Винс Флин
Комбинаторът (9)

9.

Вниманието на наемния убиец беше съсредоточено върху петнайсетинчовия екран на лаптопа. На вратата на хотелската му стая висеше табелка „Не безпокой“, да не би някоя камериерка да го завари, докато прави нещо подозрително. Дори да го завареше обаче, нямаше да види нищо обезпокоително. Отдавна бяха отминали времената на обемистата шпионска апаратура: триножници за големите фотоапарати с още по-големи обективи, видеокамери и големи параболични микрофони, тежки куфари с монитори и аудиотехника. Сега всичко това се събираше в безжично устройство, не по-голямо от кутийка за носни кърпички. Той лично бе помогнал за създаването му в изобилното си свободно време. Американците много биха се зарадвали, ако в ръцете им попаднеше нещо толкова леснопреносимо и ефикасно.

Самото наблюдение беше доста по-сложна работа, отколкото си представя обикновеният човек. Статичните цели, като посолствата, често провеждаха контраразузнаване. Да стоиш на прозореца на хотелска стая срещу някое голямо посолство с бинокъл пред очите и снимачна техника от двете ти страни, беше сигурна гаранция, че съвсем скоро някой ще нахълта и ще ти нахлузи торба на главата. Това, което следваше, със сигурност щеше да бъде много неприятно. Наемният убиец го беше изпитал на гърба си само веднъж и години наред се опитваше да изтрие спомените от онази ужасна седмица, когато бе гост на Руската служба за външно разузнаване. Нямаше желание отново да става обект на такова варварство и макар да не можеха да се мерят по жестокост с руснаците, американците бяха доказали, че са в състояние да бъдат достатъчно сурови към враг, който отказва да им съдейства.

Новата апаратура за следене се състоеше от две камери и един дистанционен микрофон. И двете камери имаха изключително висока разделителна способност, но наемният убиец бе настроил едната на широкоъгълно заснемане, за да следи по-голям район. Цялата екипировка се събираше в сива кутийка с размер на пакетче кърпички. Беше монтирана на малък триножник с моторче за дистанционно въртене и фокусиране. Управляваше се с джойстик и мишката на лаптопа. Вместо да стои на прозореца и да рискува да го видят, той седеше на леглото с лекия компютър в скута си.

Радваше се, че отново е в играта. Наемният убиец не се беше оттеглил напълно от занаята, но значително бе намалил броя на поръчките, които приемаше. Все още пътуваше много — най-вече за да управлява разхвърляните си по целия свят финанси, но освен това си беше създал идеалната работа за прикритие на пътуванията си. Сега беше консултант по сигурността. След толкова много години, прекарани в убиване на различни хора, преходът стана лесно. Задачата му се състоеше в следене на клиента, но вместо да го убие, му посочваше уязвимите места и мерките, които трябва да вземе. Заплащането беше добро и работата го удовлетворяваше до известна степен, но в крайна сметка му носеше разочарование. Да преследваш човек, без да го убиеш накрая, беше малко като да ти правят свирка, без да се изпразниш — вълнуващо, но като цяло разочароващо.

Сегашната му поръчка обаче бе необичайна от самото начало. Наеха го през законна консултантска фирма за работа в Абу Даби. Той получаваше доста поръчки от Обединените арабски емирства, затова не му направи впечатление. Седмица по-късно пристигна в хотел „Джумейра“ и час след като се настани, получи в апартамента си пакет със смартфон и много неясни обяснения в какво се състои задачата му и колко ще му платят. Клиентите му бяха изключително предпазливи, което му хареса. Харесваше му и да му предлагат големи парични суми. Финансите му бяха в доста добро състояние, но 3 милиона долара щяха да му се отразят още по-добре. Единственото, което не му харесваше, бе това, че липсваше ясно описание на мишената. Това обаче не беше необичайно. Най-сериозните клиенти обикновено те караха да преодолееш няколко препятствия, за да преценят дали си сериозен, и чак след това разкриваха самоличността на мишената.

Заплащането в комбинация с предизвикателството да убие висш американски служител в Афганистан беше твърде примамливо, за да откаже. Затова, в съгласие с инструкциите, наемният убиец включи смартфона, натисна иконата за текстови съобщения и написа отговора си в текстовия прозорец. Това стана преди две седмици. След това той прелетя над трийсет хиляди километра и получи един милион долара с три различни банкови превода. Предишния ден пристигна в грандхотел „Кабул“ и търпеливо зачака следващи инструкции.

Преди пет минути получи съобщение, че мишената приближава с военен конвой от три бронетранспортьора. Първата машина се появи и наемникът изтръпна от нетърпение да види кой е мишената. През последните две седмици много размишлява кой може да бъде. Обичаше предизвикателствата, затова се надяваше да е посланикът или някой генерал, пък и ако съдеше по заплащането, можеше да се окаже точно така. Бе направил проверка обаче и знаеше, че посланикът вече е в посолството, затова можеше да го изключи.

Както очакваше, машините спряха пред главния вход на сградата. След няколко секунди задният люк на последната се отвори. Някой надникна отвътре, после бързо слезе по стълбичката. Наемният убиец присви очи; с бързи движения на пръстите завъртя камерата и я фокусира върху мъжа отвън. Космите на врата му настръхнаха от възбуда и страх. Задачата му нямаше да бъде просто сложна — щеше да бъде много опасна.

През годините повечето му мишени бяха бизнесмени или държавни функционери, прекалено корумпирани или прекалено неподкупни — обикновено мъже около петдесетте или шейсетте, отпуснати и със сетива, затъпени от разврат, наркотици, алкохол и разгулен живот. Телохранителите им често бяха изгубили форма. Човекът, когото сега виждаше на екрана, далеч не беше излязъл от форма и макар и не в първа младост, беше може би едно от най-опасните животни на планетата. От последния път, когато пътищата им се бяха пресекли, изминаха много години, но подробностите от тази среща, в която наемният убиец едва не се прости с живота, се бяха запечатали неизличимо в съзнанието му. В движенията на Мич Рап все още се виждаше рядко срещаната смесица от атлетичност, грация и заплаха. Той спря до един войник и му каза нещо, като постоянно се оглеждаше за възможни опасности.

Първата среща на наемния убиец с Рап беше при обстоятелства, странно напомнящи сегашните. Дори тогава у него заработи дълбоко вроденият животински инстинкт, предупреждаващ го, че с този човек шега не бива. Предизвикателството обаче бе твърде голямо, за да му устои, и наемният убиец извади голям късмет, че остана жив. Логиката му подсказваше, че Рап е тук, за да охранява вероятната мишена. Убиецът претегли в главата си различните възможности. Някой среден функционер на ЦРУ нямаше да струва 3 милиона долара, пък и Рап нямаше да си губи времето да охранява такъв човек. Възможно беше да става въпрос за високопоставен афганистанец, но и в този случай цената бе твърде висока. Наемникът веднага се сети за една жена. Айрини Кенеди беше директор на ЦРУ и много близка с Рап. Това изглеждаше най-логично.

Сигурно мишената беше Айрини Кенеди, директорката на ЦРУ. Наемният убиец внезапно осъзна, че може би е допуснал грешка. ЦРУ не беше организация, с която е здравословно да се забъркваш, именно защото имаше хора като Рап, готови да те преследват до края на света, за да ти потърсят сметка. Цената изглеждаше малко ниска за човек като Кенеди.

Убиецът се замисли за възможните решения. Ако мишената наистина беше Кенеди, най-разумно би било да си събере нещата и да се махне от Кабул още с първия самолет. Нямаше значение къде ще отиде, само да е възможно по-далеч оттук. Парите му трябваха, но не си струваха риска. В присъствието на Рап шансът за успех намаляваше наполовина, а имаше и други проблеми, които още повече усложняваха положението. Пет минути бяха достатъчни, за да събере нещата си. Той взе смартфона, оставен от поръчителя. С едно просто текстово съобщение щеше да узнае кой е мишената. Уговорката беше такава, че научи ли самоличността на жертвата, убиецът не можеше да се откаже от поръчката. Той се изкушаваше да избяга, но по-силно беше любопитството да разбере кого са го изпратили да убие. И написа съобщение: „Конвоят дойде. На позиция съм“.

Натисна иконата за изпращане и се облегна назад, наблюдавайки как Рап влиза в двора на посолството. Досега клиентът спазваше точно договорките. Беше странна игра, но имаше известна логика. Подробностите се разкриваха постепенно. Първо се споразумяха по общите условия, но самоличността на мишената щеше да бъде разкрита едва след като убиецът пристигне в страната и заеме позиция за действие.

Минаха пет минути, после десет. Обхвана го несвойствено безпокойство. Той отиде в банята и чу звука на телефона, докато миеше ръцете си. Когато се върна в спалнята, отвори текстовото съобщение. Имаше прикрепен файл и убиецът натисна иконката за отваряне. След частица от секундата на екрана се появи снимка на Мич Рап. Наемният убиец изпусна телефона на леглото и несъзнателно понечи да вдигне щорите, но се спря навреме.

— Дявол да го вземе… — измърмори.

Обля го студена пот. Опита да се успокои и да събере мислите си. Трябваше да има начин да се измъкне от тази ситуация. Три милиона долара не бяха достатъчни за убийството на човек като Рап. И десет милиона бяха малко, но дори да стигаха, имаше много други фактори. Убиецът прокара пръсти през тъмнокестенявата си коса и отиде в банята. Погледна се в огледалото и се запита как се е набутал в тази абсурдна ситуация. Заради парите, разбира се, и заради възбудата от преследването. Обикновеният живот беше адски скучен, но по-добре отегчен, отколкото мъртъв.

— Какво е това съвпадение? — попита на глас.

Въпросът насочи мислите му към мистичното и той се съсредоточи върху една могъща хилядолетна дума. Карма, разбира се. Само с това можеше да се обясни съвпадението. Със сигурност онова, което Рап беше сторил преди толкова години, го бе довело тук сега. Той имаше дълг и сега бе дошло времето да го изплати. С абсолютна увереност наемният убиец разбра какво трябва да направи. Върна се в стаята, препрати прикачения файл на лаптопа и там отвори досието на Рап. Беше невероятно подробно. Толкова подробно, че убиецът започна да се тревожи кой го е наел. Малко организации можеха да съберат такава информация.

Той отвори екрана с кадрите от камерата. Рап говореше с някого в двора на посолството. Резултат беше несигурен, но удоволствието щеше да бъде много по-голямо, отколкото от простото получаване на трите милиона. На лицето на убиеца се изписа нетърпелива усмивка. Това щеше да бъде може би най-удовлетворителната поръчка в кариерата му. Най-трудното, разбира се, беше да се доближи достатъчно до мишената, без да събуди подозренията й. Ако се издадеше пред Рап, щеше да умре, без да получи шанс за възмездие.