Винс Флин
Комбинаторът (48)

48.

Рапаханок, Вирджиния, САЩ

Стан Хърли дойде малко преди осем. Вълнуващата всички тема за смъртоносното му заболяване не се обсъждаше, по простата причина че старият гадняр ясно бе обяснил на Кенеди, че не иска да чува дори дума за това. Измърмори нещо от рода, че всички умираме, просто на някои това се случва по-рано, отколкото на други.

Люис направи фетучини със скариди и салата от спанак за всички. Докато вечеряха, Рап продължи да развива теорията си за Рикман. Спомни си, че отвлеченият има бивша съпруга и дъщеря, за които рядко говореше. Всъщност Рап си спомняше само един път, в който Рикман бе споменал за тях. Беше се случило в една бивша съветска база в южен Узбекистан малко след решителния разгром на талибаните с помощта на американската авиация, двайсетина войници от спецчастите, няколко души от Службата за секретно разузнаване и разпасана армия от бойци на Северния съюз. Рикман играеше главната роля за организиране на операцията, в която американците за първи път почувстваха, че постигат реални победи.

Това трябваше да се отпразнува и след като талибаните панически заотстъпваха към пакистанската граница, алкохолът започна да се лее. Още тогава Рап знаеше, че Рикман е изключително умен мъж, обичащ да замисля сложни операции, без да губи от поглед възможните спънки. Правеше всичко това с ясна представа за крайния резултат, което не беше никак лесно при толкова много непредсказуеми фактори и такъв коварен враг. По необясними за Рап причини онази нощ леко пийналият Рикман реши да сподели с него личните си проблеми. Бил женен, но никога не бил обичал жена си и бил почти сигурен, че и тя никога не го е обичала. Имали дъщеря, вече в пубертета, която мразела баща си заради дългите отсъствия и почти не му говорела, когато се приберял. Семейството им отивало към разпадане и Рикман се колебаел дали да полага усилия да го спаси, или не си струва. Разсъжденията му бяха типични брътвежи на пиян човек, опитващ се да оправдае греховете си. Рап на няколко пъти успя да смени темата на разговора, но Рикман пак започваше да се вайка.

На другия ден се държеше, сякаш нищо не е казвал, и повече не спомена нищо за това. Няколко месеца по-късно Рап научи, че жената на Рикман е поискала развод. Това не беше необичайно. Работата в Службата за секретно разузнаване винаги се отразяваше зле на семейството. Налагаше се единият съпруг да държи фронта, докато другият защитава американските интереси из помийните дупки на света. Още преди 11 септември процентът на разводите в службата беше висок. След атентатите броят им рязко се увеличи. ЦРУ постоянно изпращаше хората си на далечни места и мисиите продължаваха години наред. Семействата страдаха и браковете се разпадаха. Сега Рап искаше да разбере дали някой е разговарял с Рикман за развода и стреса в работата му.

Кенеди погледна Люис и отбеляза:

— Веднъж май обсъждахме дали да не го върнем.

— Да, спомням си.

— Проблемът не беше толкова в развода. Такива случаи сме имали доста. Просто един ден си дадохме сметка, че е бил в Афганистан шест години без прекъсване — продължи Кенеди с тон, сякаш съзнаваше сериозна грешка. — Веднъж бях в Кабул по работа и седнах с него да го попитам как вървят нещата. Той не се оплака от нищо.

— Абсолютно от нищо ли? — скептично попита Хърли.

— Абсолютно от нищо. Беше се потопил изцяло в работата. Беше като жива енциклопедия на военизираните групировки. Стигна се дотам, че Оперативното командване не можеше да организира операция, без да се допита до него. Пращахме му име, понякога снимка или място, и Рик казваше нещо като: „Не търсите правилния Мохамед“ или „Вашият човек е в съседното село“. Както и да е, аз прегледах работата му и му предложих повишение, ако се върне в Америка. Той дори не каза, че ще помисли. Отговори ми, че талантът му само ще се похаби в Лангли.

Хърли сви рамене:

— Не е първият, който мисли така.

Кенеди отпи глътка вино и кимна.

— Можехте да го принудите да се върне — отбеляза Рап.

— Мислих за това, но когато попитах няколко души от Оперативното командване и от агентите ни в чужбина, те за малко не получиха удар. Всички твърдяха, че без него са загубени.

— Затова ти реши да го извикаш за две седмици за консултации — намеси се Люис.

Хърли изсумтя презрително:

— Чакай да позная… посадила си го на дивана на докторчето.

— Стандартна процедура — отговори Кенеди, като сви рамене. — Задължавам всичките си подчинени да го правят. Дори вас двамата.

— Да, много ми помогна — саркастично отбеляза Хърли. Бързо се обърна към Люис и добави: — Извинявай, докторче, не е твоя грешката. Просто мозъкът ми е много прецакан.

— Не се обиждам — усмихна се психиатърът. — Освен това мозъкът ти не е прецакан… просто е по-сложен.

— Не — възрази Рап, — сто процента е прецакан.

Хърли се изсмя:

— Ха, присмял се хърбел на щърбел!

— Не твърдя, че и аз нямам проблеми. Просто твоите са по-сериозни.

— Я млъквай бе, хлапе. Искам да те видя след трийсет години.

— Всички имаме проблеми. — Кенеди вдигна чашата си и добави: — Пък и като знам какво сте преживели вие двамата, мисля, че се справяте добре.

Хърли и Рап кимнаха мълчаливо за благодарност. Старият шпионин погледна Люис и попита:

— Добре, какво откри, когато сложи Рик на дивана?

— Нищо особено. Имахме само два сеанса по около два часа.

— Не ти ли се стори, че е твърде затворен? — поинтересува се Рап.

Люис поклати глава:

— Никакъв извод не можах да си направя. — Кимна към Рап и Хърли. — Вие двамата сте много труден случай. Години ми бяха необходими, докато спечеля доверието ви и ви накарам да ми се откриете поне малко. Но в сравнение с Рикман сте много лесни пациенти. Някой от вас чел ли е досието му?

Само Кенеди кимна.

— Има коефициент на интелигентност 205 — обяви психиатърът.

— Това не ми говори нищо — измърмори Хърли, като се почеса по бузата.

— Най-високият в Управлението — обясни Кенеди. — И то с много пред другите.

— Вие двамата, взети заедно — добави Люис, като посочи Хърли и Рап, — можете да се мерите с него.

— Докторче, сигурен съм, че е адски умен, обаче съм забелязал, че такива хора не се справят много добре в реалния живот.

— Това е вярно. По време на сеансите усетих няколко неща. Стремеж към усамотяване и трудности при общуването с хора, особено ако са извън най-тясното му обкръжение. Както сам каза, проблеми с реалния живот.

— Обаче проблемите в реалния живот не са рядкост сред хората ни, когато са изпратени зад граница са по-дълъг период — напомни Кенеди. — Вие двамата сте го изпитвали многократно. Когато се върнете от някоя трудна задача, започвате много по-лесно да се изнервяте от хора, които се оплакват от банални неща.

Всъщност Хърли по принцип не проявяваше голяма търпимост в каквито и да било ситуации.

— Дали не се е сближил прекалено с местните? — попита той.

— Нямаме достатъчно информация, за да кажем със сигурност, но през последните години определено се изолира повече. — Люис побърза да добави, че не иска да налага оценката си. — Сега като се замисля, тенденцията се вижда ясно. Сикълс изгуби контрол над него. Рикман се държеше, сякаш той е шеф на Дарън, а не обратното, или най-малкото, престана да му се подчинява.

— Айрини — заяви Рап, — силно се надявам да изриташ Дарън оттам. Той е некадърник и само ни прави за смях.

Напоследък Кенеди получаваше съвети от твърде много хора какво да прави в назряващата катастрофа в Афганистан.

— В момента го разпитваме. Искам да съм сигурна, че ни е казал всичко, което знае. После ще решавам какво да правя с него. — Тя не искаше да се отклоняват от темата, затова добави: — Да се върнем на Рик… Нямаме конкретни улики и не съм убедена, че ще намерим, но съм накарала трима от най-добрите ни специалисти да анализират всичко. Ако е допуснал грешка, те ще разберат.

Рап поклати скептично глава:

— Нищо няма да намерят. Той не допускаше грешки. Винаги е заличавал следите си, освен ако не е целял някой да ги открие.

— Като банкера. — Хърли отпи глътка „Джак Даниълс“ и добави: — Този човек в списъка с одобрените ни хора ли е и ако да, каква му е работата да приказва пред ФБР?

В Лангли имаха списък на частните банкери, чрез които управляваха финансирането за тайните операции. Използваха банки в Швейцария, Кипър, Гибралтар, Каймановите острови, Сингапур и на други места. Банките и банкерите се проверяваха обстойно, преди да бъдат одобрени. Кенеди беше единственият човек в сградата, разполагащ с пълния им списък. Тя поклати глава:

— Не… няма го в списъка.

— Ами банката? — попита Рап, като предположи, че може би Обрехт е шпионирал някого от колегите си.

— Не. Никога не сме работили с тази банка или с някого от служителите й.

— Видя ли показанията му? — поинтересува се Хърли.

— Да, тази сутрин. Ако може да се вярва на агент Уилсън, а съм убедена, че може, Обрехт твърди, че е работил и с Мич, и с Рик. Открил им е няколко сметки и е помогнал да получат преводи за няколко милиона долара. Освен това има сейфове на тяхно име.

— Някакъв коментар?

Кенеди поклати глава:

— Нищо конкретно.

— И Мич твърди, че никога не е виждал този човек?

— Никога. Нямам представа кой е — отговори Рап.

Хърли погледна Люис:

— Може ли да е от травмата на главата?

— Прекалено рано е да се каже, но досега паметта му се възвръща доста успешно. Още не е имало случай да го подсетим за нещо и той да не си спомни.

— Никога не съм виждал този човек — повтори Рап, като погледна Кенеди. — Освен това финансите ми са прозрачни. Видяхте колко добре ги управлява брат ми. Няма нужда да крада.

Братът на Рап беше един от мозъците на Уолстрийт. Той управляваше парите на Рап и му бе натрупал доста добро състояние.

— Не трябваше да разкриваш всичките си финанси — измърмори Хърли. — Не се ли поучи от мен?

— Стан! — укорително го прекъсна Кенеди.

— Какво „Стан“! Ние си рискуваме живота. Не получаваме вредни. Знаеш правилото: попаднем ли на мръсни пари, имаме пълно право да ги заделим в тайния фонд за черни дни.

Това бяха правилата на старата гвардия и Кенеди мразеше да й напомнят за тях. Донякъде разбираше откъде са се наложили, но не можеше да ги приеме.

— Такива приказки само насъскват хора като Уилсън.

Хърли махна презрително:

— Ние не сме глупаци. Повечето мръсни пари, които намираме, отиват за финансиране на тайните ни операции, но не можеш да обвиняваш момчетата ми, ако си заделят известна комисиона. Това е единствената ни застраховка, ако се наложи да бягаме.

— Не трябва да се налага.

— Глупости — ядоса се Хърли. — Опитай се да го обясниш на този кретен Уилсън или на оня педераст Ферис. Мамка му!

Остави чашата си и извади пакет „Кемъл“ без филтър. Когато палеше цигарата, забеляза загриженото изражение на лицето на Кенеди. Издиша дим към лампата над масата и заяви:

— Виж какво, принцесо, аз съм болен от рак. Така или иначе ще умра. Затова две цигари повече или по-малко нямат голямо значение. — Той дръпна още веднъж от цигарата и му стана съвестно за упрека. Кенеди му беше като племенничка. — Имах прекрасен живот. Не съжалявам за нищо… или поне за нищо, което бих разказал пред тази компания. Е… може би ще кажа нещо на Мич, преди да пукна, но не искам да гледам умърлушени физиономии. Всички умираме. И самият факт, че съм доживял до такава възраст, е удивителен. — Хърли вдигна чашата си. — За пълноценния живот.

Четиримата се чукнаха. Кенеди избърса една непослушна сълза от бузата си и се засмя:

— Да, цяло чудо е, че си доживял до такава възраст. Откакто те помня, пушиш тази отрова.

— Още отпреди да се родиш — уточни Хърли, като намигна и отпи глътка уиски. — Започнах на четиринайсет.

Старецът се загледа замислено в далечината. Замисли се за детството, за службата си в армията, после за славните години, когато бе работил за ЦРУ зад Желязната завеса. Беше изживял пълноценно живота си. Той поклати глава, за да проясни мислите си, и каза:

— Да се върнем на банкера. Предполагам, че ще го проучим отвсякъде.

— Накарах Маркъс да се заеме и взех още някои мерки. Досега не сме открили нищо, но има все пак нещо, което… звучи малко странно. — Кенеди погледна леко смутено Рап. — Нещо, което трябва да обсъдим. — Не знаеше как да поднесе новината по-деликатно, затова каза направо: — Името Луи Гоулд говори ли ти нещо?

Чашата на Рап бе наполовина пълна с водка. Той я погледна и за момент се изкуши да я изпие на един дъх, но се въздържа и само я бутна към средата на масата.

— Помня го.

— Спомняш ли си какво направи той?

— Уби жена ми — отговори Рап, без да мигне.

— Спомняш ли си какво стана с него в Кабул?

— Тази част малко ми се губи. Спомням си, че го видях, преди да ми се стовари целият ад на главата.

Кенеди още недоумяваше как е възможно да се случи такова съвпадение.

— Можеш ли да отгатнеш какво общо има Гоулд с швейцарската банкова система?

— Хер Обрехт?

— Точно така. Той е личният банкер на господин Гоулд.

— Без майтап! — възкликна Хърли, като се изправи рязко. — Тая работа започва да смърди.

Кенеди беше свикнала с динамичното му поведение. Хърли, подобно на Рап, не можеше да седи дълго на едно място. Тя обичаше да ги сравнява с акулите, които са постоянно в движение.

— Гоулд използва услугите и на други банкери, но Обрехт е един от главните.

Хърли отиде до хладилника, издиша облак дим, сипа си още уиски и се върна при масата.

— Знаеш ли на какво започва да ми прилича това, Айрини?

Кенеди кимна. Беше мислила вече за това.

— Това е добре планирана многопосочна атака — заяви Хърли. — Изпълнена е в стила на руснаците от едно време. Всичко е адски объркано, докато не прозреш през всички измами и заблуди и не разкриеш голямата им цел.

— И каква е голямата цел този път?

— Проклет да съм, ако знам. Тоест знаем в общи линии, че искат да ни отслабят, но все още не подозираме конкретните им цели.

Рап се намръщи и поклати глава. Един спомен се събуди в съзнанието му. Един разговор, който бе водил с Рикман преди години. Рик говореше бързо като картечница, прескачаше от една тема на друга, после пак се връщаше на предишната.

Кенеди забеляза изражението на лицето му.

— Какво си мислиш, Мич?

— Спомних си нещо, което Рик ми каза веднъж… преди повече от петнайсет години. Не си спомням всичко, но беше свързано с тайните операции и как трябва да се организират и водят на различни нива. Как да се набират качествени агенти. Той смяташе, че не е достатъчно да се вербуват. За да увеличим шансовете си за успех, трябвало да организираме второстепенни и третостепенни операции, за да отклоним вниманието на наблюдаващите… на онези, които следят дали шпионите ни не шпионират за противника. Много се разпали, когато обясняваше как трябва да заблудим тези хора. — Лицето на Рап се проясни. Той щракна с пръсти. — Спомних си! Идеята му бе да използваме такава дезинформация, че да излезе, сякаш самите наблюдаващи са шпиони… да откриваме истински сметки на тяхно име и ако някой от агентите ни бъде застрашен, да разкриваме информацията, за да разсеем наблюдаващите, като ги принудим да се защитават. Предлагаше да пращаме хора да спят с жените им или да правят други такива гадости… всичко възможно за отклоняване на вниманието.

— Искаш да кажеш, че нечия друга разузнавателна служба използва Обрехт, за да ни отвлече вниманието, така ли?

— Възможно е… Съчинили са тази фалшива история с банкера и са подхвърлили информацията на ФБР, за да ни изкарат от играта. И почти успяха. Ако Уилсън беше постигнал своето, двамата с теб, а и много други хора щяхме да изгубим адски много време да доказваме невинността си пред федералните.

— Ако си прав, каква е главната им цел? — попита Кенеди. — От какво се опитват да ни отвлекат вниманието? И какво общо има с това теорията на Рикман отпреди петнайсет години?

Рап взе чашата си и отпи глътка водка. Замисли се за изминалата седмица и водовъртежа от емоции. Спомни си смайването и страха, когато научиха, че Рик е изчезнал; ужасът и паниката след пускането на видеоклипа в интернет и огромното облекчение, което мнозина от тях изпитаха, след като намериха камерата и узнаха, че Рик е мъртъв и няма опасност да издаде тайните си. Точно това беше измамата. Той погледна Кенеди:

— Няма да ти хареса, но пак ще го кажа. Мисля, че Рик не е мъртъв. Просто те са искали да си помислим, че е мъртъв.

— Не можеш да го докажеш. Това са само догадки!

— Казах ти вече. Не мога да повярвам, че същите хора, които са превзели тайната квартира, може да са убили случайно Рик и после удобно да са забравили камерата, за да я намерим.

За Кенеди това бе плашещо предположение.

— Виж какво, знаеш, че приемаме теорията ти сериозно, но засега тя се основава само на предчувствия.

— Предчувствията много често са фактор за успеха в нашата работа.

Кенеди се замисли за няколко минути. След малко каза:

— Прав си.

— В такъв случай най-добре час по-скоро да тръгна за Цюрих.

— Готов ли си?

— Чувствам се отлично.

Кенеди погледна Люис, за да чуе мнението му.

— Само не си удряй главата — предупреди лекарят.

— Цюрих е безопасен град. Ще се справя. — Рап погледна Кенеди и попита: — Наблюдение?

— Имаме екип на място.

— Колко агресивно?

— Не… не искам да го уплашим.

— Добре.

Кенеди погледна Хърли:

— Искаш ли да се разходиш?

— Чакай да помисля. Мога да остана и да слушам как онколозите ме убеждават да гълтам отрова за мишки или да отида в Швейцария и да спукам от бой оня банкер. Какво ли да избера?

— Стан! — упрекна го Кенеди.

— Разбира се, че ще отида.

— Чудесно. — Тя се обърна към Рап. — Има още нещо. Искам да говориш с Гоулд, преди да заминеш.

Това му дойде неочаквано.

— Защо?

— Той знае нещо за Обрехт.

— Мислиш, че ще каже на мен? — Рап изведнъж се развълнува. — Нямам време за това. Трябва веднага да събера екипа си и да заминем.

— Екипът ти е готов за излитане… е, почти готов. Изпратих Скот да свърши една работа, но ще се върне навреме за излитането.

Рап се намръщи:

— Използваш хората ми, без да ме попиташ?

— Знам, че понякога ти е трудно да го приемеш, но аз съм ти шеф.

Рап не искаше да вижда Гоулд.

— И какво, заповядваш ли ми?

— Да. — Кенеди постави една папка на масата. — Бързо прочети това. После слез долу и разбери какво знае Гоулд. Има и флашка със запис, който той е направил пред ветеринарната клиника точно преди нападението. Ще ти бъде интересно. Изгледайте го със Стан.

Рап не се интересуваше от документите или записа.

— Колко сила мога да използвам?

— Ти прецени — отговори Кенеди, след като се замисли за момент.

— Ами ако реша да го убия?

Тъмните очи на Рап смутиха Кенеди. Бяха приятели и понякога тя забравяше, че в душата си той е убиец.

— Не искам да го убиваш.

— Защо?

— По причини, които не мога да ти обясня в момента. Трябва да ми повярваш.

— Искаш да кажеш, по причини, които не желаеш да ми обясниш.

— Разбирай го както щеш, но пак искам да напомня и на двамата — предупреди Кенеди, като посочи последователно Рап и Хърли, — че тук командвам аз. Аз вземам решенията и засега искам Гоулд да остане жив. Ясно ли е?

Рап не беше сигурен, че иска да убие Гоулд. Когато се замислеше за него, за жена си и нероденото си дете, губеше контрол над емоциите. Понякога се ядосваше, че не е убил мръсника, когато имаше възможност. Беше го оставил жив единствено заради паметта на Ана и постепенно се примири с този странен каприз на съдбата. Взел бе това решение с наивната надежда, че наемният убиец ще се откаже от занаята и ще започне да се грижи за семейството си. След като научи, че безотговорният глупак е пропилял шанса си за втори живот, вече започваше да размисля. Кенеди може да му беше началничка, но Гоулд му дължеше живота си. „Когато дойде моментът, аз ще реша дали да живее, или да умре“ — помисли си Рап. Облегна се назад и кръстоса крака.

— Засега нека да бъде твоята.

— Добре. И нещо извън протокола… назначих постоянна охрана за Клаудия и Ана.

— Къде са те?

— В Нова Зеландия.

— Как ги намери?

— С Клаудия поддържахме връзка.

Рап се изненада, но осъзна, че не би трябвало. Кенеди изпипваше всичко до последната подробност.

— На колко е момиченцето?

— Ана е на три.

Фактът, че майката е кръстила момиченцето на покойната му съпруга, смути Рап по непредвидим начин. Бе изгубил месеци, докато издири Гоулд и жена му с абсолютната решимост да убие и двамата, но когато настъпи моментът и той застана пред майката с невръстното момиченце, всичко се преобърна. Сякаш душата на жената се докосна до неговата и го убеди, че така няма да постигне нищо, освен да остави едно дете сираче. За човек, който повече от петнайсет години се занимаваше с убийства на хора, това чувство бе невъобразимо.

— Гоулд е крил от Клаудия, че все още е в занаята — каза Кенеди. — Преструва се, че не му дреме, но вътрешно страшно се бои, че тя ще го напусне, когато научи истината. Това е най-добрият начин да му повлияем.

Рап кимна, но си помисли, че има по-добър начин да влияе на Гоулд. Пистолетът, допрян до главата на глупака, можеше да се окаже много по-убедителен аргумент. Единственият проблем при тази тактика беше това, че започнеше ли веднъж, можеше и да не успее да се овладее.