Винс Флин
Комбинаторът (54)

54.

Рап даде газ със 110 км/ч, сложи слушалката си в ухото и се обади по мобилния на Колман. Точно когато започна да звъни, зад един завой видя сивото пежо. Другата кола се скри зад следващия завой по-бързо, отколкото беше очаквал. Движеха се сигурно със сто и петдесет.

— Много бързат — отбеляза Хърли.

— Вие двамата сложихте ли си коланите? — попита Рап Хайек и Дюмон.

Те си ги сложиха. Рап погледна Хърли и видя, че той не е с колан.

— Голяма работа — гневно измърмори старецът.

— Да… знам, че ще умреш до шест месеца, но дотогава има много време. Затова сложи си проклетия колан веднага.

— Какво има? — чу се гласът на Колман от слушалката.

— Преследваме сиво пежо с четири врати. Карат към вас. Вътре има четирима, всички между трийсетте и четирийсетте. Приличат на афганистанци или пакистанци.

— Пакистанци са — заяви Хърли. — Познавам ги.

Рап не му обърна внимание и продължи да говори на Колман:

— В хотела ли сте?

— На тротоара отпред.

— Качвайте се в колата и давайте към другия край на града, където бяхме спрели по-рано. Канавката от южната страна дава добро прикритие. Сложи Уикър там и му кажи да стреля по гумите на пежото, когато излиза от града.

В слушалката Рап чу как Колман крещи заповеди на хората си.

— Скот, пежото кара много бързо. Тръгвайте!

— Готови сме. Вече сме в колата и караме натам. Искаш ли да остана във връзка?

— Не, пътят е един. Заемете позиции и тогава ми се обади. И ако започне престрелка, не убивайте всички. Трябва да говоря с тях.

— Разбрах. Ще се обадя.

Хърли посочи пътя и настоя:

— Дай още газ.

— Скот ще се погрижи да ги спре.

— Ами ако не успее?

— Ох, писна ми от твоето мрънкане. — Рап натисна рязко спирачки, завъртя кормилото и колата поднесе. — Да се обърнем ли искаш?

— Просто мисля, че можеш да караш по-бързо.

Излязоха на прав участък и Рап вдигна сто и шейсет, но в този момент от едно странично пътче излезе друга кола. Той намали и мина в насрещното платно. Напред следваше друг остър завой и от пежото нямаше следа. На всеки завой Рап очакваше да види сивата кола забита в някое дърво. Не беше необходимо да я настига, само да я следва достатъчно отблизо, докато стигне позицията на Колман.

* * *

От другата страна на града, на триста метра след последните къщи и точно преди пътят да завие на север, Колман отби встрани и отвори багажника. Уикър изскочи от колата и грабна торбата с оръжието си. Щом багажникът хлопна, беемвето отново даде газ. Уикър притича през пътя, прескочи канавката и се изкачи по насипа от другата страна. Грешката, която повечето хора допускат, когато правят автомобилна засада, е, че застават твърде близо до пътя. Прострелваш гумите и петтонното загубило контрол возило полита към теб. Уикър се качи до границата на дърветата, огледа позицията и остави торбата на земята.

Нямаше нужда от маскировка, гората предлагаше достатъчно прикритие. Бившият „тюлен“ се настани в основата на висок бор, прицели се последователно в два пътни знака и прецени разстоянието между тях. Приближи окото си до мерника и успокои дишането си.

След по-малко от секунда чу бръмчене на мотор и видя сивото пежо да преминава през градчето с безумна скорост. Уикър се прицели. Пежото се движеше твърде бързо и не позволяваше точен изстрел, но трябваше да намали преди завоя. Като по сигнал шофьорът натисна спирачки. Уикър хвана на мерник предното ляво колело и дръпна спусъка.

След частица от секундата се чу гърмеж от спукана гума. Предницата на пежото се килна наляво и задницата се завъртя. Уикър грабна снайпера и залегна зад дънера на бора. Сблъсъкът щеше да бъде наблизо.

* * *

От няколко дни Касар не можеше да се отърси от страха. Единствената причина да приеме задачата в Цюрих бе възможността да избяга, ако реши, че не може да вярва на Дурани. Беше го виждал твърде често да убива хора, за да не оставя свидетели. Рано или късно той също щеше да се окаже такъв неудобен свидетел и генералът щеше да го замени с някой побъркан фанатик като тези, които бяха сега в колата.

Касар ги презираше. Дурани ги беше събрал от дивите планини на Пакистан и ги бе обучил за наказателните си акции. Бяха слабоумни войници, готови на необикновена храброст и в същото време изключително глупави. В тях нямаше и капка финес. След първото минаване покрай имението на Обрехт тримата единодушно решиха да изчакат нощта и тогава да щурмуват къщата. Касар се опита да им обясни, че шансовете им за успех са почти нулеви, но те не искаха да слушат.

При второто минаване ги чакаше голяма изненада. Касар беше забелязал, че единственият начин да накара хората си да изпълняват стриктно заповедите му е, като спомене името на генерал Дурани. Затова, когато тръгваха, им беше казал, че Дурани е дал изрична заповед — ако видят Рап, незабавно да прекратят мисията и възможно най-бързо да се скрият в пакистанското посолство. При второто им минаване покрай имението от другата страна на улицата беше спряло беемве. Касар полюбопитства да види кой е вътре. Рап седеше зад волана. Касар каза на хората си кого е видял и че трябва да бягат, и за първи път те изпълниха заповедта му безпрекословно.

Първите два километра всичко вървеше добре, но после Мансур, самоопределилият се водач на тримата, предложи да заложат засада на преследвачите. Касар се противопостави, но глупакът започна да спори и поиска да чуе мнението на другите двама празноглавци. На Касар му писна. Извади телефона си и набра номер.

— Обаждам се на генерала, кретен такъв. Той ни даде ясна заповед. Ако не си съгласен, спори с него.

Демонстративно натисна бутона за връзка и вдигна апарата на ухото си.

Мансур започна да се извинява, но Касар не го интересуваше. Когато Дурани най-сетне вдигна, той му обясни какво се е случило. После му каза, че хората му са некадърници и тъпаци и трябва да ги изпрати в някой от самоубийствените батальони, с които талибаните толкова се гордеят. Дурани започна да разпитва, затова Касар го прекъсна като каза, че ще му се обади по-късно. Прекъсна точно когато навлизаха в градчето — с толкова голяма скорост, че докато каже на шофьора да намали, вече излизаха.

Касар си отдъхна, когато отново се озоваха сред ниви и горички. Точно когато казваше на шофьора да намали, се случи нещо неочаквано. Пежото се разтресе, рязко намали и поднесе. Никой от четиримата не си беше сложил колана и след първото завъртане колата се обърна върху капака. Касар се преметна от седалката на тавана. Колата се блъсна в нещо страшно твърдо, завъртя се като хеликоптерна перка и се заби с невероятна сила между две дървета.

Замаян, но в съзнание, Касар се опита да изпълзи навън. Навсякъде имаше стъкла и той подуши миризма на разлят бензин и изгоряла гума. Вътре се раздвижи още някой. За съжаление глупакът Мансур беше жив. Шофьорът лежеше неподвижно. Мисълта, че Рап е съвсем близо, накара Касар да преодолее болката и да запълзи по-бързо. Измъкна се по гръб от колата и седна. Веднага забеляза, че равновесието му е нарушено, но не изглеждаше да има нещо счупено. Мансур и единият от другите също се измъкнаха и го попитаха какво да правят. Касар се изправи и погледна пътя. Отляво видя друг автомобил и няколко души с автомати. Отдясно забеляза беемвето на Рап да приближава през града.

Мансур стисна ръката му и заяви:

— Да заемем позиция тук.

Касар поклати глава:

— Не, друго ще направим.

Посочи към гората. Когато Мансур и другият мъж се обърнаха да погледнат, Касар ги застреля в тила. После хвърли пистолета, вдигна ръцете си над главата и излезе на шосето.