Винс Флин
Комбинаторът (49)

49.

Орора Хайлендс, Вирджиния, САЩ

Уилсън нямаше съмнения дали е депресиран; той беше абсолютно сигурен, че е в депресия. За първи път в кариерата си сериозно си помисли да пъхне дулото на служебния пистолет в устата си и да сложи край на мъките си. Бързо обаче се отказа; спря го мисълта за кървавата бъркотия, която щеше да остави. Пък и ако оръжието нещо засечеше — което при лошия късмет, който имаше напоследък, беше много вероятно — имаше опасност да остане парализиран, да гледа безпомощно как животът си тече навън и да не може да изрази дори мислите си. Не, реши той, ако ще се самоубива, ще вземе хапчета.

Ферис сигурно бе усетил отчаянието му, защото чрез един от помощниците си го извика на среща на техния ъгъл точно в 22 часа. Сега Уилсън стоеше в антрето и за втора поредна вечер се готвеше да направи нещо, което не харесваше, с куче, което не обичаше особено.

Показа главата си в кабинета и рече на жена си:

— Излизам да разходя Роуз.

Тя го погледна над компютърния монитор.

— Сигурен ли си? Мога и аз да я разходя, ако искаш.

Уилсън не й беше разказал за колосалния си провал този ден. Нямаше да понесе критиките й. Щеше да има прекалено много въпроси. Неотдавна тя го беше уверила, че много го обича, но това не можеше да бъде вярно безусловно. Всеки разговор за днешните събития неминуемо щеше да доведе до онзи момент — тя щеше да го погледне, сякаш вижда през него, и да попита как може директор Милър, човек с репутация на справедлив и честен мъж, да допусне такава крещяща грешка. Щеше да продължи да го разпитва и да го принуди да признае, че никой не е застанал на негова страна. Тогава жена му щеше да изтъкне това като доказателство, че мнозинството е право, а той греши. Уилсън не би издържал такъв разговор, особено днес.

— Няма проблем — отговори й той. — Искам да се освежа.

— Днес си много мълчалив. Не искаш ли да говориш за срещата?

— Не е това… просто трябва да изясня някои неща.

— Винаги съм готова да те изслушам, ако имаш нужда. — Тя стана, отиде до вратата и го целуна. — Ти си добър човек, Джоел.

— Благодаря ти. Голям съм късметлия, че те имам.

— Да, така е.

Тя леко го погали по бузата с ръка и го изпрати до входната врата.

Ходенето му струваше огромно усилие. Сякаш краката му не искаха да отидат там, закъдето беше тръгнал. Когато зави на съседната пряка, го лъхна студен вятър и той потрепери. Притисна палтото към тялото си и вдигна яката. Чувстваше се премръзнал и уязвим, а това не му харесваше. Роуз дърпаше каишката и той я следваше сковано. Стигна до мястото на срещата и забеляза паркирания малко по-нагоре „Линкълн Таун Кар“ едва след като шофьорът примигна с фаровете. Джоел въздъхна и се приготви да изслуша неубедителното слово за повдигане на духа, което щеше да му изнесе сенаторът. Отвори задната врата, вдигна Роуз и я напъха в колата. Ферис можеше да се лигави с нея колкото иска.

Сенаторът взе кучето в скута си. Почеса го зад ушите и отбеляза:

— Чух, че днес не е минало добре.

— Абсолютна шибана катастрофа — измърмори Уилсън, като подръпна смутено палтото си.

— Може ли без цинизми?

— Хайде стига. Не ми казвайте, че не псувате, когато се ядосате.

Ферис поклати неодобрително глава:

— Имал съм такъв период, но се убедих, че псуването не помага.

— Я първо вие преживейте такъв скапан ден като моя днес, пък тогава ме поучавайте да не псувам. — Уилсън загледа каменните къщи, покрай които минаваха. — Имате ли представа какъв ад преживях?

— Не знам други подробности, освен че са те пуснали в принудителен отпуск.

— Знаете ли какво означава това?

— По принцип означава, че продължаваш да си получаваш заплатата, докато независима комисия прецени дали си извършил достатъчно поразии, за да те уволнят.

— Може би в нормалните държавни институции е така, но не и във ФБР. Принудителен отпуск означава, че те слагат в черния списък и можеш да се сбогуваш с кариерата си.

— Това е един от вариантите.

— Това е единственият вариант. Трима от преките ми началници бяха на срещата и ако зависи от тях, с мен вече е свършено.

— Те не са единствените хора, от които зависи нещо в този град.

Уилсън гневно сви юмруци.

— Вие не разбирате. Те вече са убедени, че историята с онзи швейцарски банкер е опит на чужда разузнавателна служба да дестабилизира ЦРУ.

— Глупости — изсумтя Ферис.

— Звучаха сигурни и за да бъдат по-убедителни, бяха извикали Кенеди. Знаете ли какво направи тя?

— Какво?

— Извади копие от декларацията ми за неразгласяване на поверителна информация и ми го хвърли в лицето. Каза, че ако само спомена на някого за това, ще ме тикне в затвора.

— Блъфира. Всички блъфират, защото ги е страх.

— Милър не се плаши толкова лесно. Ръководи ФБР от четири години и може да е всякакъв, но не и страхливец. Ако мислеше, че има основания да подозира Рап и Рикман, щеше да ги преследва, докато ги види зад решетките. Той е видял нещо. Някой му е показал нещо, което го е убедило, че цялата тази информация е скалъпена.

— Може би нещо, фалшифицирано от Кенеди. Тя не се спира пред такива неща. Как мислиш, че държи властта в ЦРУ?

Изведнъж на Уилсън му хрумна нещо. Той погледна Ферис и попита:

— Откъде получихте информацията за Рап и Рикман?

— От много надежден източник.

— Не се съмнявам. Кой е източникът?

— Този тон не ми харесва — изръмжа Ферис, като го погледна строго.

Уилсън се изсмя истерично:

— Това ли е най-убедителният ви аргумент? Накарахте ме да заложа главата си заради вас, а сега, когато кариерата ми отиде на боклука, вие ми казвате, че не харесвате тона ми. Абе я си го начукайте, сенаторе!

Ферис почервеня от гняв. Явно не беше свикнал да му говорят така, най-малкото пък обикновен държавен чиновник.

— Джоел, аз мога да ти помогна, но трябва да се успокоиш и да ми се довериш. За бога, човече! Мислех, че си професионалист. Това е само началото на играта, а ти се държиш, сякаш всичко е свършено.

— За мен е свършено.

— Не е, вземи се в ръце! — Сенаторът завря кученцето отново в скута на Уилсън. — Ще поискам изслушване пред Конгреса. Кенеди ще трябва да отговаря на много въпроси и ти ще бъдеш ключовият ми свидетел. Когато свършим с нея, горчиво ще съжалява, че ти е хвърлила онзи документ в лицето.

— Защо сте толкова сигурен? — поинтересува се Уилсън, докато се опитваше да усмири кучето.

— Нали ти казах, имам надеждни източници. Имай ми доверие.

Уилсън поклати глава:

— Трябва да измислите нещо по-убедително. Аз съм този, който се дави, докато вие си седите на брега с коктейл в ръка. Искам гаранция. По време на разследването ще ми задават много въпроси за начина, по който съм се добрал до тази информация… въпроси, чиито отговори неизбежно ще сочат към вас. Ако искате да ви съдействам, трябва да ми дадете увереност, че мога да докажа правотата си.

Ферис се замисли, като потърка с показалец устните си. След малко отговори:

— Не мога да ти издам източника си. Само ще ти кажа, че е високопоставен служител в една от най-близките ни съюзнически държави. Човек с безупречна репутация.

— Ще свидетелства ли, ако бъде призован?

— Не, за бога! Недей да говориш глупости. Нещата не стават така.

— Значи аз съм единственият, който залага кариерата си на карта, така ли? Този ваш свидетел само хвърля обвинения, без да поема никакъв риск.

— Не бъди наивен. Този човек може да изгуби всичко. Даде ми информацията като услуга.

— Мен това не ме грее много.

Уилсън се чувстваше все по-изолиран. Рап, Рикман и кой знае колко още мръсници, заедно с оная кучка Кенеди, бяха сто процента виновни, но Ферис и тайнственият му информатор не вдъхваха много кураж.

— Това са глупости.

— Джоел, съчувствам ти напълно. — Ферис съзнаваше, че има опасност да загуби подкрепата на Уилсън. Същите качества, които го правеха най-подходящия човек да разобличи Лангли, сега го караха да се отдръпне от сенатора. — Но трябва да ми повярваш. Много скоро ще бъда в позиция да окажа силен натиск върху Кенеди. Дотогава обаче имам нужда да направиш нещо за мен.

— Защо винаги аз трябва да правя нещо за вас, а вие не правите нищо за мен?

На Ферис му писна. Той погледна гневно Уилсън и се сопна:

— Я се опомни, момче! Не се дръж като малко дете. Престани да се вайкаш. Това е Вашингтон. Борбата е жестока. Какво очакваше… че хора като Кенеди и Рап ще се разтреперят, като видят значката ти, и ще се предадат?

— Не.

— Тогава се вземи в ръце. Казах ти, че това е само началото и че ако работим като екип, ще победим, а когато това стане, директор Милър и много други ще ти целуват краката и ще молят да им простиш.

Това прозвуча много добре на Уилсън.

— Добре, добре. Какво искате да направя?

— Чувал ли си за Дарън Сикълс?

— Човекът на ЦРУ в Кабул… да, срещах се с него.

— Научих, че е бил отзован и Кенеди и Рап се опитват да му вгорчат живота.

— Какво ме интересува това?

— Би трябвало, защото изглежда, че господин Рап е отправил заплахи срещу живота на господин Сикълс.

— Откъде разбрахте? — подозрително попита Уилсън.

— От Ариана Винтър от Държавния департамент.

— С нея също се срещах.

— Трябва да говориш с нея. Каза ми, че Рап е отправил много заплахи.

Уилсън се намръщи:

— Това трудно се доказва в съда.

— Не говоря за съд. Говоря за открито изслушване в Конгреса, пред моята комисия и в присъствието на журналисти. Престани да мислиш като агент на ФБР. Трябва да разобличим този Рап публично. Да го представим като изпуснат от контрол социопат, който заплашва, лъже и мами, за да получи каквото иска. След като това стане, разследването ти ще си дойде на мястото.

* * *

Скот Колман седеше в задницата на черен микробус „Хонда Одисей“, следващ на около две преки колата на сенатора. Поставянето на подслушвателно устройство не го беше затруднило. Униформата на служител от кабелната телевизия и няколко кучешки лакомства бяха достатъчни. Кръстоската между пудел и кокер шпаньол не беше куче пазач. След като сложи в лакомствата и леко приспивателно, Колман спря микробуса пред къщата, подхвърли вкусните хапки през оградата и се престори, че проверява кабелите. След пет минути влезе в двора и почерпи кучето с още няколко парченца. Коленичи и докато галеше козината му, закрепи микрофона на нашийника.

Хората му в микробуса направиха бърза проба, за да се уверят, че устройството работи. През това време Уилсън беше в сградата на ФБР. Тръгна около обяд и веднага втори екип го проследи до дома му и започна да подслушва. Не чуха нищо интересно, освен че по някое време им се стори, че Уилсън плаче. След като бе губил другари в битка, Колман не можеше да уважава мъж, който реве заради собствения си провал.

Сега бившият „тюлен“ подслушваше разговора на Уилсън със сенатора. Кенеди щеше да получи полезна информация. Ако бе получавал сведения от чужда разузнавателна служба, сенаторът се поставяше в много опасна позиция. Освен това вече знаеха плана му. Възнамеряваше да предизвиква публично изслушване.

Колман прехвърли аудиофайла с разговора на смартфона си, избра имейл адрес, отбелязан като „Спешно“, и изпрати записа на Кенеди. После накара шофьора да спре.

— Момчета — каза на двамата си подчинени, — следвайте ги и ми пращайте всяко ново нещо, което запишете.

— Ти къде отиваш? — попита жилестият техник.

— В Цюрих. Изпращайте ми всичко, което запишете. Ще се върна след няколко дни.

Колман затвори вратата и се затича към колата си.