Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мич Рап (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Винс Флин

Заглавие: Комбинаторът

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 08.02.2013 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-238-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9234

История

  1. — Добавяне

8.

Кабул, Афганистан

Рап погледна през люка на бронетранспортьора „Кугар“. Пътят от летището до посолството беше кратък, нямаше три километра. Инженерният корпус се беше справил добре с разширяването на булевард „Масуд“, елиминирайки повечето стеснения. Имаше камери на всеки ъгъл, а пресният асфалт предотвратяваше опитите за заравяне на бомби покрай пътя. Паркирането по булеварда беше забранено, а тротоарите — изчистени от боклуци, улични сергии и почти всичко, в което можеше да се скрие взривно устройство. Въпреки всички тези предпазни мерки Рап беше неспокоен.

За разлика от повечето хора, които се чувстваха сигурни в бронираните машини, той ги смяташе за големи подвижни ковчези. Със същия успех можеха да ги изрисуват с разноцветни мишени за терористите. Рап предпочиташе транспорт, който не бие толкова на очи. Службата за секретно разузнаване в Лангли купуваше стари модели коли и ги поддържаше в отлично състояние в частни автосервизи. Понякога слагаха бронирани стъкла и други подобрения, но в Афганистан ключът към оцеляването беше да сменяш често колата и да не се набиваш на очи.

Когато стигнаха голямото кръгово пред посолството, сърцето на Рап се сви. Наближиха главния вход, а това бе любимото място за атака на ненормалниците. Изведнъж бронетранспортьорът спря. Те бяха в последната в конвоя от три машини. Рап погледна раздразнено Колман и попита:

— Защо спряхме?

Колман сви рамене:

— Може би за проверка на документите.

— Искаш да кажеш, че тези малоумници не са ни легитимирали предварително?

— Нямам представа — усмихна се Колман, развеселен от нервността на шефа си.

Рап натисна копчето за отваряне на задната врата.

— Нямам намерение да стоя и да чакам да ме гръмнат.

Стъпалата се спуснаха и той бързо слезе, преди още да достигнат земята. Колман се засмя и натисна копчето за затваряне. Момчетата от авиацията, които караха бронетранспортьора, изръмжаха недоволно отпред срещу глупака, който е застрашил сигурността на машината. Колман им махна небрежно и се извини.

Отвън Рап се изпречи срещу ефрейтор от морската пехота, който сигурно нямаше още двайсет. Момчето кимна с разбиране и отбеляза:

— И на мен не ми харесват тези неща.

Рап се огледа бързо и осъзна, че младежът е част от охранителен отряд, разположен на трийсетина метра от главния вход на посолството. Стояха в полукръг на десет метра един от друг — рехав кордон, имащ за цел да осигури безопасен периметър около машините, докато проверят документите. Бронираните стени около посолството бяха устойчиви на коли бомби, но посетителите бяха уязвими през краткия си престой пред входа. Охраната се състоеше от две четиричленни стрелкови отделения.

„Некадърници“ — помисли си Рап. Този малоброен отряд трябваше да забави атаката, ако някое побъркано копеле решеше да се забие във вратата с натъпкана с експлозиви кола. Нито автоматите M4, нито леките картечници M249 SAW щяха да спрат нападението. Само тежките 50-калиброви картечници при вратата можеха да пробият мотора на вражеския автомобил.

— Как те натресоха на тази педерастка работа? — попита Рап, като все още оглеждаше района.

Момчето посочи двете нашивки на ръкава си:

— Най-младшият винаги е най-прецакан и както обича да ми напомня сержантът, в армията няма демокрация. Затова изпълнявам каквото ми кажат.

Рап кимна — разбира се, така трябваше да бъде.

— Късмет тогава.

Той тръгна към вратичката до голямата стоманена порта. Пресрещна го сержант с тъмна бойна униформа и бронирана жилетка. Рап извади фалшив документ за самоличност от Държавния департамент.

Сержантът погледна картата и каза:

— Изчакайте.

Отиде до най-близката кабина на охраната и пъхна документа в металната кутия. След малко се върна с него и пропуск за Рап.

— Носите ли оръжие, господин Кокс?

Макар че носеше два пистолета и нож, Рап поклати глава и отговори:

— Не.

Последва сержанта до вратичката и влезе. От другата страна го чакаше познато лице. Той нито се зарадва, нито се смути, че вижда Майк Неш.

— Айрини праща подкрепления, а? — отбеляза.

Неш бе работил в екипа на Рап близо пет години, но наскоро го бяха повишили като заместник-директор на Центъра за борба с тероризма в Лангли.

— Аз съм само първата вълна — отговори той. — Вдигнала е на крак тайните агенти в целия район.

Рап се намръщи. Нямаше нито време, нито търпение да се разправя с всичките тези хора. Бързо си даде сметка, че няма и да се наложи. Неш беше дошъл за това. Все пак и Рап трябваше да участва в разпределението на задачите, защото иначе щяха само да си пречат.

— Какво ще правим с толкова много хора?

Неш сви рамене:

— Ще ги пуснем да ровят наоколо, докато намерят нещо по-конкретно.

При нормални обстоятелства Рап би бил твърдо против привличането на прекалено внимание, но ситуацията беше по-особена. Усиленото ровене беше добро начало.

— Някакви заповеди? — попита той, знаейки, че ще има.

— Да.

Неш кимна към оградената с дървета алея в знак да го последва. Двамата мъже толкова си приличаха, че можеше да ги помислиш за братя. Рап беше с пет години по-възрастен и с пет сантиметра по-висок. Косата му беше черна, прошарена на места; тази на Неш — тъмнокестенява. Приликата беше в изсечените черти на лицето и еднаквия стил на държане. Когато се отдалечиха достатъчно от главния вход, Неш спря под един висок кипарис.

— Какво е положението в Джелалабад?

— Четирима мъртви бодигардове, празен сейф, липсващ лаптоп и бог знае какво още. Истинска катастрофа.

— Някакви следи?

— Не. — Рап поклати глава. — Обаче срещнах един мръсник на име Захир. Бил е терорист, но сега се пише приятел.

Тонът на Рап подсказваше, че това последното изобщо не може да го заблуди.

— Абдул Сирадж Захир. Знам го. Предупреждавах и Рик, и Сикълс да не се забъркват с него, но не ме послушаха.

— Мръсникът се изтърси в тайната квартира и се опита да командва.

— Сигурен съм, че си използвал всичките си дипломатически умения.

— Правилно се досещаш. Нахвърли се върху Хъбард и когато търпението ми се изчерпа, заврях пистолета си в лицето му и го заплаших, че ще му пръсна мозъка.

Неш се засмя. За момент помисли да предупреди Рап колко опасен може да бъде Захир, но нямаше нужда. Мич много добре познаваше тия типове.

— Не си постъпил много деликатно.

— Виж какво… и аз искам да излезем фино и остроумно от ситуацията, но нямаме време. Ако не намерим Рик в близките няколко дни, всичко ще се срине.

Неш кимна:

— Айрини също мисли така. Всички знаем какви ще са последствията и какво трябва да се направи.

Рап се съмняваше, че големите клечки във Вашингтон са на едно мнение.

— Слушай, гледал съм вече този филм. Говорят всякакви глупости, правят се на големи смелчаги и искат резултати. После ние идваме, започваме да разбиваме врати и глави, а след година, когато изтече някаква информация, шефовете се преструват на изненадани и искат да ни обесят на мачтата.

— Съгласен съм, но поне този път Айрини каза, че Министерството на отбраната, Държавният департамент и Белият дом са с нас.

— Да, сега така говорят. Обаче казвам ти… щом стане напечено, ще жертват задниците ни и окото им няма да мигне.

— Може би си прав, но какво можем да направим? Да действаме по правилата и да гледаме как всичко се разпада пред очите ни или да обърнем дебелия край и да измъкнем Рик, преди да продаде семейните ценности?

— Знам какво трябва да направим и съм готов да го направя, но не можеш да ме убедиш, че онези палячовци във Вашингтон ще ни подкрепят дори за секунда.

Неш също не вярваше на колегите си бюрократи, още по-малко на политиците, но те имаха по-голямо влияние, отколкото Рап предполагаше.

— Знаеш ли, че Рик на практика е бил касиерът на тази програма за реинтеграция?

Рап се изненада:

— Мислех, че Държавният департамент движи тази тъпа кампания.

— Те бяха водещата агенция, но нямаха ресурса или по-скоро куража да се занимават с тази пасмина главорези, затова президентът помолил Айрини да съдейства.

— И тя се съгласи?

— Да. Затова сега има малко по-голямо влияние над тях, защото всички са в кюпа. Може би ще ни окажат повече съдействие.

— Не очаквам чудеса.

— Знам. Точно затова трябва да поговорим. Заседанието, на което отиваме сега… Айрини не иска да привличаш вниманието.

— Защо?

— Опитва се да убеди министъра на отбраната и държавния секретар да укротят хората си. Белият дом също помага и тя е уверена, че ще ги накара да си затворят очите и запушат ушите за следващите седемдесет и два часа.

— Това ме устройва.

Неш настоя:

— Айрини не иска да влизаш в никакви спорове.

— С кого? — изсумтя Рап.

— С никого.

— Дори с този тъпанар Сикълс?

— Аз имам задачата да се оправя с него.

— Така ли? — Рап вдигна вежди. — В такъв случай го дръж далеч от мен.

Неш знаеше от самото начало, че разговорът няма да е лесен, а увъртането още повече усложняваше нещата.

— Слушай… всички знаем, че си прав по този въпрос. Само че ти си известен като лошо момче.

Рап чу как първият бронетранспортьор минава през вратата. Поклати раздразнено глава и се сопна:

— Хайде изплюй камъчето. Тази сутрин не съм в много търпеливо настроение.

— Ти никога не си в търпеливо настроение. Затова ще ти го кажа бавно… Слушай ме добре. На заседанието ще има една жена… Ариана Винтър… Чувал ли си за нея?

— Не.

— От Държавния департамент е… Идеята за реинтеграцията е нейна. Изглежда, че е доста бойна мацка… Има много връзки и не се страхува да кръстоса шпаги с някого.

— Чудесно.

— Да… Айрини мисли, че може да имаш проблем с нея.

— Защо тогава решихте да ме вкарате в една стая с тази жена?

— Повярвай ми, Айрини много се колеба.

— Не мога ли просто да пропусна?

— Обмислихме тази възможност, но Айрини иска всички да осъзнаят сериозността на положението и да разберат кой командва операцията, докато Белият дом не реши друго.

— Тогава не виждам проблем.

— Айрини не е толкова сигурна. Не иска нищо да те разсейва, а се опасява, че тази Винтър ще направи точно това.

Ето такива неща изкарваха Рап от кожата. При нормални обстоятелства не би дал и пукнат цент какво си мисли някаква писарушка от Държавния департамент; но сега, в разгара на едно от най-тежките бедствия за Централното разузнавателно управление, нервите му бяха толкова обтегнати, че и най-малкият дразнител можеше да го накара да избухне. Той размаха пръст срещу Неш и тъкмо щеше да изсипе цял куп ругатни, когато Колман се приближи.

— Майк, как беше полетът? — поинтересува се новодошлият и подаде ръка на Неш.

— Добре. — Неш се здрависа с него и посочи с палец към Рап. — Тъкмо се опитвам да успокоя нашия приятел.

— Само си губиш времето. Къде е Стан? Трябва да говоря с него.

Без определена причина при споменаването на човека, който бе обучил Рап, на лицето на Неш се изписа тревога. Рап веднага забеляза.

— Какво е станало?

— Няма да дойде.

— Защо?

Неш сведе поглед към земята за няколко секунди, преди да отговори:

— Получи лоши новини, след като заминахте.

— Какви лоши новини? — попита Рап.

— Рак.

— По дяволите! На белия дроб ли?

Стан Хърли бе заклет пушач от четирийсет години.

Неш кимна:

— Четвърти стадий. Дават му шест месеца. Може би малко повече… може би по-малко.

Рап се почувства така, сякаш цялата му енергия го напусна. Сякаш просто изтече от главата му през краката в земята. Познанството му с Хърли бе изпълнено с противоречия и въпреки че започна доста зле, през последните две десетилетия сприхавото старче се беше превърнало в безценен наставник. Често той бе единственият човек, на когото Рап се доверяваше. Хърли беше единственият, който го разбираше истински. Рап се обърна и се отдалечи от Неш и Колман. Нямаше предвид някакво определено място, на което да отиде, просто искаше да остане сам, за да се справи с тъгата, която го обзе изведнъж.