Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Винс Флин

Заглавие: Комбинаторът

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 08.02.2013 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-238-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9234

История

  1. — Добавяне

22.

Военновъздушната база „Баграм“, Афганистан

Рап чу гласове. Отвори очи и видя таван — бе почти сигурен, че не го е виждал преди. Мозъкът му не работеше много добре, защото единственото, което разбираше, беше, че се намира в някакво легло и главата го боли. Гласовете идваха някъде откъм краката му. Очите го боляха, но той погледна и видя двама мъже и една жена, които разговаряха. Лицата им не му бяха познати, но единият мъж и жената носеха бели престилки. Другият мъж беше със светлосиня пижама. Рап си даде сметка, че тези дрехи би трябвало да означават нещо, но не разбираше какво.

Затвори очи и въздъхна дълбоко. Изведнъж тримата се скупчиха около него: двама отдясно, третият — отляво. Той отвори очи и видя, че устните им се местят, но чуваше само несвързани думи. Изведнъж жената насочи фенерче към едното му око. Това никак не хареса на Рап, но крайниците му бяха като бетонирани, затова остана да лежи неподвижно. Самата мисъл за движение засилваше главоболието му, затова той се отказа да се съпротивлява и остави жената да премести фенерчето към другото му око. Когато тя изгаси светлината, Рап почувства такова облекчение, че веднага заспа.

Нямаше представа колко време е бил в безсъзнание, но когато се събуди пак, видя до себе си познато лице. Завъртя главата си надясно и на стол до леглото видя да седи жена, за която знаеше, че е много важна за него. Не си спомняше името й или откъде я познава, само беше сигурен, че би трябвало да знае. Обхвана го паника и той се запита дали си спомня собственото си име. Доста бързо си го припомни, но когато се запита къде се намира, в главата му изникнаха имената на пет-шест града. Това го наведе на въпроса какво работи. Мислите му съвсем се объркаха.

— Ти се събуди — каза жената и се усмихна широко.

Рап се вгледа в познатите кафяви очи, очилата и русата коса, вързана на стегната опашка. Тогава нещо му прещрака.

— Шефе!

— Малко се бяхме притеснили за теб — отбеляза Айрини Кенеди.

— Къде съм?

— В болницата… на военната база „Баграм“.

Рап се намръщи, после отново му просветна:

— Афганистан!

Кенеди го погледна изпитателно:

— Мич, какво си спомняш последно?

Рап се загледа към стената зад нея. Един вътрешен глас му нашепваше, че трябва по някакъв начин да отклони въпроса, но друг го караше да й каже цялата истина. Той не си спомняше всичко за нея, но знаеше, че може да й вярва — че тя е човекът, на когото наистина може да се довери.

— Има ли някаква вода тук?

Кенеди взе пластмасова чаша с капаче и розова сламка. Вдигна я към Рап и поднесе сламката към устните му. Изчака го да отпие и повтори въпроса:

— Е… какво е последното, което си спомняш?

Рап се опита да си спомни, но нищо не се получи. Затова сви рамене:

— Не знам.

— Но си спомняш коя съм, нали? Къде работиш? Такива неща?

— Трябваше ми време, за да си спомня коя си… не стана веднага.

— Къде работиш?

— Ами… мисля, че във Вашингтон, но не знам точно къде.

— Моята длъжност?

— Ти си ми шеф.

Кенеди кимна. Лекарите я бяха предупредили, че може да се окаже трудно.

— Аз съм директор на Централното разузнавателно управление.

— Оу… Сега си спомних.

— Спомняш ли си сина ми?

Рап понечи да поклати глава, но спря заради болката.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Казва се Томи. С него сте големи приятели.

— Какво се е случило с мен? — попита Рап и понечи да докосне главата си, но присви очи от болка.

— Стана експлозия. Ударил си главата си. Имаш мозъчен кръвоизлив. Наричат го субдурален хематом.

— Експлозия ли?

Тя поклати глава:

— По-добре да не се задълбаваме в това сега. Фактът, че си в съзнание и си спомняш доста неща, е добър знак. Лекарите ми казаха, че е нормално и би трябвало да си възвърнеш ако не цялата, то по-голямата част от паметта.

Кенеди се усмихна и се престори на спокойна. Рап беше най-добрият й агент. Дори с деветдесет процента от предишните си умения би бил незаменим, но не се знаеше кои десет процента щеше да изгуби.

— Колко време бях в безсъзнание?

— Малко повече от едно денонощие.

— Цяло денонощие?

— Да.

Какво напрегнато денонощие само! Фактът, че хората й бяха убили двайсет и един полицаи, още повече усложняваше ситуацията. За това обаче засега не искаше да говорят. Доколкото знаеше, Рап и хората му бяха стреляли при самозащита. За афганистанците и политическите им лидери обаче това нямаше никакво значение — поне не в първите дни след инцидента. Президентът заповяда на Кенеди да отиде в Афганистан и да се опита да оправи кашата, преди да е станало непоправимото.

Когато кацна, тя вече разполагаше с необходимата информация. Хората й бяха научили кой корумпиран полицейски началник е заповядал нападението. Човекът просто беше изчезнал, а къщата му, осигурена от държавата — изпразнена от всички ценни вещи. Информаторите в Афганистанската национална полиция бяха потвърдили, че повечето убити полицаи са бивши талибани, които въпросният началник бил вкарал в службата. Всичките участваха в програмата за реинтеграция на Държавния департамент. Кенеди даде разрешение на агентите си да разпространяват тази информация където и когато сметнат за добре.

Когато пристигнаха, афганистанците бяха разделени на два лагера. Хардлайнерите искаха да хвърлят цялата вина на американците. За никого от запознатите с афганистанската политика не бе изненада, че това бяха и най-големите привърженици на реинтеграцията. Другият лагер включваше различни групи, които се бяха сражавали срещу талибаните повече от десетилетие и бяха предупреждавали първата група, че този план е недалновиден и наивен.

Кенеди пристигна в американското посолство и след като изрита Дарън Сикълс от кабинета му, телефонира на президента и екипа му за национална сигурност. В типичния си аналитичен стил предаде цялата информация за корумпирания полицейски шеф. Президентът зададе само два въпроса. Дали подозират полицейския шеф в нечиста игра и всичко това свързано ли е с отвличането на Рикман. Отговорът на първия въпрос беше лесен. ЦРУ имаше досие с размерите на телефонен указател за генерал-лейтенант Абдул Рауф Каим. Бяха предупреждавали Държавния департамент, че този човек е закоравял талибан и не трябва да се включва в реинтеграцията. Кенеди съобщи този факт с възможно най-спокойния си тон. Държавният секретар щеше да получи мъмрене за това и тя не искаше да увеличава напрежението. Иначе двете жени си сътрудничеха много добре и беше добре да остане така. Отговорът на втория въпрос на президента не беше толкова ясен. Кенеди не искаше да съобщава информация, свързана с Луи Гоулд, докато не научеше повече. Изглеждаше, че отвличането на Рикман и нападението над Рап са координиран опит да се затрудни работата на ЦРУ в Афганистан. Затова засега можеше да каже на президента само, че разследват с презумпцията, че двете събития не са свързани.