Британи Чери
Въздухът, който той диша (12)

Единадесета глава

Тристан

3 април 2014

Четири дни до сбогуването

 

Стоях на задната веранда на родителите ми, взирайки се в проливния дъжд, който блъскаше по люлката, която с баща ми бяхме построили за Чарли. Гумената седалка се люлееше напред-назад срещу дървената рамка.

— Държиш ли се? — попита баща ми, излизайки навън, за да се присъедини към мен. Зевс, който го следваше по петите, си намери сухо място в ъгъла и седна. Обърнах се към баща ми и се взрях в лице, което си приличаше с моето във всяко едно отношение, с изключение на очите му, които бяха по-стари и по-мъдри от моите.

Не отговорих на въпроса му и се обърнах към дъжда.

— Майка ти каза, че имаш проблем с написването на некролозите. Мога да ти помогна — каза той.

— Нямам нужда от помощта ти — изръмжах тихо. Пръстите ми се оформиха в юмруци и ноктите се забиха в дланите ми. Мразех това колко гневен се чувствах с всеки изминал ден. Мразех това, че обвинявах хората около мен за инцидента, както и това, че ставах все по-студен с всяка изминала минута. — Не се нуждая от никого.

— Синко. — Той въздъхна, поставяйки ръка на рамото ми.

Отдръпнах се.

— Просто искам да бъда сам.

Той сведе глава и прокара ръка по тила си.

— Добре. С майка ти ще сме вътре. — Секунда по-късно той се обърна и отвори мрежестата врата, която предпазваше от насекоми. — Но, Тристан, само защото искаш да си сам, не означава, че наистина е така. Запомни го. Винаги ще сме до теб, когато имаш нужда от нас.

Чух вратата да се затваря след него и изсумтях.

Винаги ще сме до теб, когато имаш нужда от нас.

Истината бе, че думата „винаги“ имаше срок на годност.

Бръкнах в задния си джоб и извадих листа, в който се бях взирал през последните три часа. Бях завършил некролога на Джейми рано сутринта, но листа за този на Чарли все още беше бял, освен името му на върха.

Как се предполагаше да го направя? Как се предполагаше да напиша историята на живота му, когато тя едва беше започнала?

Дъждът започна да пада по хартията и в очите ми се появиха сълзи. Примигнах няколко пъти и прибрах хартията обратно в задния си джоб.

Няма да плача.

Майната им на сълзите.

Краката ми ме понесоха надолу по стълбите на верандата и само след няколко секунди бях мокър от глава до пети, ставайки част от яростната буря, която кипеше навън.

Имах нужда от въздух. От разстояние. От бягство.

Трябваше да избягам.

Започнах да тичам бос, без мисъл и посока.

Зевс се затича след мен.

— Прибирай се, Зевс! — извиках към кучето, което беше мокро като мен. — Махай се! — изревах, желаейки да бъда оставен на мира. Затичах се по-бързо, но той ме настигна. Забързах още повече. Гърдите ми горяха и едва си поемах дъх. Тичах, докато краката ми не отказаха и тялото ми не падна на земята. Над нас падна светкавица, оставяйки белези по небето, и аз започнах да плача неконтролируемо.

Исках да бъда сам, но Зевс беше до мен.

Беше точно до мен, когато ударих дъното, и нямаше намерение да ме остави. Изведнъж застана пред лицето ми и започна да ме ближе, давайки ми любов и себе си, за когото да се държа, когато се нуждаех от някого най-много.

— Добре — въздъхнах, а сълзите ми продължаваха да капят, докато го прегръщах. Той изскимтя така, сякаш и неговото сърце беше разбито. — Добре — повторих, целувайки върха на главата му и галейки го.

Добре.

* * *

Обичах да тичам бос.

Бягането беше нещо, в което бях добър.

Харесваше ми, когато краката ми ме отнасяха надалеч.

Харесваше ми, когато по тях оставаха разрези и кървяха от допира си с грубия асфалт по улиците.

Харесваше ми, че болката в тялото ми ми напомняше за греховете ми.

Обичам да наранявам.

Но само себе си. Харесваше ми да се наранявам. Никой друг не трябваше да бъде наранен от мен. Винаги странях от хората, за да не ги нараня.

Нараних Елизабет, а не исках.

Съжалявам.

Как можех да се извиня? Как можех да поправя случилото се? Как така една целувка ме беше накарала да си спомня?

Тя падна от хълма заради мен. Можеше да си счупи някоя кост или да си сцепи главата. Можеше да умре…

Мъртва.

Джейми.

Чарли.

Толкова съжалявам.

Същата вечер тичах. През горите. Бързо. По-бързо. Силно. По-силно.

Давай, Трис. Тичай.

Краката ми кървяха.

Сърцето ми плачеше, блъскайки срещу ребрата ми отново и отново, разтърсвайки ума ми, отравяйки мислите ми, докато заровени спомени започнаха да изплуват на повърхността. Тя можеше да умре. Вината щеше да бъде моя. Аз щях да причиня смъртта й.

Чарли.

Джейми.

Не.

Изтласках мислите за тях надълбоко в ума ми.

Предадох се на болката, която пулсираше в гърдите ми. Болката беше хубава. Беше добре дошла. Заслужавах да ме боли. Никой друг, само мен.

Толкова съжалявам, Елизабет.

Краката ме боляха. Сърцето ме болеше. Всичко ме болеше.

Болката беше плашеща, опасна, истинска. Беше толкова хубава по един грозен начин. Господи, обичах я. Обичах я толкова много.

Обичах шибаната болка.

* * *

Ставаше все по-тъмно.

Седнах в бараката ми, опитвайки се да измисля начин, по който да й се извиня, без да й давам причина да помисли, че можем да станем приятели. Хора като нея не се нуждаеха от хора като мен, които да усложняват живота им.

Хора като мен не заслужаваха приятели.

Но целувката й…

Целувката й ме накара да си спомня. Беше хубаво да си спомня за момент, но после развалих всичко, защото това беше, което правех. Не можех да избия от главата спомена за Елизабет, падаща надолу по хълма. Какво, по дяволите, не беше наред с мен?

В крайна сметка винаги наранявах хората.

Може би заради това изгубих всичко, което ми беше скъпо.

Само се опитвах да я накарам да спре да говори с мен, за да не я нараня.

Не трябваше да я целувам. Но исках. Нуждаех се от целувката й. Бях такъв егоист.

Не напуснах бараката, докато луната не се извиси високо над мен. Когато излязох, спрях и се заслушах в звука на… кикот?

Идваше от гората.

Не трябваше да се бъркам. Трябваше да си гледам моята работа. Но вместо това последвах звука, за да открия Елизабет, която се препъваше в гората и се смееше на себе си с пръсти, увити около бутилка текила.

Беше красива. И под красива имах предвид прекрасно красива. От вида, който не изискваше усилие, нито поддържане. Русата й коса падаше на свободни вълни и беше облечена в жълта рокля, която изглеждаше така, сякаш бе създадена за тялото й. Мразех това, че я смятах за прекрасно красива, защото Джейми беше такава.

Елизабет танцуваше пиян валс и се препъваше.

— Какво правиш? — попитах, привличайки вниманието й.

Тя затанцува към мен на пръсти и постави ръце на гърдите ми.

— Здравей, бурни очи.

— Здравей, кафяви очи.

Тя се засмя, изгрухтявайки. Държеше се безразсъдно.

— Кафяви очи. Харесва ми. — Тя щипна носа ми. — Знаеш ли как да бъдеш забавен? Винаги изглеждаш толкова не-забавен, но се обзалагам, че може да си забавен. Кажи нещо забавно.

— Нещо забавно.

Тя се засмя силно, почти дразнещо. Но всъщност изобщо не се подразних.

— Харесвам те. И нямам никаква идея защо, господин Скрудж. Когато ме целуна, ми напомни за съпруга ми. Което е глупаво, защото ти не си като него. Стивън беше сладък. Винаги се грижеше за мен, държеше ме и ме обичаше. И когато ме целуваше, наистина искаше да го направи. Когато прекъснеше целувката, винаги ме целуваше отново. И пак, сякаш искаше да съм залепена за него. Но ти, бурни очи… Когато ти се отдръпна от целувката, изглеждаше така, сякаш си отвратен от мен. Накара ме да искам да заплача. Защото си гадняр. — Тя залитна назад и едва не падна на земята, но ръцете ми се увиха около кръста й, издърпвайки я в изправено положение. — Ха! Е, поне ме хвана този път.

Тя се подсмихна.

Стана ми лошо, когато забелязах синината на бузата й и порязването от падането й от хълма.

— Пияна си.

— Не. Щастлива съм. Не виждаш ли? Проявявам всички признаци на щастие. Усмихвам се. Смея се. Пия и танцувам весело. Тц, тц, това правят щастливите хора, Тристан — каза тя, смушквайки ме в гърдите. — Щастливите хора танцуват.

— Така ли било?

— Д-д-да. Не очаквам да разбереш, но ще се опитам да ти обясня. — Тя продължаваше да заваля думите. Отстъпи назад, отпи от текилата и отново започна да танцува. — Когато си пиян и танцуваш, нищо друго няма значение. Въртиш се, въртиш и въртиш, въздухът става по-лек, мъката утихва и за известно време забравяш да чувстваш.

— Какво става, когато спреш?

— О, виждаш ли, това е проблемът с танцуването. Защото, когато спреш да се движиш — краката й замръзнаха на място и тя пусна бутилката от ръката си, оставяйки я да се разбие на земята, — всичко се разбива.

— Май не си толкова щастлива, колкото твърдиш, че си — казах.

— Това е само, защото спрях да танцувам.

От очите й закапаха сълзи, когато тя започна да се навежда към счупената бутилка. Пристъпих напред, спирайки я.

— Остави на мен.

— Краката ти кървят — каза тя. — На стъклата от бутилката ли се поряза?

Погледнах надолу към наранените ми от бягането крака.

— Не.

— Ами тогава значи просто имаш наистина грозни крака. — Почти се усмихнах. Тя се намръщи. — Не се чувствам добре, бурни очи.

— И как няма. Изпи текила за една малка армия. Хайде, ще ти донеса вода. — Тя кимна веднъж, преди да се наведе напред и да повърне върху краката ми. — Или просто можеш да повърнеш върху мен.

Тя се изкикоти и избърса устата си с ръка.

— Мисля, че това е карма заради грубото ти държание. Сега сме квит.

Е, това изглеждаше справедливо.

Веднага след инцидента с повръщането я понесох към къщата ми. След като си измих краката с най-горещата вода, позната на човечеството, я намерих да седи на дивана в хола ми, оглеждайки дома ми. Все още беше доста пияна.

— Къщата ти е скучна. И мръсна. И мрачна.

— Радвам се, че ти харесва това, което съм направил с мястото.

— Нали знаеш, че можеш да използваш косачката ми за двора си? — предложи тя. — Освен, ако не си решил да се кандидатираш за палата-на-звяра-преди-да-срещне-красавицата.

— Пет пари не давам как изглежда двора ми.

— И защо така?

— Защото, за разлика от някои хора, ми пука какво мислят съседите за мен.

Тя се изкикоти.

— Това означава, че ти пука какво мислят хората за теб. Защото ти каза „ми“, а трябваше да кажеш „не ми“.

— Това казах.

Тя продължи да се кикоти.

— Не, не каза това.

„Господи, толкова си досадна. И красива.“

— Е, не ми пука какво мислят хората за мен.

Тя изсумтя.

— Лъжец.

— Не лъжа.

— Да, лъжеш. — Тя кимна, преди да прехапе долната си устна. — Защото всеки се интересува от това какво мислят другите за него. Всеки се интересува от мнението на хората. Ето защо не мога да кажа на най-добрата ми приятелка, че намирам съседа ми за привлекателен, въпреки че е задник. Защото се предполага, че вдовиците вече не могат да изпитват подобни чувства към никого. Предполага се, че трябва да са тъжни през цялото време. Но не прекалено тъжни, защото това кара другите хора да се чувстват неудобно. Идеята да целунеш някой и да го почувстваш между бедрата си, както и да откриеш, че пеперудите в стомаха не са си отишли… ето това е проблем. Защото хората ще ме съдят. А не искам да бъда съдена, защото ми пука какво мислят за мен.

Наведох се към нея.

— Аз казвам, майната ми. Ако мислиш, че съседът ти господин Дженсън е секси, така да бъде. Знам, че е на сто години, но съм го виждал да прави йога на верандата си, така че е напълно разбираемо, че си привлечена от него. Дори и аз, въпреки че съм пич, почувствах изтръпване между бедрата.

Тя избухна в смях.

— Нямах предвид него.

Кимнах. Знаех.

Тя кръстоса крака и изправи гръб.

— Имаш ли някакво вино?

— Изглеждам ли ти като човек, който пие вино?

— Не. — Тя поклати глава. — Изглеждаш като човек, който пие най-тъмната и най-гъстата бира, от която ти порастват косми на гърдите.

— Точно.

— Добре. Бих желала една от „порастващите косми“ бира, моля — каза тя.

Излязох от хола и се върнах с чаша вода.

— Ето, изпий я.

Тя се протегна за чашата, но ръката й се насочи към вътрешната страна на ръката ми и остана там, докато изучаваше татуировките ми.

— Всичките са от детски книжки. — Нокътят й проследи „Паяжината на Шарлот“. — Любимите на сина ти?

Кимнах.

— На колко години си? — попита тя.

— Тридесет и три. Ти?

— Двадесет и осем. На колко беше синът ти, когато…

— Осем — казах студено, когато усмивката й посърна.

— Това не е честно. Животът не е честен.

— Никой никога не е казвал, че е.

— Да… но ние все още се надяваме, че е. — Тя премести погледа си върху лъка и стрелата на Катнис Евърдийн. — Понякога те чувам, знаеш ли. Понякога те чувам как крещиш в съня си.

— А аз понякога те чувам да плачеш.

— Мога ли да ти кажа една тайна?

— Да.

— Всички в града очакват да съм същата жена, която бях, преди Стивън да почине. Но вече не знам как да бъда нея. Смъртта променя нещата.

— Променя всичко.

— Извинявай, че те нарекох „чудовище“.

— Всичко е наред.

— Как? Как би могло да е наред?

— Защото така ме промени смъртта, направи ме чудовище.

Тя ме придърпа към себе си, карайки ме да коленича пред нея. Пръстите й се заровиха в косата ми и тя се взря в очите ми.

— Вероятно утре отново ще се държиш гадно с мен, нали?

— Да.

— Така си и помислих.

— Но няма да го мисля наистина.

— И това си го помислих. — Пръстите й се плъзнаха по бузата ми. — Красив си. Ти си едно красиво, пречупено чудовище.

Докоснах с пръст нараненото й лице.

— Боли ли?

— Чувствала съм много по-лоша болка.

— Толкова съжалявам, Елизабет.

— Приятелите ми ме наричат Лиз, но ти ми даде ясно да разбера, че не сме приятели.

— Не знам как да бъда приятел на някого вече — прошепнах.

Тя затвори очи и допря челото си до моето.

— Наистина съм много добра в това да бъда нечий приятел. Ако някога поискаш, мога ти дам някои насоки как се прави. — Тя въздъхна и леко притисна устните си до бузата ми. — Тристан?

— Да?

— Ти ме целуна по-рано днес.

— Така е.

— Но защо? — попита тя.

Преместих пръстите си върху тила й и я придърпах по-близо до мен.

— Защото си красива. Ти си една красива, пречупена жена.

Тя се усмихна широко и тялото й се разтресе.

— Тристан?

— Да?

— Ще повърна отново.

* * *

В продължение на един час тя стоеше с наведена глава над тоалетната, а аз стоях зад нея и й държах косата.

— Пийни малко вода — казах, подавайки й чашата, която стоеше на мивката.

Тя седна и отпи няколко глътки.

— Обикновено съм доста добра в напиването.

— Всички сме имали подобни нощи.

— Просто исках да забравя за известно време.

— Повярвай ми — казах, сядайки срещу нея. — Знам какво е. Как се чувстваш?

— Замаяна и глупава. Извинявай, за… сещаш се, заради това, че повърнах върху краката ти.

Подсмихна се.

— Карма, предполагам.

— Това усмивка ли беше? Да не би току-що Тристан Коул да ми се усмихна?

— Недей да свикваш — пошегувах се.

— По дяволите. Много лошо, защото ми хареса. — Тя започна да се изправя и аз я последвах. — Усмивката ти озари деня ми.

— Кой беше най-мрачният ти момент от деня? — попитах.

— Мръщенето ти. — Тя издиша и очите й се заключиха с моите. — Трябва да тръгвам. Но ти благодаря за това, че овладя пиянството ми.

— Съжалявам — казах със свито гърло. — Съжалявам, че те накарах да паднеш по-рано днес.

Тя пристисна пръсти към устните си.

— Всичко е наред. Вече ти простих.

Тя се отправи обратно към дома си, много по-трезва, но все още пристъпваща на пръсти. Преди да си легна, се уверих, че е влязла в къщата. Когато и двамата влязохме в спалните си, застанахме до прозорците за няколко минути и се взряхме един в друг.

— И ти го почувства, нали? — прошепна тя, имайки предвид целувката ни.

Не отговорих, но, да.

Почувствах го.