Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Винс Флин

Заглавие: Комбинаторът

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 08.02.2013 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-238-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9234

История

  1. — Добавяне

2.

Абдул Сирадж Захир се възхищаваше на отражението си в огледалото. На четирийсет и осем, той минаваше за старец в страната си. Дори за обикновен човек беше трудно да доживее до зряла възраст. В занаята на Захир предизвикателството бе още по-голямо. Той беше боец като баща си и неговия баща. Баща му и трима от по-големите му братя бяха покойници. Бащата и двама от братята му бяха убити от руснаците, а третият — от войниците на Северния съюз. Захир се беше поучил от грешките им. Афганистан бе жестоко място, където човек можеше да се довери само на хората от собственото си село. Извън този кръг приятелствата бяха сложна игра с постоянно променящи се правила.

Захир се беше научил, че за да останеш жив, трябва да си безмилостен и бдителен. Знаеше, че някои го наричат садист и параноик, но той се гордееше с това определение — колкото повече хора се страхуваха от него, толкова по-добре. В Афганистан управляваше страхът. Ако не успееше да накара хората да се страхуват от него, човек се превръщаше в мишена. Захир не искаше да свърши като баща си и братята си, затова подклаждаше страха. Не беше лесно, но той бе установил, че му се удава.

Дръпна надолу сивата си униформена куртка, щракна с пръсти и протегна ръце. Помощникът му дотича с лъскавия му черен кожен колан. Закопча го около широката талия на шефа си, нагласи го и се отдръпна, за да може той да се наслади на образа си. Захир се усмихна на отражението си. Оръжието му — 40-калибров „Смит и Уесън“ — все още не беше използвано. Фактът, че бе подарък от американците, му носеше още по-сладко удовлетворение. През последните десет години Захир се занимаваше главно с избиване на американци, а сега те му плащаха, за да бъде техен съюзник.

Той забеляза, че нещо не е наред с брадата му, и се наведе към огледалото, за да види по-ясно. С раздразнение забеляза няколко бели косъма, които бе пропуснал. Грабна шишенце черна боя от масичката и вкара в него тънка четчица. След няколко мацвания белите косми изчезнаха. Той с усмивка огледа безупречната си вече брада и постави ръце на кръста си. Изглеждаше отлично с тази униформа. Малко му стягаше на корема, но в Афганистан закръглените форми бяха признак за благоденствие.

Афганистан бе уникално място. Приличаше на опитно поле, в което оцеляват само най-приспособените. Природните дадености го правеха сурова страна; горещите лета, студените зими и планинският релеф бяха оформили един изключително издръжлив народ. Състоянието на почти постоянна война през последните трийсет години само засилваше действието на естествения подбор. Физическата сила вече не беше достатъчна, за да оцелееш. Трябваше да умеят да предвиждат постоянно променящите се съюзи, които оформяха и пренареждаха структурата на властта в изолираната от света държава. Налагаше се да угаждат на руснаците, американците и пакистанските си партньори, които подкрепяха лудите бойци уахабити от другата страна на Персийския залив, а това доведе талибаните и техните противници от Северния съюз и стана причина за дългата гражданска война. После дойдоха американците и техните съюзници и изметоха талибаните за броени месеци.

Още тогава, преди повече от десет години, Абдул Сирадж Захир успя да предвиди бъдещето и разбра, че талибаните ще се върнат. Мощните самолети и оръжия на американците го караха да се колебае на моменти, но той познаваше афганистанците и по-важно, убедените мюсюлмани, съставляващи основното ядро на талибаните. Те биха измрели до последния човек, но не биха се оставили на онези безбожници да ги победят. Захир знаеше също, че американците са твърде колебливи, за да преследват талибаните и да ги избият като кучета, както заслужаваха.

Затова той само насъскваше едните срещу другите и нито за миг не забравяше съдбата на баща си и братята си. Управляваше малкия си анклав югоизточно от Джелалабад и заставаше ту на едната, ту на другата страна колкото често се налагаше, за да оцелее. Захир нито обичаше, нито мразеше страната си. Той не разсъждаваше така. Живееше в тази част на света като повечето си сънародници — просто защото беше роден тук. Смяташе се за човек над средното интелектуално ниво, разбиращ много добре какво мотивира хората и по-важно, какво ги кара да се страхуват.

Въпреки способността му да предусеща промените във ветровете на властта, последната трансформация изненада дори него. След като беше убил безброй американци и откраднал парите им, глупаците дойдоха и му предложиха работа — легитимна работа. Не просто някоя торба пари срещу определена информация, както правеха в миналото. Предложиха му да стане началник на местната полиция. Разбира се, отначало заподозря капан, но после научи, че и други лъвове като него са получили постове в афганистанската полиция. Американците го наричаха „програма за реинтеграция“.

Захир бе на новата длъжност от шест седмици и джобовете му вече преливаха от подкупи от местните търговци. Талибаните, разбира се, го тревожеха. В крайна сметка те пак щяха да вземат властта, но това нямаше да стане в близките няколко години. Междувременно той можеше да продължава да играе двойната си игра. Щеше да работи за американците, да прибира парите им и в същото време да дава на талибаните информацията, от която имаха нужда.

Както винаги, най-важното бе да предвижда навреме ходовете на видимите и невидимите си врагове. Захир отдавна се беше заобиколил с предани до гроб хора. В най-близкото му обкръжение нямаше нито един човек, с когото да се познават от по-малко от десет години, и всичките бяха от неговото село. Бяха от неговото племе и в замяна на тяхната преданост той защитаваше семействата им. Никога не прекарваше повече от две нощи на едно и също място и въпреки новата си служба продължаваше да живее постарому. Една от причините бе, че имаше четири жени. Всичките се нуждаеха от внимание, но не беше само това. Той се ръководеше от една проверена истина: ако не успееха да го намерят, нямаше как да го убият. Нощите винаги бяха най-опасни. Тогава действаха наемните убийци на американците. Използваха преимуществата на оптичните си устройства, за да тормозят и убиват сънародниците му.

Захир от години не спеше нощем. Между полунощ и един час преди изгрев винаги беше буден. Това бе предпочитаното време за лов на американските кучета, затова той стоеше нащрек и в бойна готовност. После лягаше да поспи до обяд, а следобед и вечерта вършеше работата си.

Тази сутрин обаче беше различно. След няколко часа сън го събуди Памир, един от най-доверените му хора, за да му съобщи удивителна новина. По улиците се носел слух, че някой е отвлякъл един от най-страховитите американци. Господин Рикман беше много важен човек, направил мнозина от сънародниците на Захир изключително богати. За съжаление Рикман бе изхабил много време и пари в опити да го убие. На няколко пъти за малко да успее, но Захир винаги съумяваше да предвиди ходовете му. Сега, точно когато бе в позиция да получи от парите, които американецът толкова щедро раздаваше, някой го беше отвлякъл.

Цяла сутрин Захир не спираше да се ядосва, че не се е сетил първи за този план. С новото си влияние идеално можеше да проведе такава операция. Сега обаче, след като някой го беше изпреварил, трябваше да се нагоди към ситуацията. Ако бе научил нещо през последните трийсет години, то беше, че хаосът дава идеални възможности да се възползваш, особено ако си дързък и безжалостен.

В огледалото Захир видя да влиза Памир. Довереният му човек не носеше полицейска униформа. Той беше по-полезен, когато не се набиваше на очи.

— Какво научи?

Памир леко наклони глава и отговори:

— В къщата пристигнаха още американци. Тази сутрин са долетели от Кандахар и високият американец ги е закарал до квартирата.

— Хъбард ли?

— Да.

Захир изсумтя презрително. Местният представител на ЦРУ не можеше да се мери с него. Много лесно беше да го манипулираш.

— Сикълс там ли беше?

— Не.

Това изненада Захир. Със Сикълс беше приятно да се работи. Още повече че двамата с Рикман не се разбираха. Сикълс бе предупредил Захир да стои далеч от Рикман. Каза му, че с него няма да може да се разбере. Все пак Сикълс беше главният представител на ЦРУ в Кандахар.

— Тези нови американци… имаш ли представа кои са?

— Не — отвърна Памир, като поклати глава. — Бяха само шестима.

— Охрана?

— Три бронирани джипа: един нормален, един с картечница и един с гранатомет.

— Войници?

— Общо осем. Пазят в края на улицата.

Захир отново изсумтя. Нямаше да спрат полицейските коли. Той щеше да мине през тях. Обърна се към главния си заместник, Рашид:

— Готови ли са хората ни?

— Да.

— Добре. Всички по колите. Искам да демонстрирам сила.

— Ами аз какво да правя? — попита Памир.

— Продължавай да го търсиш и докладвай, щом научиш нещо важно.

Памир се поклони леко и излезе. Във външното помещение на кабинета си Захир със задоволство видя петнайсетина мъже, закопчаващи новите си бронирани жилетки и проверяващи оръжието си — всичко това осигурено от Съединените американски щати. „Какви глупаци!“ — помисли си Захир. През следващите няколко месеца американците щяха да получат няколко добри урока.