Винс Флин
Комбинаторът (46)

46.

Вирджиния, САЩ

Къщата се намираше на четирийсет минути от Лангли и съвсем близо до международното летище „Дълес“. Просторното имение бе регистрирано като собственост на възрастни съпрузи, работили над трийсет години в Службата за секретно разузнаване. Сега двамата бяха консултанти на ЦРУ и продължаваха да получават солидни заплати, но рядко се налагаше да посещават Разузнавателния център „Джордж Буш“. Работата им бе да поддържат осемнайсетте хектара имение и различните постройки в него. Мястото не се набиваше на очи — скрито зад няколко реда дървета, дървена ограда и обикновена порта. Нямаше кучета или въоръжена охрана.

Дори най-наблюдателният минувач не би забелязал нищо особено. Системата за охрана се състоеше единствено от микровълнови детектори, топлинни сензори и миникамери. Всичко беше автоматизирано, с компютърна програма, различаваща елените от хората, за да се сведат до минимум фалшивите тревоги. Основните мерки за сигурност засягаха къщата. Прозорците бяха фиксирани и от брониран плексиглас, а вътре имаше само най-основното оборудване. Заради уроците, научени от атаките срещу посолства зад граница, стените бяха усилени с куршумоустойчиво покритие, а вратите — от титан, покрит с дървен фурнир. В подземието имаше две килии, помещение за разпити и паникстая като последно убежище при не много вероятния случай някой да пробие системата за сигурност на горния етаж.

Рап седеше на черна кушетка „Хърман Милър“ в кабинета. От другата страна на камината на идентична кушетка седеше друг човек, задаваше въпроси и си водеше записки. Доктор Люис беше щатният психолог на Службата за секретно разузнаване в ЦРУ. С Рап се познаваха отдавна.

Люис намести очилата си и каза:

— Жена ти.

— Какво за нея?

— Колко си спомняш?

Рап си спомняше всичко, или поне така си мислеше. Странно му беше да съживи спомените за втори път и не се оказа толкова мъчително. Имаше и добри, и лоши. Осъзнаваше, че е хубаво да довери някои неща на Люис. Налагаше се да споделяш до известна степен с психолога, иначе можеше да те обяви негоден за работа на терен, а за разузнавача единственото нещо, по-досадно от сеанс при психиатъра, бе заточението на бюро в някое тясно помещение. Освен това Рап имаше доверие на лекаря. По същия начин се беше почувствал, когато се събуди в болницата и видя Кенеди. Имаше усещането, че не са много хората, на които се доверява така.

— Отначало изпитвах само болка… лошите спомени… загубата… чувството, че никога няма да мога да се възстановя. После всичко се върна.

— Как се почувства тогава?

Рап се изсмя смутено:

— Ужасно… Как очакваш да се почувствам?

Люис кимна и си записа нещо.

— Да, предполагам, че не е било приятно. — Спря да пише. — После какво се случи?

— Хубавите спомени се върнаха. Спомних си как се запознахме, как ходехме, как се влюбихме… това беше лесно, после сватбата. Бяхме много щастливи, аз бях много щастлив. — Рап се вгледа в пламъците и добави: — Мисля, че никога не съм бил по-щастлив.

Люис кимна:

— Сигурно си прав.

Рап отмести поглед от огъня.

— Ти познаваше ли я?

— Само веднъж съм я виждал, но съм наблюдавал как израстваш в занаята. Повече от двайсет години оценявам психологическите ти тестове. Виждал съм те да преминаваш през добри и лоши периоди и по времето, което описваш, наистина изглеждаше окрилен.

Рап отново се загледа в огъня.

— По някакъв странен начин искам това да се върне.

— Какво точно имаш предвид?

— Това, което имахме с Ана. Искам пак да го намеря. Как бях след убийството й?

Люис не обичаше неясните въпроси.

— Би ли уточнил?

— Като човек промених ли се? Същият ли си останах? Как се държах?

— Бих казал, че премина през нормален процес на скръб.

— Нещо премълчаваш — каза Рап, като се вгледа изпитателно в Люис.

Психологът си спомни думите на Кенеди, как имала чувството, че понякога Рап прозира в душата й.

— Беше гневен, но това е разбираемо.

— Склонен към насилие?

— Да — кимна Люис, — макар че насилието е част от работата ти.

— Но съм бил по-склонен към насилие, отколкото преди?

— Да… стана по-нетърпелив. Не че преди си се славил с голямо търпение, но след смъртта на Ана загуби всякаква търпимост към чуждото мнение.

— Това пречеше ли на работата ми?

Люис се замисли за няколко минути, после отговори:

— Доколкото знам, не. Но трябва да попиташ Айрини.

— Пак премълчаваш нещо.

— Имаше опасения, че си станал твърде безразсъден. Поемаше прекалено много рискове. Продължаваше напред дори когато се налагаше да спреш и да помислиш.

Това звучеше познато на Рап. Той си спомняше гнева, спомняше си как убива определени хора и изпитва облекчение, че вече няма да ходят по земята. Дори му доставяше удоволствие. Дълго време се мъчи да си спомни всички, които е убил. Беше като да съставя албум на най-големите мръсници. Каталог на терористи, наемни убийци, търговци на оръжие, корумпирани финансисти и шпиони. Това мислено пътуване назад в миналото не събуди чувство за вина.

— Да поговорим пак за хубавите спомени — предложи Люис, за да върне разговора към едно от нещата, които го интересуваха. — Как те накараха да се почувстваш?

— Хубаво. — Рап сви рамене. — Нали затова ги наричаме хубави спомени.

Люис се засмя и пак си записа.

Рап се намръщи, спомни си нещо.

— Не ти ли бях казвал, че мразя да си водиш записки?

Люис го погледна виновно. Остави бележника и химикалката.

— Да, казвал си ми.

— И бяхме постигнали някакво споразумение.

Люис кимна.

— Когато съм по-открит с теб, да престанеш да записваш.

— Да, така беше.

— Защо пишеш тогава?

— По навик — оправда се Люис.

— Паметта ми ли проверяваше?

— Отчасти.

Рап посочи бележника, после — огъня. Люис скъса горните три страници и ги хвърли в пламъците.

— Добре, да се върнем за трети път на хубавите спомени. Разкажи ми за тях.

— Бях щастлив. — Рап зарея поглед към другия край на стаята. — Спомням си колко бяхме близки. Колко трудно беше да се разделяме. Когато бяхме заедно, постоянно се държахме за ръце.

— Спомняш ли си как се любехте?

— За бога, докторе. Стига. Не мога ли да запазя част от тези спомени за себе си?

Люис се усмихна:

— Да, можеш. Не е необходимо да научавам всичко. Просто се радвам, че вече не потискаш тези спомени.

— Потискал ли съм ги?

— Да. На няколко пъти се опитвах да те накарам да говориш за нея, но ти толкова се вбесяваше, че се налагаше да се откажа.

— Заплашвал ли съм те?

Въпросът толкова изненада Люис, че той се засмя смутено.

— Какво? — не разбра Рап.

— Самото ти присъствие кара хората да се страхуват.

— И теб ли?

Люис поклати глава:

— Не. Познавам те отдавна и никога не си ме заплашвал, но трябва да разбереш, че си много добър в това, което правиш, и имаш проблеми с гнева. След убийството на жена ти имаше опасения, че ще станеш още по-избухлив.

Това не хареса на Рап.

— Тоест че няма да мога да се контролирам?

— Да.

— Преминавал ли съм някога границата?

— Ммм… не.

— Но съм бил на косъм.

— Да.

Това не звучеше добре.

— Трябва да пийна нещо.

— Защо?

— Защото не ми харесва това, което казваш.

За Люис това беше добър знак. Много рядко се случваше да отбележи напредък с Рап.

— И аз мога да пийна с теб. Ела.

Излязоха от кабинета и отидоха до просторния хол, отворен към кухнята. Рап с изненада видя Кенеди, седнала пред няколко папки, разпилени на кухненската маса.

Тя вдигна поглед и попита:

— Как върви?

Той сви рамене. Не се чувстваше компетентен да съди за напредъка си.

— Добре върви — отговори Люис.

По тона му Кенеди усети, че е искрен.

— Как е паметта му?

— Добре. Спомените полека-лека се връщат.

Психологът взе бутилка каберне и започна да рови из чекмеджетата. Намери тирбушон в едно от тях и отвори бутилката. Взе две чаши и подаде една на Кенеди.

— Заповядай.

Рап напълни една ниска чаша с лед и отиде при барчето в хола. Погали с пръсти капачките на бутилките.

— Бихте ли ми напомнили какво обичам да пия?

На лицето на Кенеди се изписа тревога. С Люис се спогледаха загрижено.

— Майтап бе — обяви Рап. — Водка, понякога уиски, джин с тоник през лятото, коктейл „Маргарита“, когато ям в мексикански ресторант, текила, когато съм отвъд южната граница, и мисля, че веднъж драйфах от кампари. — Взе бутилка „Грей Гуус“ и си сипа. — Последното беше преди години, разбира се. Мисля, че по вина на Стан.

— Това не ми беше известно — призна Люис, като погледна Кенеди и вдигна вежди.

— Аз пък си спомням някаква история как веднъж пиячката не му понесла…

Рап се върна в кухнята и издърпа един стол.

— Имах неблагоразумието да си въобразя, че мога да надпия Стан. — Цялото му тяло потрепери при мисълта. — Нямам добри спомени от това.

— Като заговорихме за спомени… — Кенеди пое чашата си с вино от Люис. — Благодаря. Та като заговорихме за спомени, какво ще кажеш за Швейцария?

— Швейцария… — измърмори Рап, като отпи глътка водка.

— Хубава страна. Нещо по-конкретно?

— Банки… или по-точно банкери. Спомняш ли си в последните години да си правил бизнес с някой швейцарски банкер?

— Разбира се. С хер Олмайер и после със синовете му. Да няма някакъв проблем с внучката му Грета?

Преди години Рап беше имал връзка с младата жена.

— Не… поне доколкото знам. Има ли нещо, което искаш да ми кажеш за Грета?

— Това не е много професионално — разочаровано поклати глава Рап.

— Кое?

— Това, че съм се фраснал малко по главата, не ви дава право да се ровите в спомените ми.

— Струваше си да опитаме — сви рамене Люис. — Никога не е бил толкова открит.

— Така е — съгласи се Кенеди, сякаш Рап не беше в стаята. — Има ли шанс да остане такъв?

Люис се престори, че се замисля. След малко поклати глава:

— Мисля, че пак ще стане същият войнствен раздразнителен мъж, който беше.

— Склонността към неподчинение?

— Не мога да кажа със сигурност, но е много вероятно пак да се прояви и той да възвърне предишния си характер.

— Вие двамата сте големи смешници — възмути се Рап. — Не мога да разбера защо никога не обсъждаме вашите проблеми.

Кенеди и Люис се спогледаха и отговориха в един глас:

— Защото нямаме!

Докато се кискаха на старата шега, Рап се намръщи:

— Банкери… говорехме за банкери.

— Извинявай. — Кенеди отпи глътка вино. — Да, банкери.

Остави чашата, взе една синя папка, отвори я, обърна се към Рап и му показа снимка на мъж около петдесетте.

— Този човек познат ли ти е?

Рап поклати глава:

— Никога не съм го виждал.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Дали не е сляпо петно? Може по-късно да се сетиш.

— Досега никога не е ставало така. Винаги като ми покажеш снимка или ми кажеш нещо, това отключва някакъв спомен. Това лице… — Рап посочи снимката. — … нищо не ми говори. Няма логика да съм го виждал или да знам нещо за него.

— Интересно. — Кенеди взе папката и разлисти документите. — Ами тези?

Показа му снимки на офис сграда и на някаква къща.

— Нищо.

— Този човек работи в една второразредна банка — „Шпаркасе Шауфхаузен“ в Пети район, квартал Гевербешуле.

— Знам къде е.

„А защо знам?“ — запита се Рап. В съзнанието му изплуваха сцени от тъмна уличка и престрелка.

— Мисля, че съм убил някого недалеч от там.

Кенеди го изгледа безизразно за минута, после каза:

— Вярно е. Всъщност двама души. Убил си ги недалеч от това място и после си избягал в Гевербешуле.

— Спомням си. — Рап грабна папката от Кенеди и извади снимката на банкера. — Разкажи ми за него.

— Казва се Обрехт. Не знаем много за него. Проведох няколко разговора, но изглежда, че не се движи в същите кръгове като нашите хора.

— Това ли е банкерът, който твърди, че крада?

— Да.

— И казва същото за Рик?

— Да. Директор Милър ми показа показанията. Банкерът твърди, че се е срещал с теб два пъти, а с Рик — пет пъти. При всяка среща според него сте сменяли пари в брой срещу облигации на приносител и сте ги депозирали в сейф.

— Как агент Уилсън е намерил този Обрехт?

— По анонимен сигнал.

— Стига бе!

Кенеди кимна:

— Знам… звучи абсурдно.

— Това са глупости. — След като се втренчи за няколко секунди в питието си, Рап добави: — Ако предположим, че наистина съм крал пари от Лангли, нямаше ли да си прикрия по-добре следите? Така де, имаме пет сметки в Швейцария, които използваме за финансиране на различни операции. Нали?

— Точно така.

— Защо тогава да използвам банкер, когото не познавам и на когото нямам доверие?

— Опасявам се, че трябва да зададем този въпрос на хер Обрехт.

Рап не скри вълнението си:

— Моля те, кажи ми, че сте го намерили.

— Следим го.

— И?

— Засега нищо. Освен че се среща с някои неблагонадеждни типове. В света на швейцарските банки обаче това не е доказателство за вина.

— Какво ще кажеш да отида да си поприказвам с него? — предложи Рап, като вдигна очаквателно вежди.

Това беше старият Рап. Изключително съсредоточен върху резултатите и непонасящ да седи безучастно и да оставя нещата на естествения им ход. Кенеди се колебаеше дали да му позволи да направи това, което най-добре умее, или да го възпре, опасявайки се от последиците при евентуален провал. В момента ФБР стоеше твърдо зад нея, но докато сенатор Ферис дебнеше наоколо, всичко можеше да се очаква.

— Ако те изпратя, какво ще го питаш?

Рап я погледна, сякаш очакваше уловка във въпроса.

— Какво ще кажеш за това: „Защо излъга ФБР, че си правил бизнес с мен, кучи сине?“.

Кенеди се намръщи:

— Не звучи много дипломатично.

Рап погледна Люис:

— Преди да си фрасна главата, отличавах ли се с особена дипломатичност?

Психологът въздъхна:

— Опасявам се, че дипломатичността никога не ти е била присъща.