Винс Флин
Комбинаторът (7)

7.

Главната квартира на пакистанското разузнаване ОРС, Исламабад, Пакистан

Надим Ашан вървеше скован от страх по широкия коридор. След двайсет и девет годишна служба за пакистанското разузнаване той бе свикнал да преодолява всякакви подводни камъни, но точно това препятствие го тревожеше повече от всяко друго по причини, които не желаеше да споделя с никого в сградата. Ашан бе опитен мореплавател в опасните води на Обединените разузнавателни служби, или ОРС, и като си даваше сметка за това, тревогата му още повече се засилваше. Организацията не беше някаква монолита бюрократична машина, в която близки съмишленици планират и осъществяват разузнавателните дейности в Пакистан. ОРС беше силно разединена институция, съставена от професионални шпиони и военни, различаващи се силно в представите си кое е най-добро за страната им.

Основната разделителна линия преминаваше между привържениците на светската власт и религиозните фанатици, като във всеки лагер имаше различни групички. Хората със светски убеждения по принцип бяха за модернизация и стабилност. Те от години предупреждаваха, че подкрепата на разузнаването за талибаните в Афганистан и „Лашкар е тайба“ в индийски Кашмир ще им докара много проблеми. Религиозните фанатици виждаха в талибаните съюзник, който може да се използва за поддържане на нестабилността в Афганистан, а националистическото крило в групата отказваше да оттегли помощта за терористите в Кашмир. Омразата им към Индия беше толкова дълбока, че сляпо подкрепяха онези диваци, които умишлено избиваха цивилни в усилията си да отделят провинцията като самостоятелна държава.

Хардлайнерите станаха за резил след терористичната атака в Мумбай, при която бяха убити 195 души, а световноизвестният хотел „Тадж“ — сринат. Международният отзвук бе оглушителен. Като шеф на дирекция „Анализи и международни отношения“ Ашан го чу най-ясно. Дори преди атаките в Ню Йорк и Вашингтон той работеше в близко сътрудничество с ЦРУ и МИ-5. След нападенията много по-ясно разбра опасността от подкрепата за онези бесни псета джихадистите. Дори президентът Мушараф си даде сметка за това и когато подкрепи Съединените щати във Войната срещу тероризма, мръсниците го набелязаха за мишена и седем пъти се опитаха да го убият, докато стоеше начело на пакистанската държава. Само за пет от тези покушения бе съобщено в медиите. Наложи се Ашан и колегите му да прикрият другите две заради връзки на заговорниците с хора от разузнаването.

Тези инциденти поставяха ОРС в неловко положение, но никой от тях не можеше да се сравнява с разкритията след акцията на американците за ликвидиране на най-известния терорист в света. Оказа се, че години наред Бин Ладен се е укривал в Пакистан. Ашан веднага се досети, че е имал подкрепата на елементи от ОРС. Със сигурност имаше дадени подкупи, но основната мотивация несъмнено бе идеологическа. Колкото и да отричаха официалните пакистански власти, в армията и разузнавателните служби имаше множество поддръжници и съмишленици на талибаните и „Ал Кайда“.

Сега Ашан отиваше да се види точно с един такъв. Генерал-лейтенант Ахтар Дурани оглавяваше Външната дирекция на ОРС. Двамата с Ашан ръководеха две от трите основни подразделения на разузнавателната служба. Имаха огромно влияние и бяха пряко подчинени на генералния директор на ОРС. Ашан успяваше да лавира между светски настроените и религиозните фанатици в зависимост от ситуацията, но Дурани стоеше твърдо зад хардлайнерите. Прагматизмът на Ашан произтичаше от един очевиден факт — Пакистан бе предимно ислямска страна.

Ашан мина покрай специално подбраните войници, охраняващи кабинета, и край секретаря на колегата си, който само му кимна за поздрав. В просторния комплекс на ОРС дирекция „Международни отношения“ бе разположена доста далеч от Външната, но въпреки това двамата директори се виждаха доста често. Почти всеки ден Ашан правеше дългата разходка до кабинета на Дурани. За разлика от повечето пакистански мъже на неговата възраст той много се грижеше за здравето си. Никой от родителите му не беше доживял до шейсет. Баща му почина от инфаркт, а майка му — от рак на белия дроб. И двамата бяха заклети пушачи. Ашан ненавиждаше цигарите и се стараеше да се храни правилно и да ходи пеша всеки ден. Смяташе да доживее поне до осемдесет.

Тежката врата на кабинета бе затворена. Той погледна секретаря, който провери лампичката на телефона си и каза:

— Сам е.

Ашан почука и влезе. Големият правоъгълен кабинет беше пълен със сивкав дим. Без да се колебае, Ашан натисна ключа до вратата и вентилаторът на отдушника забръмча. Още преди четири години бе настоял да инсталират вентилационната система, защото не понасяше да седи в опушеното помещение. Понечи да упрекне приятеля си, че не я е включил, но си замълча. Дурани така или иначе вдишваше канцерогенния дим. Отдушникът нямаше да му помогне.

— Надим, каква приятна изненада! — посрещна го Дурани, като се облегна назад в черното кожено кресло.

Носеше военна униформа, да не би някой да забрави високия му чин. Ашан, който бе служил само четири години в авиацията, носеше син костюм и жълта вратовръзка.

— Бях наблизо и реших да се отбия.

— Пак ли спортуваш? — Дурани се усмихна и вдигна цигарата си. — Предупредил съм те. Ако продължаваш, това ще те убие.

— Знам, знам. Ако пушех като теб и останалите в страната, щях да съм много по-здрав.

— И може би щеше да се забавляваш повече — добави Дурани, като се усмихна под рунтавия си черен мустак, който изглеждаше задължителна част от униформата на всеки пакистански офицер.

— Имам достатъчно забавления.

Ашан мина между бюрото на приятеля си и двете кресла отпред и седна на трето, разположено до прозореца, гледащ към едно от многото вътрешни дворчета в комплекса. Това бе още нещо, което беше поръчал специално за себе си. Двете кресла пред бюрото бяха твърде ниски — нарочно сложени, та посетителите да гледат към Дурани от ниско. Ашан не беше сигурен, но подозираше, че тази подредба е остатък от колониалния период, когато страната е била управлявана от британски офицери.

— Какво те води в моето малко владение тази сутрин? Отново ли имаш нужда Външната дирекция да ти спасява задника с мръсните си трикове?

— Точно тези мръсни трикове най-често застрашават задника ми — повече на сериозно, отколкото на шега отговори Ашан.

— О, стига — засмя се Дурани. — Всички имаме роля, която играем.

Ашан не беше в настроение за игри. Твърде добре познаваше приятеля си. Наясно беше със способностите и слабостите му и ако той бе забъркал себе си или хората си в онази лудост в Джелалабад, това застрашаваше всички.

— Моля се на Бог никой от Външната дирекция да не е замесен в онова, което се е случило отвъд границата снощи.

— За коя граница говориш?

Ашан прокара ръка по гладко избръснатото си лице и се опита да разбере дали недоумението на стария му приятел е искрено или престорено. Дурани играеше толкова умело, че беше трудно да се прецени. Ашан реши да бъде директен:

— Северната граница.

— Аха… господин Рикман. Много неприятно. Изненадвам се, че си научил.

Ашан беше свикнал с постоянните намеци за некадърността на хората в дирекцията му.

— Все пак сме специалисти по международни отношения.

— Как научи?

— От посолството. Тази сутрин изпратиха телеграма. — Това беше само половината истина. Ашан бе говорил лично с представителя на ЦРУ. — Американците са много разтревожени.

— Разбираемо е. На тяхно място и аз не бих искал да изгубя човек като Рикман.

Ашан погледна през прозореца. Усещаше, че приятелят му играе някаква игра, но не можеше да бъде сигурен. Двамата се бяха запознали преди трийсет и пет години, когато той учеше в Оксфорд, а Дурани — в Кралската военна академия в Сандхърст. Тогава Дурани бе като отворена книга — прозрачен в мотивите и плановете си. Ашан ценеше честния му и прям характер. ОРС обаче бързо го превърна в двуличен шпионин и пропастта между тях се задълбочи.

— Ахтар, искам да те попитам нещо.

Дурани се усмихна добронамерено, подканвайки го да продължи.

— Въпросът няма да ти хареса.

— Всеки ден ми задават въпроси, които не харесвам. Това е част от работата ми.

Ашан го изчака да запали нова цигара и попита непринудено:

— Ти или някой от хората ти имате ли някаква информация за отвличането на Рикман?

Дурани не отговори веднага, защото трябваше да дръпне силно от цигарата, за да не загасне. Само глупаците палеха повторно цигарите си. Той поклати глава, докато издишаше, и отбеляза:

— Това е доста общ въпрос. Нещо по-конкретно?

— Беше ли ти известно, че той е мишената?

— Лично не ми беше известно.

— А на хората ти?

Дурани изсумтя небрежно:

— Защо им е на хората ми да се забъркват в такава рискована работа?

Ашан можеше да посочи десетина причини. Мислеше да не спори, но нещо го накара да притисне приятеля си повече, отколкото си бе позволявал досега:

— Може би трябва да ми кажеш, защото и двамата знаем, че твоите хора решиха да скрият Бин Ладен. В задния ни двор, държа да отбележа.

— Беше решено да не обсъждаме този въпрос — изръмжа Дурани, като го погледна сериозно.

Да, така бе решено. След унизителната акция на американските специални части лично президентът и генералният директор възложиха на Ашан да разследва възможното участие на ОРС в укриването на Бин Ладен. Един генерал пък трябваше да разследва ролята на армията. Генералът представи жалък доклад, напълно оневиняващ военните. Докладът на Ашан беше съвсем друга работа. Участието на шестима висши разузнавачи, петима офицери от армията и няколко техни подчинени бе доказано, а имаше и още. Преди да завърши разследването, директорът се намеси, иззе всички доказателства и ги унищожи.

Ашан побесня, но му казаха, че е за доброто на Пакистан. Директорът му обясни, че американците били проникнали в разследването и сега разполагали с информация, с която можели да изнудват Пакистан. Ашан знаеше, че това са пълни глупости. Разследването бе на път да го заведе до някои много влиятелни хора. Щеше да разобличи висши пакистански държавници, участвали в укриването на най-омразния терорист на света. Вместо да си изчистят къщата и да признаят грешките, президентът и министрите му решиха да потулят всичко. Нито един човек не беше наказан и тъй като уволняването на замесените можеше да събуди подозрения, те запазиха постовете си. Ашан се вбесяваше от тази история, но нямаше какво да направи… освен едно. Той много тихо и внимателно изпрати цялата информация на американците.

— Да, беше решено да не обсъждаме тези неща, но ние винаги сме се гордели, че сме реалисти, и тъй като сме в твоя кабинет, за който и двамата знаем, че е обезопасен, не виждам нищо лошо в това да изтъкна, че някои от хората ти действат безразсъдно.

— Не бъди толкова самодоволен. Твоята дирекция също беше замесена.

— Да — съгласи се Ашан. — Чрез един безотговорен глупак, но аз направих всичко, за да му вгорча живота. Пратих го в подземието да дигитализира стари досиета. В твоята дирекция имаше петима замесени. Какво стана с тях?

— Как ще управлявам дирекцията си, е моя работа.

Ашан прие сопнатия отговор като признание, че лицемерните боклуци все още са на старите си длъжности.

— Така, след като установихме, че в прекрасната ни организация има елементи, готови да участват в авантюристично начинание като отвличането на Джо Рикман, как предлагаш да се уверим, че никой от хората ни няма пръст в това?

— Предлагам да не правим нищо.

— Нищо ли?

— Ако разследваме такова нещо, това ще привлече вниманието на американците. Не виждам основание да излагам дирекцията си на обвинения, след като съм сигурен, че хората ми нямат нищо общо с отвличането. Афганистан е сурово място и американците се убедиха в това. Трябваше отдавна да се приберат вкъщи.

Ашан не скри раздразнението си:

— Защо продължаваш да се отнасяш към американците като към врагове?

Дурани смачка цигарата си в големия меден пепелник и скръсти ръце пред тясната си зелена униформена риза.

— Афганистан е наша играчка. Британците дълго време си мислеха, че могат да го контролират, руснаците се опитаха да го завладеят, после американците с цялата си арогантност си въобразиха, че ще направят каквото англичаните и руснаците не са постигнали. Въобразиха си, че могат да обуздаят диваците и да вземат онова, което се полага на нас.

Ашан поклати глава. Беше слушал вече тази песен.

— Пак удобно пропускаш, че „Ал Кайда“ ги нападна.

— Можехме да се справим с „Ал Кайда“ вместо тях. Трябваше само да ни помолят. Не беше необходимо да завладяват съседите ни. Виж какви бели направиха.

Ашан понечи да каже нещо, но замълча. Само си губеше времето. Бяха водили този разговор многократно. Дурани обожаваше да се преструва на невежа и да ругае американците, въпреки че с удоволствие приемаше парите им. Носеха се слухове, че през войната е прибрал в джоба си милиони долари, част от които несъмнено бяха дошли директно от Рикман. Ашан на няколко пъти бе на косъм да изрече това обвинение, но винаги се сдържаше навреме. Дурани не беше единственият, който вземаше пари. Повечето началници в ОРС получаваха някакви облаги от американците, включително Ашан. Проблемът при Дурани беше в това, че той вземаше парите, а после правеше всичко, за да подкопава законните цели на съюзниците.

— Какви бели били направили! И сигурно си мислиш, че ние нямаме никаква вина за тази бъркотия… след като финансирахме муджахидините, после талибаните и дори „Ал Кайда“.

— Афганистан е в хаос, но това е наша грижа. Мисля, че е време американците да си ходят.

— А ти какво си мислиш, че правят? Нали целта на тази програма за реинтеграция е точно да улесни изтеглянето им!

— И да затвърдят мрежата си от платени шпиони, които да манипулират страната според техните интереси. — Дурани поклати глава. — Това е неприемливо.

— Разбираемо е след всичко, което ги сполетя.

— Дали ще позволят да се месим във вътрешните работи на страните в тяхната сфера на влияние? Със сигурност не. Вече не са добре дошли тук. Трябва да си ходят у дома.

Всичките им разговори на тази тема преминаваха така. Нямаше смисъл да продължават.

— Какво ще правим с Рикман?

Дурани сви рамене:

— Поредната жертва на войната. Всички замесени страни изгубиха хиляди войници. Рикман е просто още един труп.

— Точно тук грешиш! Джо Рикман не е поредният труп. Той е един от най-ценните агенти на ЦРУ и те няма да стоят със скръстени ръце, докато някой го измъчва. Този човек знае твърде много тайни… ценни тайни.

— Преувеличаваш значението му, но дори да си прав, няма как да го намерим.

— Преувеличавам, така ли? — Ашан се изправи и застана от другата страна на бюрото. Погледна приятеля си в очите и добави: — Знаеш ли кого са изпратили да търси Рикман?

— Нямам представа.

— Старият ни приятел Мич Рап!

Дурани отмести очи и преглътна трудно. След кратко мълчание каза:

— Ще му предложим пълно съдействие.

Не звучеше особено ентусиазиран.

— Ахтар, приятели сме отдавна. Не искам да реагираш… недей да приказваш глупости. Поне веднъж ме чуй. Мич Рап е изключително опасен човек. Фактът, че са го изпратили, доказва колко важен е Рикман за американците. На Рап не му дреме за дипломацията и политиката. Той е човек, на чийто път не трябва да се изпречваш. Ще убие всеки, който има нещо общо с отвличането. Предложи му съдействие и ако откриеш, че някой от хората ти е помогнал на талибаните за…

— Нямаме никаква представа кой е отвлякъл Рикман — сопна се Дурани.

— Прав си — побърза да го успокои Ашан, — но можем да предполагаме и ако са замесени обичайните заподозрени, то със сигурност има някаква връзка с ОРС. Трябва да пуснем хората си да разучат. После ще дадем събраната информация на американците. Знам, че ти е неприятно, но само така ще се проявим като истински съюзник.

Дурани го погледна, сякаш е отхапал суров лимон.

— Повръща ми се от тези американци и тяхната арогантност. Това не е мой проблем. Да си търсят сами Рикман.

— Хубаво, инат такъв — измърмори Ашан, като се отдръпна назад. — Рап вече те предупреди какво ще направи с теб, ако пак му забиеш нож в гърба. — Тръгна към вратата. — Прилича ли ти на човек, който не изпълнява заплахите си?

— Не ме е страх от Мич Рап.

Ашан постави ръка на дръжката на вратата. Чувстваше искрена тъга. Приятелят му се беше превърнал в упорит стар глупак, който си мислеше, че на американците им липсва решителност, за да играят тази мръсна игра с най-безскрупулните методи. По отношение на средностатистическия американец имаше право, но Рап не беше средностатистически.

Ашан отвори вратата и каза, без да се обръща:

— Ако не те е страх от Мич Рап, трябва да идеш да ти прегледат главата.