Елизабет Лоуел
Опасно убежище (53)

53.

Красивото утро обгръщаше бавно старата къща в ранчото, изпълвайки стаята със златиста светлина. В съня си Шей се раздвижи и се притисна по-плътно към Танър. Той я прегърна със здравата си ръка, сякаш искаше да я защити. През изминалите осем дни двамата бяха преминали през кошмари, любовен екстаз и викове на ужас… Сега той я гледаше, наслаждавайки се на изкусителните форми на тялото й, под бледите отблясъци на зората. Прокара нежно пръсти по устните й, попивайки топлината на дъха й.

Все още се нуждаеше да я докосва непрестанно, за да се убеди, че тя е жива и е близо до него. Болката в китката му само напомняше за онова, което едва не беше загубил.

Тя изпитваше почти същата необходимост. Дори когато спеше, не се отделяше от топлото му тяло.

Притискайки се към нея, Танър мислено започна да прави списък на всички, на които трябваше да се обади. Първо — на Брадърс, за да научи последните полицейски новини. На профсъюза, за да провери как вървеше договарянето. На адвоката си…

— Почти мога да чуя мислите ти — зашепна Шей със сънен глас.

— Просто съм щастлив, че съм жив. И че съм с теб.

Тя се усмихна и леко го целуна по устните.

— И аз. Как е главата ти?

— Коя по-точно?

Смехът й като слънчева светлина огря очите му, стопли тялото му. Сега той осъзнаваше колко му е било студено и неуютно, преди тя да се появи в живота му.

— Тази, която може да разсъждава.

— А, тя все още спи.

Пръстите й се раздвижиха под завивките. Дъхът му секна.

— Наистина ли? — попита той шепнешком.

Ръката й се плъзна по тялото му по-нежно, по-настойчиво. Танър започна да диша накъсано.

— Наистина. Вече съм съвсем будна. — Тя отвори тъмните си загадъчни очи, пълни с обич, които отразяваха светлината на настъпващото утро.

С бавно, леко движение устните му се впиха в нейните, после се плъзнаха по цялото й тяло, което започна да настръхва под милувките му. Тя ги приемаше и даваше от себе си с щедрост, която винаги беше нова за него: по-голяма, по-дълбока, по-гореща. Телата и дъхът им се сляха. Галеха се, извисяваха се, докато и двамата изживяха мига на върховния екстаз. После се отпуснаха в леглото изтощени, всеки заслушан в дишането на другия. И се унесоха отново в сън.

Когато се събудиха, вече минаваше обяд. Динго започна да лае предупредително.

— Нужен ли ни е изобщо будилник, щом си имаме този пес? — измърмори Танър.

Шей се протегна и се сви под завивките, наблюдавайки го как си обува дънките и обувките и нанизва кобура на колана си. Обичаше пъргавото му, стегнато тяло, силата, която излъчваха мускулите му. Всяко негово движение я очароваше. Обожаваше неговата интелигентност, чувството му за хумор…

Обичаше го.

А той… Е, той не беше казал нищо, освен че се радва, задето е жив и е с нея.

Ние сме разумни, зрели хора. Какво друго мога да очаквам?

Но понякога да си разумен — не беше особено приятно.

— По-добре се облечи, мила — подвикна откъм всекидневната Танър. — Заместникът идва. Аз ще направя кафето.

— Огъст ли?

— Във всеки случай е неговата кола. Сигурно той я кара.

Тя припряно се облече и излезе да застане до Танър на верандата. Двамата наблюдаваха как пикапът на Огъст вдигна облак прах по пътя към ранчото на Лорн. Динго изскочи иззад тях, прецапа през кална локва и започна да лае.

— Спокойно, момче — подвикна му Танър. — Аз съм тук.

Кучето изскимтя, размаха опашка и притича към хората, които го бяха приютили.

Ветеринарят беше останал изумен от бързото му, пълно възстановяване. Когато го доведоха отново у дома, Динго подуши мястото, където беше умрял стопанинът му, обходи цялата къща и никога повече не потърси Лорн.

— Надявам се, че заместникът няма да ни разпитва повече — каза Шей, като размърда изкълчения си крак. Наведе се и разтри с пръсти глезена си, който беше започнал да заздравява.

— Ченгетата винаги имат още въпроси. Впрочем докарал е форда ти.

— И е откарал пикапа на Лорн за скрап.

— Сигурен съм, че никой от нас не беше в състояние да го направи.

Тя се приближи към него и го погледна в очите.

Танър обви ръка около рамената й. Споменът за онази нощ беше мъчителен и за двама им. Ала надвисналата тогава смърт им беше помогнала да открият онова, което беше истински стойностното в живота.

— Жалко, че можах да пречупя врата на Ейс само веднъж — мрачно отбеляза той.

— О, не — бързо го поправи тя. — Преби се, след като падна, не помниш ли? Докато се опитваше да догони Кимбърли.

— Хм, точно така… — подсмихна се Танър.

Шефката беше пропаднала в необезопасена шахта, докато онази нощ тичаше към гората. Отне им три дни, докато открият трупа й.

Огъст предвидливо намали скоростта, точно преди да влезе в двора, за да не вдига прах. Паркира до форда на Шей и тръгна към верандата.

— Добро утро, Нейт — посрещна го Танър.

— Кафето е почти готово — обади се Шей.

— Добро утро — поздрави Огъст. — При всяка следваща среща и двамата изглеждате все по-добре.

— Това не е толкова трудно — отвърна тя. — Е, наистина бяхме доста натъртени… Заповядай вътре.

— Това официално посещение ли е? — попита Танър, като ги последва в къщата.

— В известен смисъл. Шерифът на Елдорадо ми се обади да ми съобщи, че е получил анонимно съобщение, според което някакво откраднато злато е било скрито в аквариума с риби в къщата на Руа.

— Хмм… — поклати озадачено глава Танър.

— Казах му, че сме изпратили рапорт за липсващи златни монети. Ще ми е необходимо известно време, за да подготвя документите, но при всички случаи ще си получиш обратно златото на чичо ти.

— Оценявам усилията ти.

— Било е лош късмет, че Лорн е бързал да закара Динго при ветеринаря и е оставил скривалището почти отворено — обясни Огъст.

Танър кимна. Двамата с Шей се бяха опитали да възстановят последните часове от живота на Лорн.

— Предполагаме, че точно се е връщал от среща с адвокатите си, когато е пристигнал Руа — намеси се тя. — Вероятно не е спал цяла нощ. Дори не се беше преоблякъл. После е намерил кучето, извадил е златна монета, за да плати на лекаря, и е тръгнал набързо.

Огъст кимна.

— Нещата се връзват… Сигурно на връщане от града е чул мотора на Руа и е изтичал навън да види кой се е осмелил да нахлуе в земите му. Не е имал време дори да вземе шапката си.

— Намери ли някакво доказателство, че Ейс е спонсорирал боевете на Руа? — попита Шей.

— Не и такива, които биха имали тежест в съда, но няма съмнение, че е било точно така. Ейс е дължал голяма сума на „МакКърди 8“. За мен това е достатъчно, за да направя връзката помежду им.

Танър чакаше, сигурен, че другият мъж не бе изминал целия този път в ранния утринен час, за да предъвкват за пореден път последователността на събитията, довели до смъртта на Лорн.

— Имате ли някаква идея кой е анонимният доброжелател? — заинтересува се Огъст. — Става въпрос за онзи, който е успял да накара шерифа на Елдорадо да претърси къщата на Руа, да открие монетите и изхвърления мобилен телефон с много номера в него.

— Трябва ли да знам кой е? — попита небрежно Танър. — Случаят не е мой.

— Точно това казах и аз на шерифа — погледна го многозначително другият.

Шей се загледа в обувките си и едва потисна усмивката си.

— Тази сутрин говорих със съдията — продължи заместникът. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, мила, но цялата собственост на Лорн преминава във владение на Танър. — Той го погледна. — Адвокатът ще ти се обади малко по-късно.

Тя отмести поглед от обувките си.

— Очаквах го. От сдружението ще останат много разочаровани, но грешката с договора беше изцяло наша. И приемаме решението.

— Между другото, поздравления за повишението ти — подметна Огъст. — Чух, че след смъртта на Кимбърли ще заемеш мястото й. Местните собственици на ферми са страшно доволни. Те много те харесват.

— Само временно, докато намерят някой друг със способността на Кимбърли да набира средства и дарения.

— Не ми казаха това — възрази заместникът и отново се обърна към Танър: — Смяташ ли да се връщаш в Лос Анджелис?

— Оставил съм доста недовършена работа там — отвърна той. — Някои неща трябва да приключа лично.

— А ти си точно от този тип хора, които непременно трябва да сложат нещата по местата им. Между другото, ще получиш официално потупване по рамото в досието си от шерифа на Рефюдж.

Шей се надяваше, че изражението й не издава обзелото я вълнение. През цялото време беше знаела, че Танър ще си замине. Просто не й се искаше да мисли за това.

— Кафето е готово — каза хладно тя.

Когато влязоха в кухнята, вече беше успяла да се освободи от връхлетялата я тъга. Поне външно. Но тази в сърцето си оставаше… Е, просто трябваше да се научи да живее с нея.

Поне беше жива.

Танър се приближи до кафеварката, но тя го спря.

— Все още има следи от кафе по превръзката ти от последния път, когато се опита да го налееш с лявата си ръка.

— Затова пък се научих да стрелям с нея много по-добре отпреди.

Тя не възрази. Двамата бяха прекарали доста време в упражнения в стрелба по мишени, които той беше направил. Не им се искаше при евентуална необходимост да пропуснат отново.

Танър я изчака да седне, преди да се обърне към Огъст:

— Кажи сега за какво точно си дошъл?

— Не може ли човек просто да изпие едно кафе с приятели? — безизразно отвърна заместникът.

— Доста дълъг път си изминал само за едно кафе.

Заместникът се усмихна.

— Със съдията решихме, че половината от онова, което ни е известно, не бива да се изписва на хартия.

— А какво мисли шефът ти за това?

— Не сте ли чули? — равно каза Огъст. — Личният му лекар открил някакъв проблем със сърцето. Ще излезе в пенсия още днес.

— Заслужава нещо много по-лошо — заяви Танър с глас, който по нищо не отстъпваше на ледения му поглед.

— Не можем да го докажем. Също както и останалото. Няма закон, който да забранява да въртиш бизнес по евтини мобилни телефони.

— Ами Руа? — попита Шей.

— Значи той е купил изхвърлен телефон, в който са намерили номерата на бившия му шеф и на новия. Както и този на Ейс, който най-вероятно е бил негов спонсор. И какво от това?

— А Хил? — обади се Танър, за да й спести неудобството.

— Той е политик. Разговаря с хиляди хора през цялото време. Също като Кампбел, Кимбърли и Ейс. Жалко, че двамата са мъртви. Голяма загуба за цялата общност.

— Дрън, дрън… — прекъсна го Шей.

— Но така е много по-удобно за всички, особено за любовника ти — меко обясни Огъст. — Трудно е да задоволяваш една жена, когато си зад решетките.

— Но Кампбел… — подхвана тя.

— Не се притеснявай — прекъсна я заместникът. — Той е съвсем наясно, че ако разсмърди публичното пространство, ще му се нахвърля като скъперник върху богатство.

— Съмнявам се, че изобщо е знаел какво става около него — сви рамена Танър. — Ейс не би му казал нищо. Хил още по-малко. Ти изобщо познаваш ли политик, който може да пази тайна? Колкото до шерифа, той не е първият общински служител, който прикрива хората, спонсориращи кампанията им.

Огъст кимна.

— Жалко, че Кимбърли се въодушеви толкова от вида на истинските живи мустанги, реши да ги последва и изгуби представа за времето и географията. И беше проява на истинска смелост от страна на Шей и Ейс да се опитат да я открият в тъмнината насред онази пустош на стотици мили в нищото. За късмет ти не се изгуби, нито счупи врата си като Ейс. Колкото до Танър, той се е обърнал с колата си, за да не те прегази, когато ти си изскочила на пътя му, тичайки да търсиш помощ…

Шей отвори уста да възрази, но премисли и замълча. С някои неща човек просто трябваше да се съгласява. Това опростяваше много нещата.

— Да, наистина извадихме късмет — каза сухо.

— Не забравяй да си го повтаряш — посъветва я заместникът. — Много често най-елементарното обяснение върши най-много работа.

— Злото да спи под камък и така нататък — измърмори Шей.

— Да не говорим, че сдружението запазва доброто си име — подметна Танър. — Както сама ми каза, ти ще трябва да живееш тук. Работодателите ти излизат от цялата каша като почтени хора.

— Гнилата ябълка се оказа Кимбърли — съгласи се Огъст.

— Радвам се — простичко отговори Шей.

— Ако ние с нея нямаме деца — спокойно рече Танър, — земята ще премине във владение на сдружението.

Шей остана като втрещена от думите му.

Заместникът местеше поглед от единия към другия.

— Деца, а? Е, поздравления.

Тя все още гледаше недоумяващо.

Танър бавно разтегли устни в усмивка.

— Но истинският мъж винаги се надява.

Нейната усмивка беше изпълнена с щастие и почуда.

— Една истинска жена също. Но… Аз си мислех, че се връщаш в Лос Анджелис?

— Само колкото да подпиша някои документи, да си платя сметките и да си стегна багажа. — После погледна настойчиво заместника: — Не е ли време да се връщаш в офиса, в патрулката или където там се налага.

Огъст не му обърна внимание.

— Освен това чух, че си се пенсионирал твърде рано и твоят капитан е казал, че си незаменимо ченге и той много съжалява, че те е изгубил. Но след упоритата ти работа, претърпените тежки травми и всичко останало е съгласен със синдиката, че трябва да получиш пълния размер на пенсията си, плюс целия си платен отпуск.

— Капитанът е щедър по царски — кимна Танър.

Шей се засмя.

— Да, няма съмнение — кимна Огъст. — По една случайност в нашия отдел се отваря свободно място. С твоя дългогодишен опит на полицай в град като Лос Анджелис ще те наемат още преди мастилото да е засъхнало върху договора.

— Да не би да си разговарял с един човек на име Брадърс? — подозрително го изгледа Танър.

— Каза ми да ти напомня да го поканиш на сватбата.

— Обясних му, че първо ще трябва да хвана Шей.

— Доколкото мога да преценя от това, което виждам, тя не се е затичала много бързо.

Шей се покашля многозначително.

— Впрочем тя чува всичко.

— Върви си, Огъст — нареди Танър. — Трябва да приключа сделката.

— Точно щях да ти дам няколко съвета по въпроса.

— Повярвай ми — отново се обади Шей. — Той… Хмм… И сам се справя много добре.

Заместникът се разсмя, допи кафето си и ги остави сами.

— Значи ти харесва как поставям въпроса? — осведоми се Танър.

— По възможно най-неустоимия начин — подсмихна се Шей. — При това действа безпогрешно.

— И си съгласна да се омъжиш за пенсиониран полицай, който може да ти гарантира единствено дълги часове наслада и късата заплата на заместник и земеделец?

— Ти ли си полицаят?

— Да.

— В такъв случай съм съгласна.

— Дори това да означава да живееш в някакво си провинциално ранчо?

Тя прокара върха на пръстите си по очертанията на устните му.

— Най-вече това.

Усмивката му накара сърцето й да спре.

— Да се връщаме в леглото — засмя се той. — Трябва да ти покажа едно нещо.

— Само едно ли?

— Ако е добро, и едно е достатъчно.