Британи Чери
Въздухът, който той диша (38)

Тридесет и седма глава

Тристан

7 април 2014

Сбогуване

Стоях прав на хълма в далечния край на гробището със Зевс от едната ми страна. Всички други стояха близо до ковчезите, облечени в черно и със сълзи в очите. Майка ми трепереше в обятията на баща ми. Всички приятели, които имахме с Джейми, също присъстваха.

Учителката на Чарли също се появи и плака през цялото време.

Вероятно си мислеше, че е нечестно. Беше нечестно, че Чарли никога нямаше да има шанса да се научи как да справя с дробите или какво изобщо бе алгебрата. Никога нямаше да се научи как да сменя скоростите на кола. Никога нямаше да може да кандидатства в колеж или да се влюби и разлюби. Никога нямаше да танцува с майка си на сватбата си. Никога нямаше да ме запознае с първородното си дете. Никога нямаше да има шанса да се сбогува…

Избърсах очи и подсмръкнах, когато Зевс се премести по-близо до мен и положи глава върху обувките ми.

По дяволите, не можех да дишам.

Спуснаха в земята първо Джейми и краката ми омекнаха.

— Не си отивай — прошепнах.

Следващият беше Чарли.

— Не… — замолих.

Краката ми се подкосиха. Паднах на земята и покрих уста с ръце, докато Зевс ме утешаваше, облизвайки сълзите ми, опитвайки се да ме накара да повярвам, че съм добре, и че всичко някак си щеше да бъде наред.

Но не му повярвах.

Трябваше да сляза долу и да застана до родителите ми, но не го направих. Трябваше да кажа на Чарли и Джейми, че ги обичам и двамата толкова много, но бях останал безмълвен.

Изправих се и се отдалечих, а каишката на Зевс се впиваше в ръката ми.

Обърнах гръб на Джейми.

Тръгнах си от Джейми.

И от сина ми.

И научих колко много болеше, когато най-накрая трябва да се сбогуваш.

* * *

— Значи бягаш — каза ми господин Хенсън една седмица по-късно, когато паркирах пред магазина, за да се сбогувам.

Повдигнах рамене.

— Не бягам. Просто продължавам напред. Нещата идват и си отиват, ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Той потърка с пръсти посивялата си брада.

— Но ти не правиш това. Не продължаваш напред, а бягаш отново.

— Не разбираш. Съпругът й…

— А не тя.

— Господин Хенсън…

— Бившата ми любов обожаваше магията. Прекара целия ни съвместен живот, опитвайки се да ме накара да подкрепя мечтата му да отвори магазин за таро в този град. Вярваше в силата на енергията и лечебната сила на кристалите. Вярваше, че магията можеше да направи живота по-поносим. Мислех, че е луд. Работех на пълни смени и почти не му обръщах внимание. Смятах мечтите му да притежава свой собствен магазин за нелепи. Бяхме двама гейове и живота ни така или иначе вече беше достатъчно труден. Последното нещо, което имахме нужда да бъдем, бе двама гейове, които вярват в магия.

— И тогава един ден той си тръгна. Отначало изглеждаше като дошло от нищото, но с течение на времето осъзнах, че вината е моя. Не го оцених, когато го имах, така че, когато го изгубих, се разпаднах. След като той ме напусна, се почувствах толкова самотен. Осъзнах, че той вероятно се е чувствал така през цялото време. Никой не трябва да се чувства самотен, когато е влюбен. Напуснах работа и се опитах да реализирам мечтата му. Изучих силата на кристалите и лечебните билки. Работих усилено, за да разбера мечтите му и по времето, когато го направих, вече бе твърде късно. Беше продължил напред с някой, който го обичаше истински.

— Не обръщай гръб на Лиз заради нещо, с което тя няма нищо общо. Не си тръгвай от шанса за щастие заради един инцидент. Защото в края на деня не става въпрос за таро картите, кристалите или специалните чайове. Не в тях живее магията, а в малките моменти. Малките докосвания, нежните усмивки и тихите смехове. Магията е да живееш за днес и да си позволиш да дишаш и да бъдеш щастлив. Скъпо мое момче, магията е в това да обичаш.

Прехапах долната си устна, попивайки думите и мислите му. Исках да му повярвам и мислех, че голяма част от мен наистина разбираше. Но друга част, заровена дълбоко в душата ми, се чувстваше виновна. Джейми заслужаваше повече. Беше егоистично от моя страна дори да си помисля да обичам някой след толкова кратко време.

— Не знам как да го направя. Наистина не знам как да обичам истински Лиз, след като така и не се сбогувах с миналото си.

— Заради това ли се връщаш?

— Връщам се, за да се науча как да дишам отново.

Господин Хенсън се намръщи, но каза, че разбира.

— Ако някога се нуждаеш от рамо, на което да се облегнеш, и приятел, на който да се обадиш, аз ще съм тук.

— Добре — казах, придърпвайки го в прегръдка. — А ако ти някога продадеш магазина си на някой задник, ще се върна обратно и ще се боря със зъби и нокти.

Той се изкикоти.

— Дадено.

Отворих предната врата и се заслушах в звука от камбаната над главата ми за последен път.

— Ще ги наглеждаш ли? Ема и Лизи?

— Ще се погрижа чая и шоколада им никога да не са прекалено горещи.

След като се сбогувахме, излязох от магазина, качих се в колата и отпътувах заедно със Зевс. Шофирах в продължение на часове. Не бях сигурен къде отивам, нито дали изобщо имам място, на което да отида, но безцелното шофиране точно тогава ми се виждаше най-правилното нещо.

* * *

Малко след три часа сутринта отбих пред къщата и лампата на верандата им все още светеше. Като дете доста често оставах след вечерния час и правех живота им истински ад. Въпреки това майка ми винаги държеше лампата светната, с което ми казваше, че все още ме чакат да се прибера у дома.

— Какво ще кажеш, момче? Да влезем ли? — попитах Зевс, който се беше свил на кълбо на седалката до мен, размахвайки опашка. — Добре. Хайде влезем.

Веднага щом пристъпих на верандата, почуках пет пъти на вратата, преди да чуя как се отключва. Майка ми и баща ми се появиха по пижами и ме зяпнаха така, сякаш виждат призрак. Прочистих гърло.

— Вижте, знам, че бях скапан син през последната година. Знам, че изчезнах и не казах и дума. Знам, че бях изгубен и скитащ, опитвайки се да открия пътя си. Казах някои ужасни неща, преди да си тръгна, обвинявайки ви за онова, което се случи. Но аз… — Прокарах ръце през устата ми, преди да ги пъхна в джобовете на дънките си, след което започнах да подритвам невидимите камъни на земята. — Просто се чудех дали мога да остана тук за известно време. Защото все още съм изгубен и все още скитам. Но не мисля, че мога да го правя сам вече. Просто имам нужда… ъмм… просто имам нужда от мама и татко за известно време, ако няма проблем.

Те пристъпиха на верандата и ме прегърнаха.

У дома.

Те ме посрещнаха за добре дошъл у дома.