Елизабет Лоуел
Опасно убежище (37)

37.

Шей седеше неподвижно. От неестествената поза бе започнала да се схваща, но само така можеше да опитва да разтвори с крака залепващата закопчалка на раницата. Дразнеше се, че със спортните й обувки това трудно й се удаваше. След обезкуражаващо дълго време, все пак успя да я притисне към пода с единия си крак и да я отвори с другия.

Но това беше всичко, което можа да свърши, преди Ейс да се умори да седи на колена върху твърдата метална повърхност зад нея и да отпусне ръката си от шията й.

Докато слънцето се снижаваше зад Сиера Невада — бързо развития район, който така и не бе успял да свърже Карсън сити с Рефюдж, — отстъпи постепенно на неравните хълмове, издигащи се над източната долина. Вятърът въртеше прахта над нея като множество малки лагерни огньове. Зад тях нещо много по-сериозно и по-опасно се отразяваше като увеличаващо се проблясващо петно върху небето.

— Завий надясно на следващата отбивка — нареди Ейс.

Кимбърли подскочи, стресната от внезапно нарушеното мълчание.

— Това означава ли, че вече можем да говорим?

— Разбира се — кимна той. — Сега караш много по-добре.

Шей предпазливо раздвижи врата си. След като ръката му не се върна на предишното си място, тя мислено отбеляза, че и на него му е било точно толкова неудобно, колкото и на нея. Протегна единия си крак, за да провери каква свобода би й позволил той. Ейс отметна глава и разтърка схванатия си тил.

— Ще се радвам, когато падне първата слана и убие комарите — отбеляза Шей. — Цялата съм нахапана.

Очевидно той изобщо не се интересуваше от досадните насекоми.

Сигурно ще умрат веднага, ако отпият от кръвта му.

Преструвайки се, че се протяга, Шей пъхна ръка в отворената раница. Знаеше съвсем точно, къде се намираше аварийният радар. Всичко се свеждаше до това, да успее да се добере до него и да го включи, без да я хванат. Захапа устните си, за да потисне напиращия кикот, разпознала в него първите симптоми на приближаващата истерия.

Дишай дълбоко. Използвай прийомите на йогата.

Пръстите й отчаяно се опитваха да напипат копчето на локатора. Устройството не беше по-голямо от мобифон. Просто трябваше да е сигурна, че натиска правилния бутон. Не й се искаше да го включи на високоговорител и да се прости завинаги с надеждата да се измъкне жива от кашата, в която беше затънала.

Потните й пръсти се плъзнаха по повърхността на уреда. Сърцето й почти спря, когато усети, че натиска неправилното копче. Накрая все пак успя да намери издадения бутон, който активираше беззвуковото набиране.

В този момент Кимбърли мина през дълбока дупка по разбития път и устройството се изплъзна от пръстите на Шей. Сякаш измина цяла вечност, преди да успее да го улови отново. С единия си пръст успя да изключи бутона, задържа се върху него достатъчно дълго и го активира отново.

— Добре ли си? — попита Кимбърли.

— Малко ми се вие свят… — измърмори Шей, като пъхна устройството под седалката си, така че да не се вижда. Сведе главата си още по-ниско между колената си, сетила се за спрея за защита от мечки. Той имаше за цел не да ги нарани, а само да им покаже, че хората, които нападаха, не си струваха усилията. Флаконът беше достатъчно мощен, за да разпръсне лютивата пяна на повече от пет метра. Шей имаше опит с течната версия, но знаеше, че движещата се мишена можеше да бъде много коварна. Още повече, когато ставаше въпрос за решени на всичко хора.

Ето там, в един джоб в раницата. По-малък от бутилка с вода, но достатъчно голям, за да го намеря.

— Струва ми се, че съм пипнала някой вирус — продължи да се оплаква тя, като скри флакона под крака си. — Днес цял ден не се чувствам добре.

— Седни така, че да мога да те виждам — рязко нареди Ейс. — Кимбърли, ти си гледай пътя. След около половин километър ще стане още по-разбит.

Шей се поизправи на седалката с приглушен стон.

— Може ли да отворя прозореца?

— Само няколко сантиметра, не повече — благосклонно отвърна Ейс.

Тя смъкна стъклото и вдъхна бавно и дълбоко от свежия въздух. Той миришеше на градински чай. Беше се надявала, че ще се почувства по-добре, след като успее да активира радара, но вместо това стана по-напрегната…

Къде си, Танър?

Защо трябваше да те намеря, само за да те загубя веднага след това?

Нямаше отговор на този въпрос.

И отново я замъчи споменът за безжизненото тяло на Лорн и пристъпващите към него хищници. Още няколко пъти си пое дълбоко дъх. Флаконът с пяна против мечки й даваше някакво, макар и незначително успокоение. Пяната в никакъв случай нямаше да убие Ейс, но ако успееше да се прицели точно, поне за известно време щеше да го накара да изгуби ориентация.

— Сега, след като имаше достатъчно време да размислиш — обади се Кимбърли, — сигурно си схванала намеренията ни. Или пък не?

Тази да не е полудяла?

— Виж, Кимбърли е права — каза Ейс. — Няма смисъл да позволим на личните ни чувства да пречат на бизнеса.

Лични чувства? Дали няма предвид Лорн?

Много предпазливо Шей сви рамена.

— В момента не съм сигурна, че знам за какъв бизнес става въпрос.

— Опитай се да отгатнеш — отвърна той.

— Тъй като всичко това започна, след като Лорн се отказа от сделката със сдружението, вероятно става въпрос за земята му. — Мислено броейки на пръсти, тя продължи: — От една страна, на мястото на неговото ранчо би могло да се издигне едно прекрасно курортно селище… При това изключително доходоносно.

— Знаех си, че ще разбереш — отбеляза Кимбърли с облекчение. И допълни нетърпеливо: — Целият проект е много мащабен. Не можехме да се съобразяваме с някакъв стар собственик на ранчо, което никой не иска, и дори с онзи, който евентуално ще го наследи. Малките градове и стопанства вече не се вписват в общия пейзаж.

— Е, за Лорн това важеше със сигурност — сухо отбеляза Шей.

— Той просто пропусна големия си шанс със своя невероятен инат.

Кимбърли млъкна точно навреме, за да завие в правилната отбивка. Не успя да превключи на втора, загаси двигателя и потегли отново. Сякаш да компенсира грешката си, тя пришпори колата и започна да върти безразборно скоростния лост.

— Дай малко по-спокойно — обади се Ейс. — Тази таратайка е на повече от трийсет години. Но все още имаме нужда от нея.

Да не говорим, че трябва и да се върнем оттам, където отиваме — с горчивина си помисли Шей. — Но не бива да се притеснявам за нещо толкова дребно точно в този момент.

— Както и да е — продължи Кимбърли с пресилена ведрост, — вече можем да включим земята на Лорн в плановете си. Надявам се само да се е гътнал, след като е подписал договора и писмото за прехвърляне на собствеността.

— Които са доста неизгодни за него — неутрално отбеляза Шей.

— Точно така. Виждаш ли, Ейс? Казах ти, че ще ни разбере. Няма нужда от грубости. Тя е наш приятел.

Кимбърли се извърна, за да погледне назад към него. Лекото движение накара стъклените мъниста на копринената й риза да се разклатят като множество малки слънца върху масивните й гърди.

— Лорн беше в края на пътя — с известна досада отбеляза Ейс. — Просто нямаше представа, колко близо е той. Впрочем никой няма. Излишно е да се вдига толкова шум около смъртта на един стар човек. Емоциите са напразна загуба на енергия. Работата на сдружението се базира на носталгията, но едно нещо е да повярваш, а съвсем друго е да извлечеш полза от нея.

Кимбърли само премигна и съсредоточи цялото си внимание към пътя.

— Това ми звучи толкова егоистично.

— Винаги ще предпочитам егоизма пред глупостта — изсмя се нагло Ейс. — Щом минеш край онези огради и говедата, завий наляво.

— Само че не виждам никакъв път — оплака се Кимбърли. Изражението й подсказваше, че не беше особено щастлива от обрата на разговора.

— Не е като магистрала, но става… Следвай указанията ми и дори няма да ти се наложи да превключиш на по-малка предавка.

Жената здраво стисна волана.

— Скоро съвсем ще се стъмни. Знаеш, че не обичам да карам през нощта.

— А ти да не мислиш, че на мен ми харесва да друсам задника си в багажника?

Тя се нацупи обидено.

Докъде стига глупостта ти, Кимбърли? — помисли си Шей. — Наистина ли вярваш, че Лорн е умрял от инфаркт и че в момента става въпрос за бизнес?

— Глупаците живеят в миналото — заяви Ейс, сякаш беше прочел мислите й. — Умните се държат здраво за настоящето и кроят планове за бъдещето.

Кимбърли кимна.

— Като, например, скъп курорт на евтина земя — процеди Шей.

— Наред с всичко останало — отвърна той. — Настоящето винаги се превръща в бъдеще. Интелигентният избор е да го осъзнаеш и да не го смесваш с емоциите и спомените.

— Но всичко си има своята цена — подметна тя, като се наведе отново напред, преструвайки се, че се протяга. Пръстите й напипаха раницата. Затвори я, но не я закопча.

— Естествено — съгласи се с усмивка Ейс. — Вземи си бележка, Кимбърли. Твоето протеже е на път да назове някаква сума.

Шей отвори уста да възрази, но веднага осъзна колко глупаво би било от нейна страна.

— Така е — отвърна, имитирайки тона му. — Имам нужда от работа.

Той се разсмя.

— През цялото време съм бил прав. Ти протакаше нещата, за да видиш дали няма да успееш да измъкнеш нещо повече. Личният интерес е душата на всеки идеалист.

— Никога не съм срещала идеалисти, така че няма как да знам.

Шей много се съмняваше, че и Ейс едва ли някога се бе сблъсквал с такъв…