Винс Флин
Комбинаторът (21)

21.

Джелалабад, Афганистан

Рикман вече не се съмняваше, че има счупени ребра — сигурен беше в това. Поне три. Вече не можеше изобщо да отвори очите си; лицето му беше толкова подуто, че отстрани сигурно изглеждаше, сякаш претърпява метаморфоза в насекомо. С езика си установи, че два от зъбите му липсват, а един е счупен.

Най-сетне успяха да го пречупят. Беше чувал многократно тази максима — че всеки в крайна сметка се пречупва. Той не правеше изключение, разбира се, и никой не можеше да очаква от него да издържи вечно. Беше живял изолиран от физическа болка. Бяха го взели заради интелекта, а не като Мич Рап заради хищническите инстинкти. Рикман можеше да напише цяла книга за емоционалната болка, но тази, физическата, бе съвсем друга работа. Беше се готвил за това. Теоретично знаеше как ще бъде и че няма да продължи вечно, че физическите рани ще заздравеят.

Нищо обаче, никакво съсредоточаване или размишления, не можеше да го подготви за абсолютната жестокост, разкъсващата агония от това издевателство над нервните му окончания. Малко се срамуваше, че не успя да издържи дори два дни. Едва двайсет и четири часа след началото на мъченията Рикман капитулира. Информацията се изливаше от устата му като река. Той сменяше една тема с друга като наркоман, който не може да подреди мислите си. Необходими бяха цял екип експерти, за да дешифрират казаното от него, и това отчасти беше целта му. В думите му имаше достатъчна истина, за да му повярват, но също капани и дезинформации, които щяха да дадат на ЦРУ достатъчно време, за да реагира и може би да спаси няколко души. Имаше също някои сметки за уреждане — неколцина, на които щеше да се наложи да убеждават талибаните, че това, което е казал за тях, не е вярно. Думите, разбира се, щяха да бъдат безполезни, както става обикновено при групировки като тази. За талибаните най-важна беше организацията, отделният индивид нямаше значение. Колкото повече някой се опитваше да отрича нещо, което не може да бъде доказано, толкова повече тези тъпаци оставаха с впечатлението, че поставя себе си над интересите на групата. След като не успееха да установят какво реално се е случило, талибаните щяха да реагират по най-предвидимия начин. Щяха да убият вероятния предател. Такава смесица от факти, откровени лъжи, полуистини и сложна дезинформация бе по силите само на гениалния ум на Рикман.

Мислеха си, че контролират положението, но жестоко се заблуждаваха. Когато свършеше с тях, глупаците щяха да започнат да се избиват взаимно. Терорист щеше да застане срещу терориста. За съжаление няколко съюзници също щяха да си отидат, но и те не бяха съвсем безгрешни. В тази война всеки ден загиваха хора. Загубата на няколко шпиони нямаше да наклони много везните.

Рикман чу някой да отваря вратата, но не се постара да погледне кой влиза. Беше се отказал да се опитва преди часове. Очите му бяха прекалено подути. Чувстваше се странно спокоен. Краят беше близо и тогава болката щеше да спре.

— Време е — каза спокоен, тих глас.

Рикман въздъхна. От всичките си мъчители най-много харесваше този. Беше умен и знаеше какви въпроси да задава.

— Жалко, тъкмо започнах да се забавлявам — отбеляза Рикман и опита да се усмихне.

— Сигурен съм, но изпълняваме заповеди.

— Да — съгласи се Рикман, — така правят добрите войници.

Мъжът клекна до пленника, като застана с гръб към камерата. Сръчно заби малка спринцовка в сгъвката на ръката му, докато се преструваше, че проверява пулса му. Натисна буталото. Съмняваше се, че Рикман ще усети убождането. Цялото тяло толкова го болеше, че едно леко боцване нямаше да му направи впечатление.

— Така, след като вече ви сътруднича, не можем ли да продължим с въпросите в по-цивилизована обстановка?

— Хм… — Похитителят се престори, че обмисля молбата на Рикман. — Има само един проблем.

— Какъв?

— Това, че ни излъга.

— Не съм ви излъгал. Казах ви всичко, което искахте да знаете.

— Аха… Много сполучливо го каза. Всичко, което искахме да знаем. Само че аз не исках това. Исках да ми кажеш истината.

— Казах ви истината.

— Не е вярно — спокойно заяви похитителят.

Рикман се разтревожи и започна да плюе кръв.

— Казах всичко — изпелтечи, за да се защити.

— Ти си хитра лисица — отбеляза похитителят с тон на разочарован баща. — Това всички го знаем. Затова ще продължим да те бием, но не се притеснявай. Съвсем скоро ще се убедиш, че е безсмислено да си играеш с нас.

— Моля те! — Рикман посегна на сляпо и стисна ръката на похитителя си. — Правя всичко което искаш от мен.

Мъчителят му се изправи и отстъпи назад.

— Не, не правиш всичко. Каза ни някои от тайните си, но също и много лъжи. Затова ще те принудим със сила.

— Моля те! — почти заплака Рикман. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.

Мъжът, който носеше маска на лицето си, поклати тъжно глава:

— Ще ми кажеш истината… не това, което искам да знам. Истината е единственото, което може да те спаси.

— Добре, ще ти кажа истината — изхлипа Рикман.

— Сигурен съм в това.

Мъчителят се обърна и мина зад камерата, чиято червена лампичка светеше. Когато излезе в коридора, свали маската и я хвърли на една дървена маса. Двамата му подчинени чакаха като послушни кучета заповедите му. Вазир Касар се двоумеше какво да прави. Нямаше много доверие в тези хора. Единият понечи да каже нещо, но Касар го спря с кратък жест. Двамата поне се бяха научили да мълчат. Той мразеше бърборковците и беше обяснил на тези малоумници, че не могат да кажат нищо, за което той вече не се е сетил.

След като извади цигара и я запали, Касар издиша облак дим и каза:

— Време е да увеличим болката.

Двамата мъже кимнаха ентусиазирано. По-високият попита:

— Топките… можем ли вече да го ритаме в топките?

— Да, може да го ритате в половите органи — разреши Касар, въпреки че не изпитваше удоволствие от това. Просто си вършеше работата. — Казах ви вече кои теми ме интересуват. Нещата, за които знам, че ме излъга. Ще увеличавате болката, докато каже истината. Ясно?

— Ясно — отговориха двамата в един глас.

Касар им махна да продължават. Смукна още веднъж от цигарата, докато кретените нахлузваха маските. Не можеше да се отърси от предчувствието, че тия двамата ще оплескат нещата. Човек никога не можеше да има гаранция, още по-малко в опасните води, в които плуваше той.

Касар седна на един дървен стол и загледа монитора. Погледна часовника си и направи бърза сметка.

— Няма да продължи дълго — каза сам на себе си.

Двамата мъчители отново увесиха Рикман за ръцете. Още не го бяха пипнали, а той вече скимтеше. Започнаха да му удрят шамари и да сипят обиди. Касар виждаше, че агентът от ЦРУ започва да губи контрол над пословичния си ум. Сега в продължение на денонощие и половина нямаше да може да заспи и щяха толкова да го бият, че да не може да се държи на крака. Беше изтощен и на ръба на пълен срив.

Двамата мъже спряха за момент. После без никакво предупреждение единият взе парче гумен маркуч и удари Рикман между краката. Американецът изплю кръв и цялото му тяло се сгърчи напред. Скимтенето му премина в хълцане и по брадичката му потекоха слюнка, сълзи и кръв. Молеше ги да спрат, но мъчителите не се впечатлиха. Биха го буквално до посиране — Рикман изцапа боксерките, с които го бяха оставили. Това още повече вбеси мъчителите му. Смениха шамарите с юмруци.

Изведнъж Рикман се отпусна на ръцете си, краката му увиснаха. Касар се наведе към монитора и се опита да разбере какво не е наред. Не беше необичайно разпитваният да припадне по време на мъченията. Касар отново погледна часовника си и се намръщи, докато двамата мъже сипеха удари върху изпадналия в безсъзнание пленник.

Една минута му бе нужна, за да осъзнае, че нещо не е както трябва, но беше твърде късно.