Британи Чери
Въздухът, който той диша (4)

Трета глава

Елизабет

— Е, отне ви доста дълго време на вас двете да стигнете тук! — Кати се усмихна, излизайки през входната врата на къщата. Изобщо не предполагах, че с Линкълн ще ни посрещнат, но имаше смисъл, след като не ни бяха виждали от толкова дълго време, а и живееха на около пет минути от нас.

— Бабо! — извика Ема, докато откопчавах коланите на седалката й. Тя скочи от колата и се втурна към баба си, по-щастлива от всякога. Кати обви ръце около нея и я вдигна за една голяма прегръдка. — Връщаме се у дома, бабо!

— Знам! И сме толкова щастливи да го чуем — каза Кати и започна да целува Ема навсякъде по личицето.

— Къде е Попи? — попита тя, имайки предвид дядо й Линкълн.

— Мен ли търсиш? — каза Линкълн, излизайки от къщата. Изглеждаше много млад за своите шейсет и пет години. Кати и Линкълн вероятно никога нямаше да остареят наистина, имаха най-младите сърца в света и бяха много по-активни от повечето хора на моята възраст. Веднъж бях отишла да бягам с Кати и само след тридесет минути едва не умрях, а тя каза, че бяхме пробягали само една четвърт от маршрута й.

Линкълн взе Ема от жена си и я подхвърли във въздуха.

— Добре, добре, я да видим какво си имаме тук?

— Това съм аз, Попи! Ема! — Тя се засмя.

— Ема! Няма начин! Изглеждаш прекалено голяма, за да си моята мъничка Ема.

Тя поклати глава.

— Аз съм, Попи!

— Е, щом е така, тогава го докажи. Моята Ема винаги ми дава специални целувки. Знаеш ли за тях? — Ема се наведе и потърка носа си първо срещу едната буза на Линкълн, а после срещу другата, преди да му даде ескимоска целувка. — О, боже, ти си! Е, какво чакате? Имам няколко червени, бели и сини близалки с твоето име на тях. Нека влезем вътре!

Линкълн се обърна към мен и ми намигна. Двамата с Ема забързаха към къщата, а аз се забавих секунда, за да огледам наоколо.

Тревата беше висока, пълна с бурени и глухарчета, или цветенца на желанията, както Ема обичаше да ги нарича. Оградата, която бяхме започнали да поставяме, бе само наполовина свършена, работа, която Стивън никога нямаше да може да завърши. Искахме да имаме ограда в имота, за да не може Ема да излезе и да се скита твърде близо до улицата, както и от огромната гора в задния ни двор.

Допълнителните бели дървени парчета бяха облегнати до къщата в очакване на някой, който да завърши работата. За миг хвърлих поглед към задния двор. Отвъд наполовина построената ограда бяха дърветата, които се простираха на километри залесена земя. Една част от мен искаше да побегне, да се изгуби в горите и да остане там в продължение на часове.

Кати се приближи и обви ръце около мен, придърпвайки ме в здрава прегръдка. Рухнах срещу нея, прегръщайки я силно.

— Как се справяш? — попита тя.

— Държа се.

— Заради Ема?

— Заради Ема.

Тя ме стисна точно преди да се отдръпне от прегръдката ни.

— Дворът е пълна бъркотия. Никой не е идвал тук, откакто… — Думите й заглъхнаха, заедно с усмивката й. — Линкълн каза, че ще се заеме с всичко.

— О, не, недей. Наистина мога да се справя.

— Лиз…

— Наистина, Кати. Искам да го направя. Искам да го възстановя.

— Е, щом си сигурна. Поне твоят двор не е най-занемареният двор в квартала — пошегува се тя, като кимна към къщата на съседите.

— Някой живее там? — попитах. — Не мислех, че мястото на господин Ракърс някога ще се продаде след всички слухове, които се носят за него.

— Да. Някой всъщност купи мястото. Сега, не съм клюкарка, но човекът, който живее там, е малко странен. Говори се, че бяга от нещо, което е направил в миналото си.

— Какво? Искаш да кажеш, че е престъпник?

Кати повдигна рамене.

— Мери Бет каза, че е чула нещо за това как бил намушкал някакъв човек. Гари пък че е убил котка, защото мяукала неправилно.

— Няма начин. Какво? До психопат ли живея?

— О, сигурна съм, че ще бъдеш добре. Знаеш, просто празни приказки в малкия ни град. Съмнявам се, че има някаква истина в тези слухове, но той работи в магазина на чудака Хенсън, така че наистина може би не е наред с главата. За всеки случай просто заключвай вратите за през нощта.

Господин Хенсън беше собственик на магазина „Потребни неща“ в центъра на Медоус Крийк и беше най-странният човек, когото някога бях срещала. Знанието ми за странността му се базираше на онова, което другите казваха за него.

Жителите в града бяха най-добри в клюкарстването и това се бе превърнало в начин на живот в малкия град. Хората бяха в постоянно движение, но истината бе, че никой не стигаше никъде.

Погледнах през улицата и видях трима души, които бяха излезли пред къщите си да съберат пощата си, да клюкарстват. Две жени преминаха забързано покрай къщата ми и ги чух как си говореха за завръщането ми в града — дори не ме поздравиха, но говореха за мен. Зад ъгъла се зададе баща, който учеше малкото си момиченце да кара колело, и както изглеждаше, това щеше да бъде първия й път без помощни колела.

По лицето ми се прокрадна усмивка. Всичко това беше толкова стереотипно за живота в малкия град. Всеки познаваше всеки и клюките се разпространяваха бързо.

— Както и да е. — Кати се усмихна, връщайки ме обратно в реалността. — Донесохме барбекю и още няколко неща за вечеря. Заредихме хладилника ти добре, така че не би трябвало да се тревожиш за пазаруване поне през следващите седмица или две. Плюс това вече нагласихме одеялата на покрива за фойерверките, които трябва да започнат точно… — Небето се изпълни със синьо и червено, възпламенявайки света с цветове. — Сега!

Погледнах нагоре към покрива, за да видя Линкълн, който наместваше Ема в по-удобно в ръцете си и крещяха „Ооо! Аахх!“ всеки път, щом небето биваше осветено от фойерверките.

— Хайде, мамо! — извика Ема, без да сваля очи от изпълненото с цветове небе.

Кати обви ръка около кръста ми и тръгнахме към къщата.

— След като Ема отиде в леглото, имам няколко бутилки с вино с твоето име върху тях.

— За мен? — попитах.

Тя се усмихна.

— За теб. Добре дошла обратно у дома, Лиз.

Дом.

Чудех се кога това жегване при споменаването на думата ще си отиде.

* * *

Линкълн искаше да сложи Ема в леглото, и когато това му отне повече от нормално време, отидох да ги проверя. Ема винаги задаваше неудобни въпроси всяка вечер, когато я слагах в леглото, и бях сигурна, че сега прави същото и с него. Тръгнах на пръсти по коридора, но не се чуваха никакви писъци, което беше добър знак. Надникнах в стаята и ги открих дълбоко заспали на спалнята, а краката на Линкълн висяха от ръба на леглото.

Заставайки зад мен, Кати се изкикоти.

— Не знам кой от двамата е по-развълнуван от завръщането, Линкълн или Ема.

Тя ме поведе към хола, където седнахме пред двете най-големи бутилки вино, които някога бях виждала.

— Ще се опиташ да ме напиеш ли? — засмях се.

Тя се подсмихна.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, то тогава ще трябва да го направя.

С Кати винаги сме били толкова близки. След като израснах с майка, която не беше от най-стабилните, запознанството ми с Кати беше като глътка свеж въздух. Тя ме посрещна с широко отворени ръце и никога не ме пусна. Когато разбра, че съм бременна с Ема, плака дори повече и от мен.

— Чувствам се ужасно заради това, че ги държах разделени за толкова дълго време — казах аз, отпивайки от чашата ми с вино, поглеждайки надолу по коридора към стаята на Ема.

— Миличка, животът ти беше преобърнат с главата надолу. Когато се случи някоя трагедия, в която има намесени и деца, не мислиш, а просто действаш. Правиш това, което смяташ, че е най-добро, превключваш на режим „оцеляване“. Не трябва да се обвиняваш заради това.

— Да. Но аз избягах заради самата себе си, а не заради Ема. Просто ми дойде прекалено много и не можех да се справя. Вероятно щеше да е по-добре, ако Ема беше останала тук. Липсваше й. — Очите ми се насълзиха. — Трябваше да ви посетим и да се обаждам повече. Толкова съжалявам, Кати.

Тя се наведе към мен, отпускайки ръце на коленете си.

— Сега ме слушай, скъпа. В момента е десет и четиридесет и две и точно в този момент спираш да обвиняваш себе си. Точно сега е моментът да си простиш. С Линкълн разбираме. Знаехме, че имаш нужда от пространство. Не чувствам, че ни дължиш извинение, защото е така.

Избърсах сълзите, които се стекоха от очите ми.

— Глупави сълзи — засмях се засрамена.

— Знаеш ли какво кара сълзите да спрат? — попита тя.

— Какво?

Тя ми наля още една чаша вино. Умна жена. Говорехме си с часове и колкото повече пиехме, толкова повече се смеехме. Бях забравила топлото чувство, което смехът оставяше след себе си. Тя попита за майка ми, а аз не се сдържах и сбръчках нос.

— Все същото. Върти се в кръг и прави същите грешки с все същите типове. Не спирам да се чудя дали няма да стигне до точката, от която няма да има връщане назад. Мисля, че никога няма да се промени.

— Обичаш ли я?

— Винаги. Дори и когато не я харесвам.

— Тогава не се отказвай от нея. Дори и да се нуждаеш от време. Обичай я и вярвай в нея отдалече.

— Кога си станала толкова мъдра? — попитах. Тя се усмихна дяволито и вдигна чашата си към мен, след което си наля още една. Много умна жена. — Мога ли да ти оставя Ема утре? Ще сляза в града, за да видя дали Мати не се нуждае от помощ за кафето.

— Защо не я оставиш при нас за почивните дни? Така ще можеш да си починеш няколко дни. Дори можем да въведем отново петъчните преспивания. Както и да е, не мисля, че Линкълн ще иска да се отдели дори и за момент от нея.

— Бихте го направили за мен?

— Бихме направили всичко за теб. Плюс това, всеки път, когато отида в кафето, Фей винаги ме пита: „Как е най-добрата ми приятелка? Върна ли се?“, затова предполагам, че няма търпение да те види.

Въпреки че си говорехме почти всеки ден, не бях виждала Фей, откакто Стивън почина, но тя разбираше, че се нуждая от пространство. Надявах се сега да разбере, че се нуждая от приятел, за да премина през това ново начало.

— Знам, че не е подходящото време за това, но мислила ли си да си върнеш бизнеса и отново да го управляваш? — попита Кати.

Преди три години със Стивън бяхме започнали бизнес с вътрешен и външен дизайн. Той се занимаваше с екстериора на къщите, а аз работех върху вътрешния дизайн на частни и фирмени клиенти. Магазинът ни се намираше в центъра на Медоус Крийк и това бяха едни от най-хубавите моменти в живота ми, но истина бе, че уменията на Стивън с тревните площи и бизнес дипломата му печелеха повечето пари за бизнеса ни. Нямаше начин да се справя сама. Дипломата ми по вътрешен дизайн ми даваше възможност да работя в някой магазин за мебели и да продавам на хората надценени столове с регулируема облегалка или можех да се върна към колежанската си работа в някой ресторант или кафе за бързо хранене.

— Не знам. Вероятно не. Без Стивън ми изглежда невъзможно. Просто ще си намеря някаква постоянна работа и ще се откажа от тази мечта.

— Разбирам. Но въпреки това не спирай да мечтаеш нови мечти. Беше наистина добра в работата си, Лиз. И това те правеше щастлива. Винаги трябва да се държиш за нещата, които те правят щастлива.

След като Кати и Линкълн си тръгнаха, се захванах да ровичкам в ключалката на предната ми врата, която се предполагаше, че със Стивън ще сменим още преди месеци. С прозявка се отправих към спалнята и замръзнах до вратата. Леглото беше перфектно оправено, но все още не можех да намеря сила да вляза вътре. Щеше да бъде почти предателство да се плъзна в леглото и да затворя очи без него до мен.

Едно вдишване.

Една стъпка.

Влязох и отидох до гардероба, разтваряйки го широко. Всичките дрехи на Стивън висяха на закачалки и пръстите ми сами се спуснаха по материите, преди да започна да треперя. Свалих всички неща от закачалките и ги захвърлих на земята, а сълзите започнаха да прогарят дупки в клепачите ми. Отворих шкафчетата му и извадих останалите му неща. Дънки, тениски, работни дрехи, боксерки. Всяка една дреха, която Стивън притежаваше, се намери на земята.

Легнах върху купчината и започнах да се въргалям, опитвайки се да вдишам познатия аромат, който отдавна беше изчезнал. Прошепнах името му, сякаш можеше да ме чуе, и прегърнах спомена за това как ме целуваше и държеше в ръцете си. Сълзите на измъченото ми сърце закапаха по ръкава на любимата му тениска, а аз потъвах в скръбта си все повече и повече. Проплакванията ми бяха диви, дрезгави и изпълнени с болка като на създание в неописуема болка. Всичко болеше. Всичко беше счупено. С всяка изминала минута се чувствах все по-изтощена, изтощена от собствените си чувства, докато най-накрая самотата ми не ме унесе в дълбок сън.

Все още беше тъмно навън, когато отворих очи. Красивото малко момиченце и нейната Буба лежаха до мен, завити наполовина с одеялцето й, а останалата половина покриваше мен. В моменти като този се чувствах точно като майка ми. Припомних си как трябваше да се грижа за нея, когато бях дете. Не беше честно спрямо Ема. Тя има нужда от мен. Сгуших се в нея, целунах я по челото и си обещах, че повече няма да се пречупвам.