ли смяташ, че Ейс ще позволи… — подхвана Шей.

Някъде зад очите я проряза остра болка, последвана от моментно премаляване.

— Предупредих те да не говориш с Кимбърли, докато кара — изръмжа той с глас, безчувствен като дулото на оръжието, долепено до слепоочието й. — Без повече разговори, иначе ще умреш още тук, и то по най-мъчителния начин. Ще ти смажа лактите и колената и просто ще те оставя на хищниците.

Кимбърли въздъхна и поклати глава. Поведението й беше като на инженер, който присъства на изпитание на собственото му изобретение — сякаш не вярваше докрай на случващото се. Или беше прекалено ужасена, за да го осъзнае, защото това означаваше, че всичко ставаше наистина, а тя не искаше да участва.

Шей млъкна. За разлика от шефката знаеше, че Ейс говори сериозно и осъзнава всяка закана, която беше изрекъл.

В пълна тишина Кимбърли се съсредоточи върху усилията си да върне пикапа на пътя.

А Ейс наблюдаваше и двете жени с поглед на убиец.

Какъвто всъщност си беше…