Винс Флин
Комбинаторът (34)

34.

Кал Патерсън умираше от притеснение. Беше си скъсал задника от учене в „Холи Крос“, бе играл във футболния отбор на колежа и бе завършил с отличие счетоводство. Три години по-късно получи диплома от Университета на Вирджиния и постъпи на работа във ФБР. Винаги вземаше най-правилните решения. Правеше всичко, което чичо му искаше от него. Чичото имаше трийсет и пет годишна кариера във ФБР и Патерсън го уважаваше като свой идол. През първите две години в Бюрото младежът работеше по седемдесет часа на седмица и доброволно поемаше всяка задача, която му предложеха. Шефовете много го харесваха и го наградиха с позиция в Отдела по контраразузнаване. Дори чичо му остана впечатлен.

Сега, само след двайсет и девет дни на новата работа, цялата му кариера висеше на косъм. Патерсън беше скапан от часовата разлика и не можеше да спи, затова стана рано, облече спортния си екип и отиде във фитнес залата на базата. С удоволствие установи, че спортният център е по-добър от всичко, с което разполагаше Бюрото. Беше на средата на седемкилометровия си крос на пътеката за бягане, когато на дисплея на телефона му светнаха думите „Частен номер“. Патерсън спря пътеката и свали слушалките от ушите си. „Частен номер“ обикновено означаваше Уилсън или някой от хората му.

— Ало.

— Специален агент Патерсън?

— На телефона.

— Аз съм заместник-директор Харгрейв. Можете ли да ми кажете къде, по дяволите, е агент Уилсън?

— А… предполагам, че спи, господин заместник-директор.

Патерсън много добре знаеше кой е Харгрейв, защото преди няколко дни лично бе закарал Уилсън до дома му, преди да заминат за Афганистан.

— Имате ли представа защо не вдига телефона си?

— Сигурно защото спи, сър — каза Патерсън и веднага съжали за отговора си.

— Агент Патерсън, за кого работите?

— За ФБР, сър.

— Правилно. За кого работи специален агент Уилсън?

— За ФБР, сър.

— Правилно. И ние във ФБР не изключваме телефоните си… никога. Разбираш ли, младежо?

— Тъй вярно, сър.

— Харесваш ли работата си?

— Ами… да, сър, обичам я. Много.

— Нека тогава да ти дам един съвет. Ако искаш да продължаваш да работиш за ФБР, ще изпълняваш нарежданията ми до последната запетайка. Знаеш ли къде се намира в момента агент Уилсън?

— Мисля, че е в стаята си, сър.

— А ти къде си?

— Във фитнеса.

— Добре. Сега ще отидеш да събудиш този неизпълнителен задник, ще ми се обадиш и ще ми дадеш да говоря с него. Ясно ли се изразих?

Патерсън слезе от пътеката.

— Да, съвършено ясно, сър.

— Ако не ми се обадиш до десет минути, с кариерата ти е свършено.

— Сър?

— Какво?

— Нямам номера ви.

— Ще ти го изпратя в съобщение. Обади ми се след десет минути.

Патерсън понечи да отговори, но връзката прекъсна. Той погледна часовника си и прибра телефона и слушалките в джоба на шортите си. Грабна горнището на анцуга и хукна. Фургонът, в който спеше Уилсън, се намираше само на две минути от фитнес залата, но Патерсън не искаше да рискува и спринтира натам.

Започваше да се разсъмва. Хората излизаха за сутрешните си тренировки и мнозина гледаха странно младежа, бягащ по улицата, сякаш от това зависеше животът му (което не беше далеч от истината). За момент почти изпадна в паника, защото не можа да намери фургона. Всичките бяха еднакви. При втория опит го откри и нахълта през главната врата. Вътре един от колегите му пиеше кафе и зяпаше нещо на айпада си.

— Къде е Уилсън?

Агентът посочи с чашата към задната част на фургона:

— Спи.

Патерсън извади телефона си и с облекчение видя, че има текстово съобщение от Харгрейв. Набра номера и хукна по коридора покрай вратите на спалните помещения от двете страни. Понечи да почука на вратата, но в този момент Харгрейв вдигна, затова той влезе направо и изтича до леглото.

Уилсън го погледна заслепен и объркан от светлината, проникваща от коридора.

— Ето го, сър — извика Патерсън по телефона и го тикна пред лицето на Уилсън. — Спешно е!

Уилсън взе апарата.

— Ало?

— От шестнайсет часа се опитвам да се свържа с теб.

По дяволите! Харгрейв беше последният човек, когото Уилсън искаше да чуе.

— Ааа… съжалявам. Бях зает. — Уилсън се извъртя настрани и погледна часовника. — Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не спазваш обещанията си. Спомняш ли си как преди няколко дни ме събуди посред нощ, за да одобря малката ти екскурзия? И спомняш ли си какво ми обеща?

— Не съвсем — отговори Уилсън, като се прозина. — Изчакайте малко да си поема въздух. Тази часова разлика ме убива. Събудихте ме.

— Не ми казвай, че си спал шестнайсет часа! Защото толкова време се опитвам да се свържа с тебе.

— Не, но тук нещата се усложниха малко, откакто кацнахме. Слушайте, защо не ми се обадите след трийсет минути, тогава ще ви информирам.

— Това няма да стане. Преди да заминеш, се разбрахме да ми докладваш всеки ден. Досега не си ми се обадил нито веднъж. Говорих с директор Кенеди. Искаше да знае защо в разгара на изключително сериозните проблеми, които се опитва да реши, ти цъфваш в базата и започваш да разпитваш хората й.

— Имам основателна причина, господин заместник-директор.

— Млъквай! Всеки път, когато чуя гласа ти, имам чувството, че ме лъжеш. Слушай ме внимателно. Тъй като ти не ми вдигаше, не можах да отговоря нищо на директор Кенеди. Тя е толкова ядосана от зле избрания момент и надутото ти поведение, че решила да ме прескочи и се обадила направо на шефа ни. Директорът на ФБР, помниш ли го? Както гласи старата поговорка в този град, лайната текат надолу. Надявах се да прекарам една прекрасна вечер с жена си, когато директорът ми се обади да ме пита дали съм си загубил ума. Веднага заподозрях, че става дума за теб и глупашкото ти поведение, и той потвърди това подозрение. Кенеди му разказала за цирка, който си разиграл в болницата… как си нахълтал в интензивното отделение, за да разпитваш един от хората й, който едва е оцелял от опит за покушение.

— Не съм нахълтвал… — възрази Уилсън; вече беше станал от леглото.

— Млъкни. Не съм свършил. Преди да тръгнеш, ти казах, че очаквам от теб да се държиш добре. Обясних на директора целта на разследването ти. Казах му, че отиваш да помогнеш Рикман да бъде намерен и ако междувременно видиш някакви нарушения на законността, ще се посъветваш с мен, преди да промениш насоките на разследването. Явно си ме излъгал.

— Не съм ви излъгал.

— И още как! Директорът също го вижда по този начин. Само не мога да си обясня как си мислеше, че ще ти се размине. Ти вече си известен като двулично копеле. Има хора, които те наблюдават. И между другото, много несполучливо избран момент. ЦРУ е затънало в яма с помия, а ти натискаш да затънат още повече. Имаш ли представа с какво уважение се ползва тази жена във Вашингтон?

— Мисля, че по-правилната дума е „страх“.

— Глупак! Само си губя времето, като се опитвам да ти помогна. Директорът иска да те види тук незабавно и за да ти дам повод за мислене по време на дългия полет, ще ти подскажа, че най-вероятно смята да нареди специално разследване на действията ти.

Уилсън вече бе преживял едно такова разследване и то едва не провали кариерата му. Съмняваше се, че ще оцелее след второ такова.

— Господин заместник-директор, допускате грешка.

— Единствената грешка, която допуснах, беше тази, че те пуснах да заминеш.

— Не е така, сър. Има неща, които не знаете.

— О, сигурен съм. Моля те да ме осветлиш и не забравяй, че вече съм си научил урока с теб. Този разговор се записва, затова не си мисли, че можеш да ми сервираш куп лъжи, пък после да се правиш на невинен.

Уилсън мислеше трескаво. Трябваше да намери начин да даде на Харгрейв колкото можеше по-малко информация и в същото време да го убеди не само да го остави в Афганистан, но и да разреши разширяване на разследването.

— Имам основания да подозирам, че Джо Рикман и Мич Рап са откраднали милиони долари от американското правителство.

Харгрейв се изсмя:

— „Основания да подозираш“… това ли успя да измислиш, Джоел?

— Сър, трябва да ми се доверите.

— Няма да стане. Ти вече провали доверието ми към теб. Имаш точно една минута да ме убедиш, че заслужаваш свободата да се ровиш в работата на една от най-секретните институции на държавата.

Уилсън имаше само една възможност:

— Имам номерата на сметките, сумите, датите на преводите и подписани показания на банкер, който казва, че Мич Рап е открил сметка в банката му.

— Къде е тази банка?

— В Цюрих.

— И от колко време имаш тази информация?

Уилсън имаше информацията от осемнайсет дни, но не беше благоразумно да казва истината на Харгрейв при сегашното му настроение. Затова отговори:

— От около две седмици.

Последва дълго мълчание. След малко Харгрейв изръмжа:

— Имаш информацията от две седмици и не си ми казал.

— Исках да се уверя, че е вярна.

— Би ли ми казал откъде я имаш?

Уилсън знаеше как ще прозвучи, но беше наясно, че рано или късно ще се наложи да представи доказателства. Ако имаше несъответствие, шефът му щеше да го изяде жив.

— От анонимен източник.

— Боже мой! — изкрещя Харгрейв. — Откога работиш в контраразузнаването? Имаш ли представа колко пъти руснаците са се опитвали да ни настройват срещу собствените ни хора с този евтин трик?

— Много добре знам, сър. Затова направих проверка и се срещнах с банкера.

— И имаш пълно доверие на този банкер? Сигурен ли си, че не е чужд агент?

— Това в момента се проверява.

— Не мислиш ли, че трябваше първо да го провериш и чак след това да действаш?

— Отвличането на Рикман ме принуди.

— Затова реши да ме излъжеш и да вземеш самолета за Афганистан, за да направиш клопка на Рап. Ти разбираш ли, че за малко не са го убили? Лежи в интензивното… и едва си спомня името си.

— Колко удобно.

— Абе ти ум имаш ли? Разбираш ли, че ЦРУ е наша сестринска агенция? Че трябва да си сътрудничим?

— Мислех, че работата ни е да се грижим да спазват закона, Сам.

— Когато имаме неоспорими доказателства, да… но това не ни дава право да им скачаме заради някакъв анонимен сигнал. Между другото, как получи сигнала?

— Пристигна пакет.

— Къде? У вас или в службата?

— Какво значение има?

— Отговори ми на въпроса.

— В службата.

— С клеймо…?

— Цюрих.

— И нека да позная… в лабораторията не са намерили нито отпечатъци, нито ДНК, нито нещо друго, по което да открием източника.

— Това не означава нищо.

Харгрейв въздъхна разочаровано:

— Стига толкова. Събирай хората си. Имаш точно два часа до самолета и през тези два часа няма да говориш с никого от ЦРУ. Ясно ли е?

— О, да, много добре ви разбрах. — На Уилсън му писна да го правят на глупак. — Още ли записвате, защото много държа тази част да се документира. Не ви казах нищо, защото ви нямам доверие. Защото целият Отдел по контраразузнаване знае, че сте прекалено близък с директор Кенеди, и съдейки по онова, което наблюдавах през последните няколко дни, съм склонен да повярвам на тези слухове. Затова по-добре вие се гответе за разследване! — Уилсън се завъртя и запокити телефона на Патерсън към стената. — Глупак!

Седна на ръба на леглото и хвана главата си с две ръце. Питаше се защо всичко се е обърнало надолу с главата? Харгрейв беше идиот. Службата за секретно разузнаване беше пълна с мошеници като Рикман, Рап и още десетки други агенти. Сенатор Ферис му беше показал числата: близо един милиард долара в брой бяха преминали през Службата в ръцете на тези главорези, наркобарони и продажни политици. Системата бе разядена от корупция и Уилсън имаше уликите, за да го докаже. Имаше само една причина Харгрейв да го спира — за да предпази Кенеди.

Уилсън нямаше друг избор, освен да се върне във Вашингтон, но нямаше да го направи тихомълком. Сенатор Ферис не беше празнодумец. И двамата с Уилсън бяха убедени, че след атентатите от 11 септември ЦРУ е получило твърде много власт. След като хората научеха, че тези мошеници крадат парите на данъкоплатците, Харгрейв, директор Милър и всички други тъпанари щяха да бъдат привикани на Капитолийския хълм, за да обясняват защо са се опитали да възпрепятстват разследването му. После Сенатът щеше да изрине кочината. Уилсън щеше да получи заслуженото признание и да покаже среден пръст на всичките.