Елизабет Лоуел
Опасно убежище (46)

46.

Танър се препъваше из храстите в тъмнината. Виеше му се свят, защото при сблъсъка беше ударил силно главата си във волана. Крепеше го само адреналинът, изпълнил тялото му. Свистенето в ушите му го замайваше. Дори слабата, мъждукаща светлина дразнеше очите му.

Нужни са ми няколко минути, за да събера мислите си…

Шей. Намери Шей. Само това има значение.

Приведе се и леко приклекна. Пое дълбоко дъх и изчака, докато образите пред очите му се прояснят. И тръгна с предпазливи крачки отново напред.

Измамната светлина и сенките, движещи се под леките повеи на вятъра, не му помагаха. Пулсиращата болка в главата му ставаше ту прекалено силна, ту го отпущаше за момент, оставаше постоянно само чувството, че са го затворили в някакво тясно пространство. Пистолетът в лявата му ръка изглеждаше съвсем не намясто, но в другата, с която си служеше безпогрешно, щеше да бъде напълно безполезен.

Лунната светлина едва осветяваше пътеката пред него. Далечните фарове на форда проблясваха откъм десния склон на хълма. Там бяха най-високите дървета, предлагащи най-сигурното прикритие. Там трябваше да е и Шей.

Но някъде там дебнеше и Ейс.

Упорито продължи да си проправя път между храсталаците, нашарени от синкави сенки под бледата светлина на луната. На всеки няколко крачки се спираше и се ослушваше. Единственото, което чуваше, бяха ударите на собственото му сърце и свистенето в ушите му. Дясната му китка го болеше, но той се стараеше да не й обръща внимание.

Погледна нагоре към хълма, но не забеляза нищо особено. Ако Ейс беше все още там, не позволяваше на фаровете на колата да осветят силуета му.

Изчакай. Нещо се приближава…

Той автоматично притисна гръб към ствола на едно ниско дърво и вдигна пистолета в готовност за стрелба. Обикновено не забелязваше тежестта на оръжието, но сега, в лявата му ръка, то му се струваше неестествено тежко. Можеше да го държи така известно време, но не достатъчно дълго. Използва десния си лакът като опора и насочи цевта към мястото, където беше забелязал някакво движение.

И зачака, взирайки се напрегнато в тъмнината. На няколко стъпки от него нощта ставаше непрогледна. Нищо не се забелязваше.

Но е там. Някой върви по този път. При това се опитва да не вдига шум. Освен ако свистенето в ушите ми не заглушава всеки звук.

Продължи да се прицелва с пистолета. Беше затаил дъх, не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието на човека отсреща.

Ето пак. Отново.

Пръстът му опря на спусъка.

Само още малко по-близо да се приближи, за да е сигурен, че ще улучи.

Чакаше…