Винс Флин
Комбинаторът (59)

59.

Орора Хайлендс, Вирджиния, САЩ

Уилсън се чувстваше малко по-добре. Беше понеделник вечер и любимият му отбор „Редскинс“ водеше със седемнайсет точки срещу омразния си противник „Ийгълс“ петнайсет минути преди края на мача. За Уилсън на планетата не съществуваха по-големи кретени от феновете на филаделфийските „Ийгълс“. В сравнение с тях запалянковците на „Янките“ изглеждаха върхът на цивилизацията. Уилсън приемаше успеха на „Редскинс“ като знак, че всичко ще се оправи. Той погледна часовника и допи бирата си. Време беше за поредната среднощна явка.

Взе каишката и видя, че кучето вече го чака в антрето. Това не му хареса — не искаше проклетият помияр да свиква с тези разходки. Жена му вдигна поглед от компютъра.

— Не е ли прекрасно? Двамата май си допадате.

— Не разчитай прекалено на това.

Тя се изправи и го целуна. Постави ръка на корема му и отбеляза:

— Ако продължаваш така, коремчето ти съвсем ще се стопи.

Уилсън не беше забелязал, че е пуснал шкембе. Потупа се по корема.

— Дебел ли съм?

— Съвсем мъничко — отговори тя, като показа с палец и показалец. Отново го целуна. — Сега ще отида да си взема душ. После ще се бухна гола в леглото и ще те чакам. — Тръгна към стълбите. — Не се бави.

Да, нещата определено вървяха на добре. Навън температурата вече падаше под десет градуса и Уилсън реши, че с Ферис трябва да измислят друг начин да се срещат. Писваше му да разхожда глупавото псе на студа. Тръгна по обичайния си маршрут, като вече си представяше как се срещат в някой кабинет на Капитолия. Спря на обичайния ъгъл и погледна часовника си. Беше дошъл навреме. След няколко секунди измърмори:

— Къде си, по дяволите? Замръзнах тук.

По-нататък по улицата видя някакъв мъж, застанал под една лампа. След малко онзи тръгна към него. Когато се приближи достатъчно, Уилсън каза:

— Закъсняваш.

— Исках да съм сигурен, че не ме следят — оправда се Дарън Сикълс, като се огледа.

На Уилсън му идеше да каже, че на никого не му дреме за него, та да го следи, но знаеше, че Сикълс има деликатно самочувствие, затова си замълча. Скоро се появи и линкълнът на сенатора. Уилсън пусна Сикълс да се качи първи. Сега, когато бяха трима на задната седалка стана доста задушевно. Уилсън направо връчи кучето на Ферис, без да чака да му го поиска.

— Господин Сикълс — започна сенаторът, — Джоел ми каза, че не сте много доволен от сегашната си работа.

— Не, господин сенаторе.

Уилсън загледа къщите, покрай които минаваха и отбеляза:

— Каза ми, че Рап е заплашил да го убие.

— Предпочитам да го чуя лично от господин Сикълс, ако нямаш нищо против.

„Само се опитвам да ускоря нещата — помисли си Уилсън. — Вкъщи ме чака човек на легло.“

— Да… заплаши ме с убийство — измънка Сикълс. — Наред с други неща.

— Какво друго?

— Почти с всичко лошо, което може да ми се случи.

— Кога стана това?

— След отвличането на Джо Рикман. Знаете ли кой е той?

— Да, разбира се.

— Рап ме обвини за изчезването му. Каза, че съм станал сляп поддръжник на програмата за реинтеграция.

Ферис се усмихна. Нямаше търпение да види как Сикълс казва тези думи под клетва пред камерите.

— Но най-важното е, че е заплашил да ви убие, нали?

— Да.

— Какво мислите за изчезналите финансови средства?

— Във връзка с Рикман и Рап ли имате предвид?

— Да… и изобщо с ЦРУ.

— Мисля, че Службата за секретно разузнаване е разядена от корупция и Рап и Рикман са олицетворение на всичко, което не е наред в системата. Затова отвлякоха Рикман. Никой обаче не споменава и дума за машинациите му.

Ферис кимна, сякаш споделяше всички притеснения на Сикълс.

— Ще поискам изслушване в Конгреса по тези проблеми — заяви той. — Вероятно в сряда. Може би ще ви призова за свидетел. Готов ли сте да дадете същите отговори под клетва?

Сикълс се замисли за няколко минути, после отговори:

— С кариерата ми така или иначе е свършено. Затова… защо не?

— Така ще изпълните гражданския си дълг — заяви сенаторът, като се вгледа в очите на Сикълс, търсейки някакъв ентусиазъм. — Аз мога да ви защитя от тях. Като председател на Комисията по правосъдие ще помогна да почистим това свърталище на плъхове.

Това явно хареса на Сикълс.

— Добре, ще свидетелствам.

— Идеално. Но преди да обявя изслушването в сряда, искам да се свържете с Ариана Винтър и полковник Пул и да се уверите, че ще подкрепят твърденията ви. Разбрах, че Рап се е държал много грубо с тях при последното си посещение в…

Ферис замълча, защото отвън се чуха сирени. Засвяткаха червени и сини лампи. Колата спря рязко и вратите се отвориха. Няколко мъже извлякоха Уилсън и Сикълс и ги повалиха на земята. Извиха ръцете им зад гърба и им сложиха белезници. Сикълс се подчини мълчаливо, но Уилсън запротестира шумно за правата си.

До отворената врата на Ферис се приближи мъж с тъмен костюм и черен шлифер.

— Господин сенатор, слезте от колата, ако обичате.

— Ами ако не искам?

Рап се наведе и показа лицето си на вратата.

— Тогава с голямо удоволствие ще ви изхвърля навън и ще ви щракна белезниците.

Ферис въздъхна и слезе.

— Познавам ви — заяви. — Нямате право да ме арестувате.

— Нямам, но той има — отговори Рап, като посочи директор Милър от ФБР, наблюдаващ акцията отстрани до черен „Шевролет Събърбан“. — Ако искате, говорете с него, но тогава нещата ще станат официални, ще се появят журналисти, а съдейки от видяното, не мисля, че искате това да стигне до медиите.

Колман се приближи и взе кучето от сенатора. Обърна се и незабелязано свали скрития микрофон, който беше сложил преди няколко дни.

— Насам, сенаторе — добави Рап, като му посочи колата, в която чакаше Кенеди.

Ферис се качи отзад при нея, а Рап седна отпред.

— Искам да ме изслушате, без да ме прекъсвате — започна Кенеди. — Имаме запис на разговорите ви с агент Уилсън.

— Това не е престъпление.

— Казах да не ме прекъсвате. По-рано тази вечер конфискувахме лаптопа на камериерката ви, който съдържа няколко много злепоставящи имейла между вас и генерал Дурани от пакистанското разузнаване. Между другото, знаехте ли, че вчера е бил убит в дома си?

По изненаданото изражение на сенатора пролича, че не е знаел.

— Знаете ли какво още са намерили там? — продължи Кенеди. — Не знаете? Лошо. Намерили са тялото на един от моите хора в Службата за секретно разузнаване, Джо Рикман. Мисля, че сте чували за него. Изглежда, че генерал Дурани го е отвлякъл и измъчвал, за да изкопчи информация, която е щял да използва срещу Съединените щати… И така, след като вече разбирате какво е положението, сенаторе, искам да обмислите две възможности. Едната е свързана с голямо злепоставяне и много шумен публичен процес за държавна измяна. Никой от колегите ви няма да иска да ви подкрепи, защото ще им покажа цялата информация, която имам за вас, и ще ви избягват като прокажен. Вероятно екзекуцията ще ви се размине, защото властите вече нямат куража да изпълняват такива присъди, но със сигурност ще отидете зад решетките и аз ще се постарая да попаднете на подобаващо за такива като вас място. Втората възможност е да се явите на инструктаж утре в кабинета ми, в девет нула нула. Така може да запазите работата и гражданството си и въпреки омразата ви към ЦРУ да станете един от най-ценните ни съюзници на Капитолия. Разбирате ли двете възможности?

Ферис преглътна тежко и отговори:

— Да.

Кенеди погледна часовника си и заяви:

— Добре, имате десет секунди да решите.

За човек като Ферис възможният отговор беше само един:

— Избирам възможност номер две.

По-късно щеше да реши как да се измъкне от тази каша.

— Добре — каза Кенеди. — Ще се видим утре сутринта.

Рап отвори вратата на сенатора и когато двамата се отдалечиха от колата, изсъска:

— Има и трета възможност.

— Каква?

— Някоя нощ да се промъкна в дома ти и да ти прекърша врата. — Втренчи се в лицето му обезпокоително дълго, а после добави: — Лека нощ, сенаторе.

Върна се при автомобила и се качи. След като потеглиха, Кенеди попита:

— Все още не ти харесва как постъпихме, нали?

— Предпочитам да го убия.

— Знам, че това е любимият ти начин да решаваш проблемите, но понякога нещата са прекалено сложни.

— Знам. Така ще избегнем излишния шум и ще контролираме председателя на една от най-влиятелните комисии в Конгреса.

Двамата замълчаха за известно време. След малко Кенеди каза:

— Имаме още един проблем.

— Имаме много проблеми — измърмори Рап, докато разглеждаше имейлите си на айфона.

— Какво искаш да направим с Гоулд?

— Мислех, че не се интересуваш от мнението ми.

— Недей да се правиш на засегнат. Не ти отива. Знаеш, че се интересувам от мнението ти.

Рап се замисли за секунда.

— Знаеш ли какво? Вече ми писна и не ми дреме какво ще направиш с него, стига да го държиш далеч от мен.

— Мислиш ли, че ще се откаже от занаята, ако го пуснем?

— Не. Няма да се откаже, докато не осакатее или не умре.

Кенеди много предпазливо премисли следващите си думи. Опасяваше се от реакцията на Рап. Тя се покашля леко и каза:

— Какво ще кажеш да му предложим да работи за нас?

Рап се обърна към нея, готов да избухне. Стисна зъби, но след малко лицето му се успокои.

— Предлагам да му дадем пробна задача. Ако прецака нещата, ще го очистим. Ако се справи, можем да си поговорим.

— Изненадваш ме — не скри удивлението си Кенеди.

— Да, и вече знам при кого ще го изпратим.

Рап си спомни сложната охранителна система и се замисли колко трудно би било да убият Обрехт. При малко късмет банкерът можеше да избави Гоулд от мъките и да спести на Рап угризенията, ако сам го направи.

— При кого? — малко неспокойно попита Кенеди.

— Мисля, че нашият нов банкер е добро начало.

— Хер Обрехт?

— Същият.