Елизабет Лоуел
Опасно убежище (3)

3.

Калифорнийски номера, мислено отбеляза Шей, загледана в стария „Форд Краун Виктория“.

Някой не просто е спрял като мен, за да нагледа Динго и животните. Тук сме близо до границата…

Отдалечи се още с една крачка от своя форд мустанг и подсвирна. Или поне се опита. Устата й беше пресъхнала. Не искаше да си спомня за последния път, когато беше идвала тук, за хищниците и за тялото, което хем беше на Лорн, хем не беше неговото.

Не последва никакъв радостен лай. Никаква светлина, която да приветства идването й.

И все пак отвън имаше чужда кола, от двигателя на която още се отделяше топлина в прохладната нощ.

— Ехо? Има ли някой?

Викаше достатъчно високо, за да уплаши кравите в далечния край на пасището. В отговор те се раздвижиха и започнаха да мучат. Застанала неподвижно, тя опита да овладее гласа си. Единственото, което чуваше, беше биещото й до пръсване сърце и кръвта, бучаща в ушите й като разбиващи се в брега вълни. Страхът плъзна на ледени тръпки по изпънатото й тяло.

Не ставай смешна. Който и да е тук, вероятно е заспал.

Преглъщайки с усилие, приближи до вратата. Не посмя да надникне в обора, за да провери конете, защото можеше да бъде застреляна като среднощен конекрадец. Почука силно върху избелелите дъски на портата, която се отвори безшумно.

Тъмнината сякаш я плисна в лицето.

Тя извика стреснато. Иззад нея се появи тъмна сянка.

Внезапно стаята се заля от светлина, която й придаде някакви очертания. Мъж. Доста по-висок от нея. Нито много слаб, нито пълен. Силен, движещ се с лекота и някак си опасен.

— Вие сте Шей — изрече той.

Звукът беше нещо подобно на ръмжене.

— Да — отвърна тя. — А вие кой сте?

— Танър Дейвис, племенник на Лорн.

— Не ми е споменавал да има роднини — подметна тя предпазливо. Искаше й се мъжът да отстъпи малко назад към осветената стая, за да може да го огледа по-добре. Или да изчезне съвсем.

— Не беше много приказлив човек — отбеляза Танър.

— Изглежда ви е семейна черта.

Той не каза нищо.

— Вижте, съжалявам, че ви притесних — подхвана жената. — Само исках да нагледам Динго и другите животни.

— Много великодушно от ваша страна. Добра съседка сте…

— Думите ви звучат като обвинение — тросна се тя, без да си прави труда да прикрие раздразнението си. Само ако не изглеждаше толкова грамаден и силен… — Ала щом сте тук, няма защо да се тревожа за добитъка. Знаете как да се оправяте с животните, нали?

— Да, напълно.

Мъжът леко се отмести и тя успя да види част от лицето му. Очите му все още бяха в сянка. Изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше и тя.

— Мис Таунсенд. Или може би мисис?

— Мис.

— Изкарах дяволски тежък ден, докато дойда дотук от Лос Анджелис.

При споменаването на града по лицето й мина сянка.

— Лос Анджелис ли? Съжалявам.

— Аз пък, не. Няма как да се сравни със затънтено градче като това.

— Трябва да ви запозная с майка ми — измърмори тя, после продължи по-ясно: — По една случайност аз обичам Рефюдж.

— Много мило — грубо отвърна той. — Имате ли нещо друго предвид?

— Просто исках да помогна.

— Сигурен съм, че ако Лорн беше тук, щеше да го оцени — заяви Танър. — Ще остана колкото е необходимо, за да се погрижа за земята му. Днес си изгубих целия ден, а по всичко личи, че и утрешният няма да е по-приятен. А вие поемайте към къщи. Видът ви подсказва, че имате нужда от доста сън.

— Аз също се надявам и вие съвсем скоро да имате възможност да се приберете в избрания от вас ад — троснато отговори тя, имайки предвид Лос Анджелис. — Лорн водеше преговори със „Сдружението за защита на собствениците на малки ферми“, за което работя. Щяхме да влезем във владение на земята, като му оставим правото да я обработва, докато…

— Докато умре — прекъсна я Танър. — И старият вълк взе, че стори точно това. Играта свърши.

Жената стисна зъби.

— Няма да си направя труда да ви кажа, че съжалявам за загубата ви. Очевидно не сте изгубили нищо, освен бензина и часовете за пътуване дотук.

Въпреки че той дори не помръдна, внезапно й се стори още по-грамаден.

— Госпожице, аз съм разследващ полицай. От отдел „Убийства“. Прекарвам достатъчно от времето си в разговори с хора, които постоянно повтарят: „можеше, щях, трябваше“ да направя това или онова, или ми обясняват, колко много са обичали някого, който неочаквано е починал наскоро. Можете ли да си представите какво писане е това?

Шей му обърна гръб и се отправи към колата си. Танър беше дори по-проклет, отколкото беше Лорн.

Но земята си оставаше невероятна. Някак си трябваше да я спаси, въпреки заплашителните думи на този племенник.

Спря, извърна се и подвикна:

— Какви са плановете ви за това ранчо?

— Когато преценя, ще ви уведомя, доколко това ви влиза в работата.

— Обучавали ли са ви да сте толкова груб, или ви е природна дарба?

— По цял ден работя с трупове и бюрократи. Мъртвите не се сърдят, ако се отнасяш лошо към тях, а писарушките зад бюрата дори го очакват. — Той прекара ръка през късата си коса. — Елате някой друг път, когато няма да съм изкарал две смени една след друга и да съм пътувал осем часа без прекъсване. Тогава ще можем да поговорим като възпитани хора.

Тя понечи да вметне, че дълбоко се съмнява в това, но той продължаваше да говори.

— Динго е при ветеринаря. Не знаят дали ще оживее.

— При ветеринаря? Какво се е случило?

— Изглежда е душил отрова за мишки.

— Малко вероятно е да го направи точно Динго — възрази Шей. — Пък и Лорн не държеше вкъщи отрова за мишки. Изнесе ми цяла лекция на тази тема, когато му донесох една кутия, защото котките не си вършеха добре работата.

Танър замълча, все още препречвайки вратата с едрото си тяло. Сякаш очакваше нещо от нея. Тя нямаше представа какво би могло да бъде, а и беше прекалено уморена, за да се занимава с игрички. Също като него не беше спала през последните двайсет и четири часа. Тръгна към колата си, но внезапно си спомни.

— Солта, която Лорн слага да ближат животните, е на свършване. — Отсреща й отвърнаха с мълчание. — Но вас и това не ви интересува. Ясно.

Танър остана неподвижен, когато тя се качи в старата си кола и потегли, без да погледне назад или да махне с ръка за довиждане.

Нищо чудно, че шефът ми иска да ме прати на неделно училище — отбеляза мислено той и се прозя достатъчно широко, за да може да пъхне юмрук в устата си. — Много жалко. Аз съм полицай, а не политик. Цивилизацията винаги се е крепяла на силата. Останалото е вятър и мъгла…

Но от устата на Шей думите звучаха дяволски приятно. Обзалагам се, че Лорн с удоволствие е приказвал с нея.

Но дали в някой от тези разговори не се беше промъкнала и темата за златните монети?

Защото те все така си липсваха.

А инстинктите му на ченге продължаваха да не му дават мира.

Преди да излезе, той върна камъка на мястото в облицовката на камината и заключи вратата. Тръгвайки към колата, извади мобилния телефон. Никакъв сигнал. Щом се настани зад волана, изведнъж усети всеки един ден от всичките си трийсет и осем години. Захвърли телефона на предната седалка и потегли. Шофира дотогава, докато намери обхват. Спря по средата на прашния път и се обади на един от малкото хора, които наистина харесваше. Отговориха му още след първото позвъняване.

— Брадърс — каза гласът.

Танър можеше да види ясно другия мъж, седнал зад бюрото си, прекалено тясно за ръста му на играч в НБА.

— Не е ли вече късно да си все още в службата? — попита Танър.

Смехът, прозвучал от другата страна на линията, му напомни, че в работата им имаше нещо много повече от преследване на престъпници и смърт. Съществуваха и добри хора. Дейв Брадърс беше един от тях.

— Здрасти. Нали знаеш, че бюрокрацията никога не спи. Да не би да си прекалено зает в твоята воняща дупка, та не можеш да дойдеш лично? — подкачи го Брадърс.

— И ми го казва човек, който трябваше да бъде повишен, за да си поеме глътка въздух.

— Това е заради красивото ми лице. Стои много добре зад бюрото.

Танър се разсмя. Брадърс беше единственият чиновник, когото наистина му харесваше.

— Завиждаш ми, защото си тръгвам за вкъщи в пет часа — каза другият. — Е, само понякога. Поне не ми се налага да седя посред нощ на някое местопрестъпление и да се чудя защо една шибана отрепка е застреляла друга. И така, казвай какво те накара да ми се обадиш в този безбожен час?

— О, значи те търся само щом имам нужда от нещо, така ли?

— Винаги ми допада, когато човек познава себе си толкова добре.

— Така е, защото единствено аз мога да си се понасям.

Брадърс се засмя.

— Може пък да израснеш при новия шеф.

— Ами опитвам се. — Танър се загледа в мрака, отразен в огледалото за обратно виждане. Детството му беше заключено в онова място, но вече не живееше тук. — Виж, ще говоря направо. Благодарение на намесата на профсъюза, в момента съм в „платен отпуск за неопределено време, който не трябва да надхвърля двайсет работни дни“. Разбирай целият, полагащ ми се за годината.

— Дааа, чух за това. Реших, че е нещо като протест, задето службата ти в моргата се проточи толкова дълго.

— Не, този път, не. Чичо ми почина.

— О, боже… Никой не спомена такова нещо по време на обедната почивка. Какво мога да направя за теб, приятелю?

— Трябва да проследя едни монети — двайсетдоларови златни парчета. Всъщност Сент Гауденс^[1] от 1932 година. Не знам колко са. Така и нямах възможност да ги преброя. Половината бяха в свитък, другите насипно. Вероятно са около трийсетина… Тъй като ти имаш повече контакти, отколкото електрическата мрежа, надявам се да можеш да ми кажеш дали са толкова редки, колкото си мисля, или търся игла в купа сено.

— Звучи ми доста необичайно. Да не би да плащаш дълговете на имението?

— Не. Монетите липсват от къщата на чичо ми. Може да ги е продал, но държа да съм сигурен… Знаеш какъв съм, когато се съмнявам в нещо.

— Как се пише? Гауденс? — попита Брадърс.

— Предполагам. Емисия 1932 година. Това поне знам със сигурност.

— Ще прегледам заложните къщи и нелегалния нумизматичен пазар и ще се чуем пак.

— Благодаря ти, Дейв.

— Ти и твоето вечно съмнение ми спасихте задника, когато патрулирахме заедно. Задължен съм ти за цял живот. Ако открия нещо, ще ти звънна или ще ти изпратя съобщение.

Брадърс затвори, преди Танър да му благодари отново.

Захвърли телефона на седалката до себе си и се отправи към Рефюдж. Не му оставаше нищо друго, освен да намери някой приличен мотел и да изчака до сутринта, когато адвокатът на Лорн отваряше кантората си.

Чудя се, какво ли прави високата блондинка с тъмните очи, и най-вече с кого го прави.

Той повдигна рамена. Шей изобщо не го интересуваше. Но ако ситуацията се променеше, щеше да го заинтригува. Дотогава обаче тя щеше да си остане още една въпросителна в един свят, в който и бездруго имаше прекалено много въпроси без отговори.

И смърт…