Винс Флин
Комбинаторът (32)

32.

Кенеди попита Санчес дали Уилсън е успял да се добере до Рап и ако да, какво е искал. Санчес разказа за случилото се в колоритния си стегнат военен стил и даде ясно да се разбере, че няма намерение да допуска Уилсън близо до пациентите си. Господин Кокс беше в безопасност. Кенеди се замисли дали да не постави постоянна охрана пред стаята на Рап, но се разколеба. Санчес можеше да го приеме за намек, че не си върши добре работата. Много по-разумно бе да спечели латиноамериканката на своя страна.

Кенеди я помоли да поговорят на четири очи и след като двете се отдалечиха на няколко крачки от хората във фоайето, каза:

— Ще ви съобщя секретна информация, но знам, че мога да ви имам доверие.

Санчес кимна, сякаш казваше: „И още как“.

— Господин Кокс е един от най-добрите ми тайни агенти. Работи по много важна задача. Още един от хората ми е изчезнал и трябва да го намерим възможно най-скоро. Мисля, че господин Кокс знае информация, която може да ни помогне, но за съжаление в момента паметта му е доста зле.

Санчес кимна:

— Лекарите ми казаха, че очакват скоро да се оправи. Всеки ден си спомня все повече неща.

— Да — усмихна се Кенеди, — и когато си спомни нещо важно, искам някой да бъде до него. С ваше позволение ще оставя един от хората ми.

— Денонощно? — измърмори Санчес, като се намръщи; идеята явно не й хареса.

— Ако сметнете, че някой не спазва правилата, веднага можете да го изгоните. Но уверявам ви, главен сержант, също като вас аз управлявам кораба си с твърда ръка. Хората ми ще бъдат тихи като мишчици.

След известно обмисляне Санчес отстъпи. Кенеди й благодари за помощта и й даде визитната си картичка, като каза:

— Това е номерът на мобилния ми телефон. Винаги го нося със себе си. Ако имате нужда от мен за нещо, обадете се. Ако онзи тип от ФБР пак се появи, също ми се обадете. Аз ще се справя с него.

След като Санчес си тръгна, Кенеди се обърна към асистента си:

— Юджийн, свържи се, ако обичаш, със Самюъл Харгрейв и му кажи, че искам спешно да говоря с него.

Параноята беше част от занаята им. Понякога в по-голяма, понякога в по-малка степен. Колкото и обезпокоителна да беше, трябваше да си глупак, за да я пренебрегнеш. След близо три десетилетия в шпионския занаят Кенеди се беше научила да следи естествения ритъм на работата. Дългите периоди на привиден застой неочаквано се сменяха с моменти на трескаво действие — като сега. Този път обаче нещата изглеждаха различно, твърде добре режисирани.

Учителят й, Томас Станфийлд, я беше научил да мисли мащабно — като генерал, командващ цяла армия. Фланговете винаги трябва да са защитени, а центърът — осигурен с подкрепления. Трябва да има достатъчно запаси, а разузнаването — да действа активно, за да установи силата и позициите на противника.

Проблемът на Кенеди сега беше, че действаше на сляпо. Някой се канеше да я нападне, а тя нямаше представа къде и какъв ще бъде следващият му ход. Рикман, Хъбард, атаката срещу Рап, а сега и появата на Уилсън — всичко това възбуждаше обезпокоителното подозрение, че има организирана операция за отслабване на Службата за секретно разузнаване. Кенеди и хората й можеха да съставят списък на онези, които биха имали полза от такива действия, но това щеше да бъде само един лист хартия. Тя искаше нещо по-конкретно и вече се досещаше откъде да започне.

— Майк — обърна се към Неш и му даде знак да я последва в единия ъгъл на фоайето. — Къде е Маркъс?

— Във Вирджиния, доколкото знам.

Маркъс беше невероятно способният компютърен хакер, работещ за тях. Въпреки строгите правила, които бяха наложили, понякога беше дразнещо трудно да открият младежа.

— Открий го и се обади на най-добрите си хора. Искам да разбера какво е намислил Джоел Уилсън.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита замислено Неш. — Ако нещо се прецака…

Той потръпна при мисълта какво биха направили от ФБР, ако открият, че ЦРУ ги шпионира.

Кенеди запази спокойно изражение. Неш беше един от най-способните й служители, но все по-често се поддаваше на мрачни мисли. Прекалено много се вглеждаше в отрицателната страна на нещата. Наскоро и Рап й се беше оплакал от това.

— Майк — каза Кенеди с твърд тон, — в момента пипаме на сляпо, а изглежда, че някой провежда организирана операция за обезсилване на Секретната служба. Не можем да стоим със скръстени ръце. Вдигни хората си. След два часа искам да ми кажеш как смятате да проникнете в обкръжението на Уилсън, а до двайсет и четири очаквам да видя резултати.

— Ами Харгрейв? Той е шеф на Уилсън. Двамата сте близки. Може би той знае какво става.

Кенеди издиша рязко и погледна Неш с изражение, подсказващо, че търпението й се е изчерпило.

— Мислиш ли, че вече не съм се сетила за това?

— Не… просто… искам да се уверя, че не правим грешка, за която ще съжаляваме.

— Слушай, Мич е на легло и не знам кога ще бъде отново на крака. На Стан му остават само няколко месеца живот. Ти си следващият на скамейката. Очаквам да изпълняваш заповедите ми, а не да ги коментираш.

Неш не обичаше да му затварят устата по този начин и това пролича на лицето му. Фактът, че не беше в състояние просто да преглътне и да изпълни заповедта, предопредели решението на Кенеди.

— Зарежи — неочаквано каза тя, — ще намеря друг.

Без да дочака отговор, остави Неш в ъгъла и даде знак на Скот Колман да я последва. Повтори заповедите си на него и той ги прие, без да възрази. След като чу какво иска началничката му, дори се сети за нещо по-добро:

— Нашият човек нали е тук… в базата. Ще пратя някого да го следи, може да научим нещо.

— Добре. И се обади на Маркъс.

— Това е първото, което ще направя. Нещо друго?

Кенеди се замисли за момент, докато гледаше Майк Неш в другия край на фоайето. Изглеждаше сърдит. За първи път тя разбра неотдавнашните опасения на Хърли и Рап. След края на тази бъркотия трябваше да преосмисли ролята на Неш в Управлението. Тя отново се обърна към Колман:

— Засега това е достатъчно. Дръж ме в течение за всичко, което откриеш.