Британи Чери
Въздухът, който той диша (9)

Осма глава

Елизабет

В събота сутринта бях сигурна, че бях на път да събудя целия квартал, докато се опитвах да запаля косачката, която продължаваше да се изключва на всеки няколко секунди. Винаги изглеждаше толкова лесно, когато го правеше Стивън, но аз нямах същия късмет.

— Хайде де. — Дръпнах веригата за стартиране на двигателя още веднъж и след няколко изръмжавания той отново изгасна. — Исусе Христе! — Продължих да опитвам отново и отново, изчервявайки се, когато няколко съседи от другата страна на улицата се взряха в мен.

Бях на път да дръпна веригата още веднъж, когато една ръка се отпусна върху моята и ме накара да подскоча стреснато.

— Спри! — скара ми се Тристан, който беше свъсил вежди и ме гледаше с раздразнение. — Какво, по дяволите, правиш?

Намръщих се, загледана в стиснатите му устни.

— Кося тревата.

— Не косиш тревата.

— Да, кося я.

— Не, не го правиш.

— Тогава какво правя? — попитах.

— Събуждаш целия шибан свят! — оплака се той.

— Сигурна съм, че хората в Англия вече са будни.

— Просто млъкни.

Хмм. Изглежда беше непоносим не само рано сутрин, а денонощно. Той издърпа косачката от ръцете ми.

— Какво правиш? — попитах.

— Ще окося тревата ти, за да не събудиш целия шибан свят без Англия.

Не знаех дали трябва да се засмея, или да заплача.

— Не можеш. Освен това мисля, че косачката е повредена. — Само след няколко дръпвания на веригата от негова страна косачката се събуди за живот. „Е, това беше засрамващо.“ — И все пак. Не можеш да окосиш тревата ми.

Той не се обърна дори веднъж да ме погледне. Просто се отдаде на работата си — работа, която никога не съм го молила да върши. Бях на секунда от това да продължа да споря с него, но после си спомних, че беше убил котка само защото не мяукала както трябва, и, е, ами, харесвах тъжния си живот достатъчно и не исках да рискувам.

* * *

— Свърши страхотна работа в двора — казах, наблюдавайки Тристан, който изключваше косачката. — Съпругът ми… — спрях, поемайки си дъх. — Покойният ми съпруг винаги я косеше по диагонал. И след това казваше: „Скъпа, ще събера окосеното утре, сега съм прекалено уморен“.

Засмях се на себе си, поглеждайки към Тристан, когото всъщност вече не виждах.

— Окосената трева щеше да остане в двора най-малко една седмица, може би две, което беше странно, защото той винаги я събираше в задните дворове на хората, за които работеше. — Гърлото ми се стегна и в очите ми запариха сълзи. Обърнах гръб на Тристан и изтрих сълзите, които бяха успели да избягат изпод клепачите ми. — Както и да е, харесва ми, че я окоси по диагонал.

Глупави спомени. Грабнах бялата метална дръжка на мрежестата врата, но спрях, когато го чух.

— Винаги се промъкват така и те повалят — прошепна той като изоставена душа, целуващата любимите си същества за сбогом. Гласът му беше по-спокоен, отколкото преди. Все още беше леко дрезгав, но този път в него се долавяше и невинност. — Малките спомени.

Обърнах се с лице към него. Беше се облегнал на косачката и в погледа му имаше повече живот, отколкото някога бях виждала, но беше тъжен живот. Пречупени бурни очи. Вдишах дълбоко, опитвайки се да не пропадна в този поглед.

— Понякога си мисля, че малките спомени са по-лоши, отколкото големите. Мога да се справя със спомените за рождения му ден или деня на смъртта му, но спомените за това как косеше тревата, как четеше комиксите от вестника или как пушеше само по една цигара в навечерието на Нова Година…

— Или начина, по който тя завързваше обувките си, скачаше в локви или докосваше ръката ми с показалеца си и винаги рисуваше сърце…

— И ти ли си изгубил някого?

— Съпругата ми.

О!

— И сина ми — прошепна той по-тихо от преди.

Сърцето ми се разби заради него.

— Много съжалявам. Дори не мога да си представя…

Нямах сили дори да го кажа и той се втренчи в наскоро окосената трева. Идеята да изгубя и двамата, любовта на живота ми и малкото ми момиченце беше прекалено много. Щях да се предам.

— Начинът, по който той казваше молитвите си, как пишеше „Р“ на обратно или как чупеше играчките си само за да може да ги поправи… — Гласът му трепереше, както и тялото му. Вече не говореше на мен. И двамата живеехме в своите светове от малки спомени, които бяха различни, и все пак бяхме успели да изпитаме нещо един към друг. Самотниците винаги разпознават другите самотници. И днес, за пръв път започнах да виждам човека зад брадата.

Наблюдавах нещастните му очи да се изпълват с емоции, когато той постави слушалките на ушите си, след което започна да събира окосената трева, без да ми проговори повече.

Можех да видя защо хората в града го наричаха задник. Не беше мил, не беше уравновесен или беше пречупен на всички правилни и грешни места, но не можех да го виня за държанието му. Истината беше, че завиждах на способността на Тристан да избяга от реалността и да се дистанцира от света около себе си. Сигурно беше хубаво да не чувстваш нищо и, Господ ми беше свидетел, че и аз исках да се изгубя в себе си, но имах Ема, която ми помагаше да запазя здравия си разум.

Ако бях изгубила и нея, със сигурност щях да изпразня съзнанието си от всички емоции и всичката болка.

Тристан замръзна на едно място, когато приключи с работата си, но гърдите му продължиха да се издигат и спадат мъчително. Той се обърна към мен със зачервени очи и вероятно разпокъсани мисли. Прокашля се и изтри потното си чело с ръка.

— Готово.

— Искаш ли да закусиш? — попитах, изправяйки се. — Има достатъчно и за теб.

Той примигна веднъж, преди да избута косачката обратно на верандата ми.

— Не.

Тръгна към своята веранда, скривайки се от погледа ми. Докато стоях там изправена, затворих очи и поставих ръка на сърцето ми, позволявайки си да се изгубя за малко.