Британи Чери
Въздухът, който той диша (22)

Двадесет и първа глава

Елизабет

Изминаха няколко дни, преди Сам да ми се обади в петък, за да ме попита дали бих искала да изляза с него. Реших, че е забравил обещанието си от преди няколко месеца да ме разведе из града, но предполагах, че някой хора правеха нещата малко по-бавно от останалите. В петък вечерта той паркира работния камион на семейството му пред къщата ми. Наблюдавах го през прозореца на дневната, когато слезе от камиона и си оправи папийонката, след което закрачи към къщата, но после спря и отстъпи назад. Направи го още пет пъти, преди най-накрая да се качи на верандата ми, където се поколеба дали да почука, или не.

Тристан се облегна до мен и също се вгледа в Сам.

— Охо, имаш среща тази вечер? Заради това ли си се облякла с тази сладка, къса рокля?

През последните няколко дни Тристан спеше в стаята ни за гости, тъй като къщата му беше в ремонт. Тази вечер обсъждахме идеите ми за нея и аз му показах няколко различни варианта, които бях създала за мястото. Не изглеждаше много заинтересован, но аз бях щастлива отново да правя онова, което обичах.

— Не е среща — казах. — Сам просто иска да ме разведе из Медоус Крийк, за да ме измъкне от вкъщи. — Тристан повдигна вежда. — Какво? Какво нередно има в това? — попитах.

— Нали знаеш, че той си мисли, че е среща?

— Какво? — Изправих леко рамене. — Не е вярно. Той просто не иска да се застоявам вкъщи. — Тристан ме погледна с поглед, който казваше глупости-определено-е-среща. — Млъквай, Трис.

— Просто казвам, но се съмнявам, че Сам Преследвача знае, че това не е среща.

— Какво означава това? Какво имаш предвид под Сам Преследвача? — попитах плахо. Тристан ми се ухили лукаво и се започна да се отдалечава. — Тристан! Какво имаш предвид с това Сам Преследвача?!

— Откакто се е преместил в града, се говори, че понякога прекалява, това е всичко. Няколко пъти съм го виждал да преследва момичета из града. Каза ли ти къде ще те заведе?

— Да, и определено не е място, на което може да се проведе среща, затова мисля, че грешиш.

— Събрание в кметството?

— Точно така! — казах, доволна от идеята. — Залата за събрания в кметството не е място, на което да заведеш някого на среща. — Тристан стисна устни, сякаш се опитваше да сдържи смеха си. — Престани — заспорих. На вратата се почука веднъж. — Нали наистина не мисли, че това е среща?

— Обзалагам се на десет долара, че Сам Преследвача ще се облегне на теб по време на речта на шериф Джонсън относно панаира на града и ще те попита дали би искала да отидете в „Плевнята“, където винаги след събранията има риба на скара, танци и караоке.

— Не искаш да ми платиш десет долара.

— Права си, не искам. Но няма значение, защото ще спечеля облога — пошегува се той наперено. — Сам Преследвача ще се опита да те ухажва.

Почукване номер две.

— Престани да го наричаш така! — прошепнах, усещайки забързаните удари на сърцето ми. — Сигурна съм, че няма да ме попита за „Плевнята“.

— Да се обзаложим? — каза той, протягайки едната си ръка.

Улових я и я разтърсих.

— Хубаво. Десет долара, че това не е среща.

— Ах, най-лесните пари, които някога съм изкарвал, Лизи.

Галеното име излезе от устата му без усилие. Надявах се да не ми е проличало колко много ми е повлиял прякора, докато издърпвах ръката си от неговата.

Почукване номер три.

— Какво не е наред?

— Нарече ме Лизи. — Веждите му се сбръчкаха в объркване. — Просто… никой не ме нарича така, освен Стивън.

— Съжалявам — каза той, кимайки леко. — Просто ми се изплъзна.

— Не, не. Харесва ми. — „Липсваше ми.“ Усмихнах му се. Взирахме се един в друг, стоейки неподвижно, сякаш подметките на обувките ни бяха залепени за пода. Очите ми се спуснаха към малката, недовършена татуировка на лявата му ръка, и се насилих да гледам към нея, а не към погледа му; понякога беше прекалено трудно да го гледам в очите. — Харесва ми.

— Тогава ще продължа да го казвам.

Почукване номер четири.

— Може би трябва да… — Тристан кимна по посока на вратата. Поклатих глава в съгласие и се втурнах да отворя вратата на Сам, който се усмихваше широко, държейки няколко цветя в ръката си.

— Здравей, Елизабет. — Той се усмихна, подавайки ми цветята. — Уау! Красива си. Тези са за теб. Докато стоях отвън, осъзнах, че не ти нося нищо, така че… и аз не знам. Просто ги набрах от моравата ти. — Очите му се преместиха върху Тристан, който седеше на няколко крачки от нас. — Какво прави този задник тук?

— О, Сам. Това е Тристан. Тристан, Сам — казах, представяйки ги един на друг. — Боядисват къщата на Тристан, така че той ще остана при нас с Ема за няколко дни.

Тристан протегна ръка към Сам и се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, Сам.

— И на мен, Тристан — каза Сам предпазливо.

Тристан го потупа по гърба и вълчата усмивка отново се появи на устните му.

— О, няма нужда да си толкова официален с името ми. Можеш да ме наричаш задник.

Изкикотих се на себе си. Какъв идиот.

Сам прочисти гърло.

— Както и да е, съжалявам за цветята. Трябваше да се досетя и да купя от града, но…

— Не се тревожи за това, приятел — каза Тристан, знаейки много добре, че го кара да се чувства неудобно. — Какво ще кажеш да влезеш и да седнеш в дневната, докато с Елизабет намерим ваза, в която да ги поставим?

— О, ами добре, звучи страхотно — съгласи се Сам, позволявайки ми да измъкна букета от хватката му. — Внимателно — каза той. — Имат бодли.

— Мисля, че ще се справя. Благодаря ти, Сам. Настани се, веднага се връщам.

В момента, в който пристъпих в кухнята, Тристан ми се ухили знаещо.

— Ако продължиш да ме гледаш така, ще те пребия, Тристан. Това не означава, че е среща. — Той се изкикоти. Аз присвих очи. — Не е!

— Откраднал е цветя за теб от твоята морава. Много по-сериозно е, отколкото си мислех. Той те обича. Точно като любовта на Бони и Клайд.

— Такъв си задник. — Той започна да пълни една ваза с вода за цветята. Докато му ги подавах, едно трънче се заби в пръста ми и започнах да проклинам под нос, когато се появиха няколко капки кръв. — По дяволите.

Тристан взе цветята, постави ги във вазата, след което улови ръката ми в своите, изучавайки капките кръв.

— Драскотина — каза той и взе една кърпа, задържайки я срещу пръста ми. В стомаха ми започнаха да пърхат пеперуди, които нямаха място в живота ми. Опитах се да ги игнорирам, но истината беше, че докосването на Тристан беше приятно, нежно и желано. — Сам Преследвача беше прав за едно нещо — каза Тристан с поглед, насочен към пръста ми.

— И какво е то?

— Наистина си красива. — Ръцете ни останаха преплетени и той пристъпи по-близо до мен. Харесваше ми колко близо беше. Обичах това, че беше толкова близо. Дишането му беше тежко. — Лизи?

— Да?

— Ще се ядосаш ли, ако те целуна? И под целуна имам предвид теб, а не спомена за Джейми. — Очите му изучаваха устните ми. Сърцето ми заблъска в гръдния ми кош, когато той се приближи още повече и затъкна един паднал кичур от косата ми зад ухото ми. Ръцете ни останаха свързани още няколко секунди, пред той да прочисти гърло и да се отдръпне от мен. Изглеждаше засрамен. — Извинявай. Не ми обръщай внимание. — Примигнах няколко пъти и се опитах да се отърся от силните емоции, които не искаха да си отидат. Той стисна ръце в юмруци, преди да ги постави на тила си. — По-добре се връщай при срещата си.

— Не е… — започнах да казвам, но когато забелязах лекото му намръщване, се отказах. — Приятна вечер.

Той кимна веднъж.

— И на теб, Лизи.

* * *

Взирах се в подиума, където Танер говореше защо „Неизживени спомени“ трябва да бъде затворен. Прилоша ми, докато го слушах как разкъсва господин Хенсън, който седеше няколко реда по-назад, и който не изглеждаше никак притеснен от думите на Танер. Просто седеше и се усмихваше.

Никога не бях виждала тази страна на Танер — подбудена от бизнесмена в него. Тази страна, която щеше да каже или направи почти всичко, за да разчисти пътя си, дори това да означава да хвърли един мил, възрастен човек под автобуса.

Бях отвратена.

— Танер има няколко чудесни причини защо господин Хенсън трябва да се откаже от магазина си. Казва, че е загуба на пространство, тъй като никой не влиза там — каза Сам.

— Смятам, че магазинът е чудесен.

Той повдигна вежда.

— Била си там?

— Много пъти.

— И не са ти пораснали брадавици или нещо такова? Господин Хенсън практикува вуду в задната стая на магазина. Оказа се, че когато котката на Клинтънови, Моли, изчезна, някой я видял да скита из магазина на Хенсън и не се шегувам, след това Моли излезе като питбул. Дори отговаряше на името. Откачено е.

Засмях се.

— Нали не вярваш в това? — казах.

— По дяволите, разбира се, че вярвам. Изненадам съм, че не си излязла от там с трето око или нещо подобно, след като си влизала на това място.

— Разбира се, че имам трето око. Просто съм много добра с грима.

Той се засмя.

— Караш ме да се смея, Елизабет. Точно това харесвам в теб. — Очите му се заключиха с моите и погледът му се изпълни с копнеж. О, не…

Откъснах поглед от неговия и го насочих към друг.

— Какво за тях? Каква е тяхната история?

Той не получи шанс да ми отговори, тъй като шериф Джонсън се качи на подиума.

В момента, в който шерифът пристъпи към микрофона, за да изнесе речта си за панаира на града, знаех, че дължа на Тристан десет долара. Като по знак Сам се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Знаеш ли, мислех си, че можем да хапнем малко риба в „Плевнята“, след като срещата приключи. Наистина е вкусна и има и танци.

Усмихнах се. Не бях сигурна как да му откажа. Изглеждаше толкова обнадежден.

— Ами… — Очите му се разшириха и в тях заблестя вълнение. — С удоволствие.

Той свали бейзболната шапка от главата си и я удари в коляното си.

— Да! Страхотно, супер!

Сам не спираше да се усмихва широко, а аз не можех да спра да се чувствам така, сякаш бях направила огромна грешка. Плюс това, бях задлъжняла с десет долара, което беше гадно.

* * *

Със Сам седяхме на столовете си и наблюдавахме как всички останали танцуваха волно около нас, докато той ми разказваше предисторията на всеки един човек в стаята.

— Надявам се, че се забавляваш.

— Така е.

Усмихнах се.

— Може би в някакъв момент можем да излезем на друга среща?

Стиснах челюсти.

— Сам, ти си чудесен човек, но наистина не мисля, че точно в този момент имам нужда от срещи. Сещаш ли се какво имам предвид? В момента животът ми е пълна каша.

Той се засмя нервно и кимна разбиращо.

— Разбирам. Просто… — Той постави ръце на коленете си и очите ни се срещнаха. — Трябваше да опитам. Просто трябваше да рискувам.

— Радвам се, че го направи.

— Значи казваш, че не си готова за срещи? Сигурна ли си, че това няма нещо общо с чувствата ти към Тристан? — попита той.

— Какво?

На устните му се появи усмивка.

— Мога да чета хората, забрави ли? Видях начина, по който го гледаш в къщата ти. Той те прави щастлива. И мисля, че това е хубаво.

— Просто сме приятели — оспорих.

Той продължи да се усмихва, но не каза нищо повече за това.

Сръчках го в рамото и казах:

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш там и да потанцуваш?

Той преплете пръстите на ръцете си и сведе поглед към земята.

— Не си падам много по танците. Повече ме бива в това да наблюдавам.

— Хайде — казах, подавайки му ръка. — Ще бъде забавно.

Той се поколеба, преди да се протегне и да улови ръката ми. Отидохме на дансинга и той се изнерви още повече. Погледът му беше забит в обувките му за тенис и можех да видя как брои стъпките на ум.

Едно.

Две.

Три.

Едно.

Две.

Три.

— Контактът очи в очи помага — предложих. Той не отвърна, просто продължи да брои, докато лицето му ставаше все по-червено от нерви. — Знаеш ли какво, доста съм жадна — казах. Очите на Сам срещнаха моите и той се подсмихна.

— Мога да ти донеса — каза той, благодарен, че не му се налага да танцува повече. Върнах се на мястото си, и когато той се върна обратно с водата, ми я подаде и седна.

— Хубаво е, нали?

— Да.

Той прочисти гърло и посочи към някого на дансинга.

— Това там е Сузи. Тя беше шампионка няколко години по надяждането с хотдог. А това там е…

— Какво за теб, Сам? Разкажи ми нещо за себе си.

В очите му се появи колебание, но той примигна и повдигна рамене.

— Няма много за разказване.

— Сигурна съм, че това не е така — предположих. — Защо работиш в кафето, след като баща ти ти предлага място в бизнеса си на пълно работно време?

Той започна да изучава лицето ми и аз се вгледах в неговото. Очите му бяха толкова красиви, но можех да кажа, че поради някаква причина се чувстваше неудобно.

Той прекъсна очния контакт.

— Баща ми иска да поема семейния бизнес, но не това искам.

— Какво искаш да правиш?

— Да бъда главен готвач — каза той. — Реших, че работата в кафенето би била някакво начало, и че мога да понауча нещо повече, докато спестя достатъчно за училище, но така и не ми беше позволено да бъда в кухнята, така че един вид съм прецакан.

— Мога да поговоря с Мати да те пусне в кухнята — предложих.

Устните му се извиха в искрена усмивка и той ми благодари, но отказа офертата, като каза, че ще се справи сам, след което се изправи на крака.

— Е, това стана прекалено откровено за моя вкус, така че ще отида да взема още риба. Имаш ли нужда от нещо? — попита той. Поклатих глава и го гледах, докато се отдалечава.

— О, слава на бога, все още си жива — промърмори някой до мен. Обърнах се точно когато Тристан се настани на мястото на Сам.

— Какво правиш тук? — „Толкова съм щастлива, че си тук. Харесва ми, когато си тук. Попитай ме дали може да ме целунеш още веднъж.“

— Ами — започна да обяснява той, — когато приятелка излезе на среща със Сам Преследвача, е твоя отговорност да я наглеждаш.

Приятелка.

Бях в зоната на приятелите. „Задай ми въпроса за целувката още веднъж! Моля те!“

— И откога точно си отговорния приятел? — попитах, правейки се на ударена относно факта, че стомахът ми правеше цигански колела и салта, докато еднорози и котенца танцуваха в него.

— Отпреди… — Той погледна към несъществуващия часовник на дясната си ръка. — Пет секунди. Беше забавно да ви наблюдавам как се правите на глупаци със Сам. — Той забарабани по коленете си с пръсти, избягвайки да ме погледне в очите.

О, боже…

Той ревнуваше.

И все пак не бих му се присмяла за това.

— Ще танцуваш ли с мен? — попитах.

Когато ръката му се протегна към моята, сърцето ми прескочи един удар. Поставих ръката си в неговата и той ни поведе към дансинга. Завъртя ме веднъж, преди да ме придърпа по-близо до тялото си. Дишането ми стана накъсано и бързо, когато се вгледах в очите му. „За какво мислиш, бурни очи?“ Тристан се извисяваше няколко сантиметра над мен и ме притискаше към себе си без колебание. Можех да усетя очите на всеки един човек в залата да се взират в нас, както и да чуя осъдителните им шепоти.

Сведох глава и погледът ми се насочи към земята. Усетих пръста му да повдига брадичката ми, като ме принуди да срещна очите му. Харесваше ми да го гледам и ми харесваше начина, по който той ме гледаше. Въпреки че не бях сигурна какво означава това… начина, по който се взирахме един в друг.

— Излъга ме — казах.

— Никога.

— Направи го.

— Не съм лъжец.

— Но ме излъга.

— За какво?

— За белите пера. Видях касовата бележка. Каза ми, че си ги намерил в магазина на господин Хенсън.

Той се засмя и се намръщи.

— Може и да съм те излъгал за това.

Наведох се по-близо до устните му, на няколко секунди от това да го целуна, секунди от първата ни целувка, в която и двамата бяхме себе си.

Отпуснах ръце на гърдите му и можех да почувствам ударите на сърцето му под дланите си. Почти можех да видя душата му в очите му. Песента свърши, но ние останахме прегърнати, докато тежките ни и накъсани вдишвания съвпадаха едно с друго. Развълнувани и уплашени. Палецът му се плъзна по врата ми и той пристъпи по-близо. Харесваше ми колко близо беше, но в същото време се страхувах. Той наклони глава и ми се усмихна криво, гледайки ме, така сякаш ми обещаваше, че никога няма да погледне настрани.

Всички ме предупредиха за Тристан, молейки ме да стоя настрана. „Той е задник, дивак и е пречупен, Лиз“, щяха да кажат. „Той не е нищо повече от грозните белези на отминалите си дни“, заклеваха се те.

Но те не виждаха и бяха избрали да игнорират факта, че аз също бях малко дива, луда и напълно разбита.

В най-добрия случай бях повредена стока.

Но когато бях с него, поне си спомнях да дишам.

— Нещо против да сменим партньорите? — Познат глас прекъсна пропадането ми в очите на Тристан. Погледнах нагоре, за да видя усмихнатия Танер, който държеше Фей в ръцете си.

Усмихнах се, въпреки че исках да повърна.

— Разбира се, че не.

Танер пое ръката ми в същия момент, в който Тристан улови тази на Фей. Вече ми липсваше, въпреки че беше само на няколко крачки от мен.

— Недей да изглеждаш толкова разочарована — каза Танер, придърпвайки ме по-близо до себе си. — Знам, че съм с два леви крака, но все още мога да движа бедрата си доста добре — пошегува се той.

— Ясно си спомням един определен рожден ден, на който спечели наградата за най-лош танцьор.

Той сбърчи нос.

— Все още мисля, че танцът ми на пазарската количка трябваше да спечели наградата, но с твоя съпруг като жури знаех, че съм прецакан.

Засмях се.

— Пазарската количка. Какви точно бяха движенията?

Танер отстъпи две крачки назад и започна да се преструва, че бута пазарска количка и поставя неща в нея. След това започна да поставя невидимите си предмети на касата, където сканира храната си и я прибра в торби. Не можех да спра да се смея. Той се подсмихна и се върна при мен, връщайки ни към много по-бавния ни и лесен танц.

— Перфектно! Наистина трябваше да спечелиш наградата онази нощ.

— Нали?! — Той прехапа долната си устна. — Бях прецакан.

— Не се тревожи. Сигурна съм, че в бъдеще ще има още много партита за празниците, на които можеш да победиш.

Той кимна в съгласие и затъкна косата ми зад ухото ми.

— Господи. Липсваше ми, Лиз.

— И ти на мен. Боже, всички ми липсваха. Толкова е хубаво да… чувстваш отново.

— Да. Човече, вероятно е страхотно. И така, това е моментът, в който прочиствам гърло и се изпълвам с вяра, молейки те да вечеряш с мен.

— Вечеря? — попитах, отговаряйки на въпроса с въпрос. — Като среща? — С крайчеца на окото си видях Тристан да танцува с Фей.

— Ами, не като среща. А истинска такава. Ти и аз. Знам, че вероятно е странно, но…

— Виждам се с някого, Танер.

Той се намръщи и ме погледна объркано.

— Виждаш се с някого? — Той се изпъна, изричайки онова, което се въртеше в замъгленото му съзнание. — Със Сам ли? Знам, че дойдохте двамата, но не мислех, че е твой тип. Не мислех…

— Не е Сам.

— Не? — Погледът му се насочи през стаята, попадайки върху Тристан и Фей. Когато погледна обратно към мен, игривият му поглед отпреди малко изчезна. Цветът се оттече от лицето му, което сега изглеждаше раздразнено. — Тристан Коул?! Виждаш се с Тристан Коул?! — почти извика той, а аз се присвих. Не можеше да се каже, че се виждам с Тристан. Истината беше, че нямах никаква представа какво изпитва той към мен, но знаех какво изпитвам аз към него… и вече не можех да го игнорирам. — Върна се в града и избра възможно най-лошия човек, с когото да се срещаш.

— Не е толкова ужасен, колкото всички си мислят.

— Права си, той е дори по-лош.

— Танер. — Поставих ръце на гърдите му. — Не съм искала това да се случи, нито съм искала да чувствам онова, което чувствам към него, но не можеш да избереш по кого да си паднеш.

— Да. Можеш. Тристан и господин Хенсън не са хора, с които искаш да бъдеш свързвана.

— Какъв ти е проблемът с господин Хенсън? Той е един от най-милите хора, които съм срещала.

Той стисна носа си.

— Грешиш, Лиз. И съм ужасен, че Тристан ще те нарани.

— Няма. — Но той не ми повярва. Беше убеден, че идеята за мен и Тристан е ужасна. Така смятаха и всички останали в града. — Танер, няма да ме нарани. Сега, хайде — казах, придърпвайки го по-близо до мен, усещайки колко сковано беше тялото му, — просто танцувай с приятелката си и спри да се тревожиш толкова за мен.

— Тревожа се за сърцето ти, Лиз. След Стивън ти беше унищожена. Не искам сърцето ти да бъде разбито отново.

О, Танер.

Отпуснах глава на гърдите му и той вплете пръсти в косата ми.

— Ще бъда добре. Обещавам.

— А ако не си?

— Ами, тогава предполагам, че просто ще имам нужда да ме прегърнеш.