Елизабет Лоуел
Опасно убежище (36)

36.

Танър за четвърти път натисна бутона за бързо избиране на последния запаметен номер и за четвърти път отсреща не последва дори сигнал. След което напусна бензиностанцията с бясна скорост, от която гумите на колата изсвириха по грапавия асфалт. Караше пикапа на Лорн, сякаш беше нова спортна кола, докато закова на светофара точно преди да излезе на магистралата. Помисли си дали да не премине на червено, но движението във всички посоки беше твърде натоварено. Докато чакаше, набра офиса на шерифа, включи телефона на високоговорител и го захвърли на седалката до себе си.

Когато успя да се свърже с Огъст, вече светеше зелено и той потегли, нарушавайки всички ограничения на скоростта.

— Радвам се, че се обади — каза заместникът. — Шерифът ми насмете задника заради Лорн и Шей, с едничката цел да ми обясни как точно в този момент изобщо няма нужда от подобни проблеми. Какво става, по дяволите?

— Шей е изчезнала. Опита се да ми позвъни и да ми каже нещо, но после се чу звук, сякаш някой изби телефона от ръцете й. Линията заглъхна след секунда. Четири пъти пробвах да се свържа, но няма никакъв сигнал…

Той млъкна, наду рязко и продължително клаксона и се провря между две коли. Единият от шофьорите му показа среден пръст, а другият натисна клаксона и спирачките едновременно.

— Къде си и какво правиш в момента, дяволите да те вземат? — изкрещя Огъст.

— Опитвам се да се добера до магистралата за Рино. Но също като мен цялото движение е насочено на юг. Ще ми отнеме поне час, докато стигна до мястото, където оставих Шей — мотел „Маунтан Вю“, стая двайсет и три. Провери дали всичко е наред. После ми се обади.

Кучи син!

Червен фолксваген и комби с огънати, ръждясали ламарини, препречваха и двете платна. Танър се насочи към фолксвагена, като едновременно включи сините светлини и натисна клаксона. Шофьорът също му отговори с надут клаксон и направи неприличен жест, но се отмести достатъчно, за да може да се провре между двете коли.

— Слава богу, че верижната катастрофа с ранени преди двайсетина минути е станала на северната част на пътя — равно отбеляза Огъст. — Иначе досега ченгетата щяха да те накацат като мухи лайно. Но при теб движението на юг малко ще се позабави, защото всички зяпачи ще се заплеснат по аварийните светлини с надеждата да видят пролятата кръв на някой невинен гражданин. Както и да е, сега ми кажи кое гнездо на стършели сте сритали вие двамата?

— Първо провери. Стая двайсет и три.

— Мога да правя няколко неща едновременно — увери го Огъст. — Най-близкият патрул ще бъде там след трийсетина минути. В планината в момента бушува огромен пожар.

— Този, който е при Шей в момента, е убил двама души. А може би и тя вече е мъртва.

Но Танър категорично отказваше да повярва в това.

— Сритай някого по задника да се размърда!

— Можеш ли да го докажеш? — с надежда в гласа попита Огъст. — Сега нямам време. — Шерифът ми нареди да седя тук и да разпределям документите — каза заместникът с презрителен, гневен тон. — И съвсем ясно заяви, че всичко, свързано с Лорн, Шей и сдружението, трябва да минава първо през него.

Танър свирепо изруга.

— Позвъни в мотела. Провери дали някой се е регистрирал или го е напуснал след пристигането на мистър и мисис Дейвис в стая двайсет и три. А ако шерифът попита, кажи му, че си търсил мен, а не нея.

— Ще ти се обадя.

— Благодаря.

Без да даде на Огъст номера си, Танър прекъсна връзката. Знаеше, че всяко обаждане в полицейското управление се регистрира в момента на постъпването му.

Минаваше буквално като на слалом през натовареното движение. Огъст се оказа прав. Въпреки че верижната катастрофа беше станала на магистралата, всеки идиот намаляваше скоростта и цъкаше с език за лошия късмет на потърпевшите. Използвайки клаксона и спирачките, той успя да се измъкне от автомобилната клопка и прекоси Рино с осемдесет километра в час. Очевидно имаше и полицаи, които не бяха заети с инцидента и пожара, защото едва избягна да не бъде засечен от радар на един от надлезите. Трима негови колеги вече бяха заети да пишат актове.

После се озова извън Рино на мизерната отсечка 395, криволичеща между малки ферми, сметища и туристически капанчета. Колата пред него взе неуспешно левия завой и се насочи през магистралата направо към един антикварен магазин. Танър разбра, какво ще последва и сви към другата страна на пътя, където имаше достатъчно място между непохватния шофьор и висока топола.

Чу се режещ метален звук, когато мина край дървото. Воланът се разтресе, после засече за момент. Той успя да се измъкне от тясната пролука със счупено странично огледало. Предната врата също беше сплескана. Зад него движението замря.

Няма големи щети, значи няма и виновни.

Огледалото не се беше откъснало съвсем. То висеше и се блъскаше по вратата, сякаш някой се опитваше да се качи. Танър не обръщаше внимание нито на него, нито на жалкото дрънчене на калниците. Вместо това наблюдаваше напрегнато насрещното движение пред себе си, оглеждайки колите с надеждата да види Шей, макар че беше много малко вероятно.

Телефонът му иззвъня. Той отпусна клаксона само колкото да приеме обаждането. Върху дисплея беше изписан личния номер на Огъст.

— Никой не се е регистрирал, нито е напускал мотела след вас — каза заместникът. — Табелата на вратата изисква почистване на стаята, така че младежът от рецепцията си позволи да влезе. Вътре няма никого. Не са оставени никакви лични вещи. Според него гостенката си е тръгнала със стария оранжев форд мустанг, който забелязал на паркинга. Отпред седели две руси жени. Не видял дали отзад има още някой, но обикновено този модел коли нямат задна седалка. Една блондинка потеглила така, като че ли за първи път сядала зад волана.

— Шей наистина има оранжев мустанг, но е невероятен шофьор. Другата може да е била Кимбърли. Обяви форда за издирване.

— Първо трябва да мина през шерифа.

— Защо? — ядоса се Танър. — Аз лично наех колата за Шей, а сега е открадната от паркинга на един мотел. Нищо кой знае колко важно, така че няма смисъл да го безпокоим. Намери номера на шофьорската й книжка и…

— Вече го записах — отвърна Огъст. — Но като ти правя такива услуги, рискувам да ме уволнят дисциплинарно.

— Щом работиш за шериф Конрад, могат да те уволнят, дори само защото дишаш.

В слушалката се разнесе нервен смях.

— Ще те държа в течение. Но ако не открия нещо солидно, не мисля, че шерифът ще прояви желание да ти помогне. В момента го преследват други дертове. Хил, Кампбел и Мейсън го извикаха днес. Не знам какво са му казали, но не изглежда особено щастлив.

— Хмм. А често ли го викат?

— Доста. Помагат му за изборите. Всъщност плащат му кампанията заедно с Дезмънд и няколко други собственици на казина. Даже сдружението дава своята лепта.

— А пък аз съм готов да се обзаложа, че някой от тази група е способен да убие.

Настана кратко мълчание, последвано от цветиста ругатня:

— По дяволите, Дейвис, заради теб ще ми сритат задника. Вече пуснах оранжевия форд на Шей за издирване. Сега трябва да започна да се оглеждам за работа. Не ме търси, освен на личния ми телефон. Номерът ми вече е запаметен в твоя.

Огъст прекрати връзката.

А Танър шофираше така, сякаш беше на второ място при последната обиколка на Инди 500^[1].