Елизабет Лоуел
Опасно убежище (52)

52.

Разнесе се див, животински вой секунда преди Ейс да полети, изритан от Танър. Мъжът изкрещя от болка и ярост. В следващия момент Танър се беше нахвърлил върху него.

На мъждивите отблясъци на фенерчето Шей виждаше само вкопчените им тела, вплетените им ръце и крака, стичащи се пот и кръв, лъскащи в тъмнината очи и зъби и блъскаща се в земята плешива глава. Чуваше тъпите удари от ритници, от размаханите им юмруци.

Изведнъж се разнесе ужасяващ вик, който раздра тишината. Последва тежко, накъсано дишане. Танър бавно се изправи, пристъпи напред и се свлече на колена до нея.

— Шей… Миличка, добре ли си?

— Изгубих пистолета ти — едва успя да изрече тя. — Ейс…

— Не се притеснявай.

— Но къде е той?

— Мъртъв е.

При тези думи тя почувства как тялото й се отпусна. Напрежението й се оттече, очите й се проясниха. Студената нощ сякаш засия. С болезнен стон той се свлече до нея и я прегърна силно, като че ли се опитваше да я защити.

— Танър… — прошепна немощно Шей.

— Добре ли си? — попита отново той.

— Много по-добре от теб. Само малко съм замаяна.

Той простена от болка още веднъж. Тя докосна с пръсти обляното му в пот лице. Със здравата си ръка той я обгърна и я привлече по-близо.

— Мислех, че съм те изгубил завинаги… — каза с едва доловима въздишка Танър.

— Не се губя толкова лесно — опита да се пошегува Шей.

— Ще останеш с мен, нали? Обещай ми.

— Завинаги — отвърна тя.

Той се усмихна и притвори очи.

После се надигна с усилие и й помогна да се изправи. Нозете й едва я държаха. Лицето му беше изкривено от болка, сърцето му биеше като полудяло, дясната му ръка висеше неподвижна… Но бяха живи.

Подкрепяйки се един друг, те успяха стъпка по стъпка да стигнат до изоставения форд.

И нито един от двамата не се обърна към тъмнината, която току-що бяха оставили зад себе си…