Британи Чери
Въздухът, който той диша (28)

Двадесет и седма глава

Елизабет

— Е, какво, просто ще стоиш там и ще ме гледаш ли? Не се ли радваш да ме видиш? — Майка ми се усмихна, стоейки на верандата с куфар в ръка.

— Какво правиш тук? — попитах объркана. Погледнах към паркираното пред къщата ми беемве, чудейки се в какво, по дяволите, се беше забъркала майка ми този път, или по-скоро с кого.

— Какво? Не може ли майка ти да те посети? Не отговаряш на обажданията ми, а и пропуснах рождения ден на дъщеря ми и внучката ми. Толкова голямо престъпление ли е, че дори отказваш да ме прегърнеш за добре дошла? — Тя изсумтя.

Наведох се да я прегърна.

— Просто съм изненадана да те видя. Извинявай, че не се обаждах, но бях заета.

Тя присви очи.

— Да не би челото ти да кърви?

Прокарах пръсти по челото си и повдигнах рамене.

— Кетчуп.

— Защо имаш кетчуп на челото си?

— Искам да изям мозъка ти! — каза Тристан, преминавайки през фоайето, докато преследваше пищящата Ема със спагети висящи от ръцете му и стичащ се кетчуп по лицето му.

Майка ми наклони глава наляво и погледът й проследи Тристан.

— Предполагам, че наистина си била заета.

— Не е това, което си… — започнах, но Ема ме прекъсна.

— Бабо! — изпищя тя, затичвайки се към вратата и скачайки в ръцете на майка ми.

— Моето малко сладко грахче — отвърна майка ми, прегръщайки Ема и омазвайки се с кетчуп. — Май доста си се оцапала днес.

— Мамо, с Кърлеж си играехме на зомбита и вампири!

— Кърлеж? — Майка ми се обърна към мен и повдигна вежда. — Пуснала си в къщата си мъж на име Кърлеж?

— Наистина ли ще ме съдиш за това какви мъже пускам в къщата си? Спомняш ли си някой от мъжете, който ти канеше в своята?

Тя се усмихна дяволито.

— Туше.

— Тристан — извиках. Той дойде, изтривайки с пръсти кетчупа от косата си.

— Да? — Усмихна ми се, преди да се обърне и да погледне майка ми.

— Това е майка ми, Хана. Майко, това е съседът ми, Тристан.

Погледът му срещна моя и за част от секундата видях как се мръщи, сякаш беше разочарован от думите ми, но скоро след това се усмихна отново и стисна ръката на майка ми.

— Приятно ми е да се запознаем, Хана. Чувал съм много за теб.

— Забавно. — Майка ми кимна. — Защото аз не съм чувала нищо за теб.

Последва неловко мълчание.

— И така, трябва ли да се присъединя към неловкото ви мълчание, или трябва да изчакам в колата? — пошегува се непознат мъж, изкачвайки се по стълбите на верандата с куфар в ръка. Носеше очила и беше облечен с риза с цвят на горчица, която беше затъкнал в дънките си.

Майка ми сигурно беше на вълна зубъри. Чудя се дали е магьосник.

Отново последва неловко мълчание.

Мъжът прочисти гърлото си и подаде ръка на Тристан, вероятно защото бе забелязал, той не го гледа напрегнато и объркано като мен.

— Аз съм Майк.

— Приятно ми е да се запознаем, Майк — отвърна Тристан.

— Какво се случи с Ричард? — прошепнах към майка ми.

— Не се получи — отвърна тя.

Шокиращо.

— И така, с Майк се надявахме, че ще можем да прекараме нощта тук. Имам предвид, можем да си наемем хотелска стая, но… си помислих, че би било хубаво да вечеряме всички заедно и да се помотаем.

— Мамо, тази вечер е партито по случай рождения ми ден. Ема ще остане при Кати и Линкълн за през нощта. — Намръщих се. — Трябваше да се обадиш.

— Нямаше да ми вдигнеш. — Бузите й се обагриха в розово и тя закърши пръстите си, изглеждайки засрамена. — Нямаше да отговориш, Лиз.

И просто така, изведнъж се почувствах като най-скапаната дъщеря на света.

— Въпреки това, все пак можем да вечеряме… Мога да сготвя любимото ти ястие, ако искаш, а ти можеш да гледаш Ема. Мога да се обадя на Кати и да отменя уговорката ни.

Тя се изчерви отново и усмивката й се разшири.

— Би било прекрасно! Кърлеж, ъм, Тристан, трябва да се присъединиш към нас за вечеря. — Очите й се спуснаха разочаровано по тялото му още веднъж. — Въпреки че може би първо трябва да се изкъпеш.

* * *

— Все още правиш най-доброто пиле с пармезан, което някога съм опитвала, Лиз — похвали ме майка ми, докато се настанявахме по столовете си около масата за вечеря.

— Не лъже, наистина е страхотно — съгласи се Майк. Усмихнах му се сковано и им благодарих и на двамата. Майк изглеждаше мил, което беше голям напредък, за разлика от последната откачалка, с която бях видяла майка ми.

През цялото време се пресягаше през масата и стисваше майка ми за ръката, което всъщност ме накара да се почувствам зле за него. Гледаше я с такова обожание и бях сигурна, че е само въпрос на време, преди тя да го нарани.

— И така, Майк, с какво се занимаваш? — попита Тристан.

— О, зъболекар съм. В процес съм на това да поема семейния бизнес, защото баща ми ще се пенсионира след една година.

Ето какво било. Майка ми винаги избираше мъжете си по това колко големи са портфейлите им.

— Страхотно — отвърна Тристан. Всички продължиха да си говорят, но аз спрях да слушам; очите ми бяха залепени за Майк, който масажираше ръката на майка ми. Как изобщо не се чувстваше виновна да използва мъжете по този начин? Как така това никога не я засягаше по какъвто и да било начин?

— Как се запознахте? — изтърсих, като накарах всички да обърнат погледите си към мен. Усетих пристягане в гърдите и изведнъж се почувствах уморена от това да гледам как майка ми използва още един мъж. — Извинявайте, просто съм любопитна. Защото последно чух, че майка ми се вижда с мъж на име Роджър.

— Ричард — поправи ме майка ми. — Казваше се Ричард. И, честно казано, Лиз, не ми харесва тона на гласа ти. — Лицето й започна да се изчервява или от срам, или от гняв, и знаех, че съвсем скоро ще ме издърпа насаме и ще ме смъмри.

Майк стисна ръката й.

— Всичко е наред, Хана. — Майка ми си пое дълбоко дъх, сякаш думите му бяха всичко, от което се нуждаеше, за да се успокои. Раменете й се отпуснаха и червенината по лицето й започна да изчезва. — Всъщност с майка ти се запознахме в офиса ми. Ричард беше един от пациентите ми и веднъж тя дойде с него.

— Ясно — измърморих. Започнала е да се оглежда за друг мъж, докато все още е била с Ричард.

— Не е каквото си мислиш. — Майк се усмихна.

— Повярвай ми, Майк. Познавам майка си. Точно това е, което си мисля.

Очите на майка ми се насълзиха и Майк стисна ръката й. Погледна я и за момент изглеждаха така, сякаш се разбират без думи. Тя поклати веднъж глава и Майк отново погледна към мен.

— Както и да е, това няма значение. Това, което е от значение, е, че сме щастливи. Точно сега нещата са страхотни.

— Всъщност, нещата са толкова добре, че… ще се оженим — каза майка ми.

— Какво? — изкрещях и всичкият цвят се оттече от лицето ми.

— Казах…

— Не, чух те още първия път. — Обърнах се към Ема и й се усмихнах лъчезарно. — Миличка, искаш ли да отидеш и да си избереш пижама за довечера? — Тя започна да се оплаква, но накрая скочи от стола си и се отправи към стаята си. — Какво имаш предвид с това, че ще се ожените? — казах на очевидно сгодената двойка, напълно поразена.

Имаше две неща, които майка ми никога не правеше:

1. Да се влюбва.

2. Да говори за брак.

— Влюбени сме, Лиз — каза майка ми.

Какво?!

— Това беше една от причините да дойдем дотук — обясни Майк. — Искахме да ти го кажем лично. — Той се засмя нервно. — И сега вече стана неловко.

— Мисля, че думата „неловко“ се отнася за целия ден.

Завъртях се към майка ми и прошепнах:

— С колко си задлъжняла?

— Елизабет! — просъска тя. — Престани!

— Да не би да губиш къщата? Можеше просто да ме попиташ, ако си имала нужда от пари. — Гърлото ми се стегна и присвих очи. — Болна ли си, майко? Какво не е наред?

— Лизи — каза Тристан, пресягайки се, за да улови ръката ми, но я отдръпнах.

— Просто казвам… — изкикотих се и прокарах ръце през косата си. — Просто не мога да измисля нито една причина за това бързане да се впуснеш в нещо подобно, освен ако не си задлъжняла или умираш.

— Може би просто защото съм влюбена! — проплака тя с треперещ глас, след което се изправи от мястото си. — И може би, просто може би, исках дъщеря ми да се радва за мен, но изглежда, че е прекалено да те моля за това. Не се тревожи, отивай на партито си. До сутринта ще ме няма и ще се махна завинаги от главата ти!

Тя забърза към стаята за гости и затръшна вратата след себе си. Майк ми се усмихна сковано, преди да се извини и да я последва.

— Пфу! — Изправих се от мястото си. — Можеш ли да повярваш? Толкова е… драматична!

Тристан се изкикоти.

— Какво е толкова забавно?

— Нищо. Просто…

— Какво? Просто какво?

Той се засмя отново.

— Просто приличаш толкова много на майка си.

— Изобщо не съм като нея! — изпищях, може би прекалено силно и прекалено драматично.

Той продължи да се смее.

— Разбира се, че си. Начинът, по който ноздрите ти се разширяват, когато си ядосана, или как хапеш долната си устна, когато си засрамена, е същият.

Погледнах го отвратена.

— Изобщо няма да те слушам. Отивам да се облека. — Закрачих бясно, но спрях в коридора. — И не крача бясно като нея!

Въпреки че може би затръшнах вратата, която се отвори след няколко секунди и Тристан се облегна на рамката, по-спокоен от всякога.

— Еднакви сте.

— Майка ми използва мъжете, за да забрави собствените си проблеми. Развалина е. Майк е просто поредният, който ще бъде подведен. Неспособна е да чувства нищо към никого, защото никога така и не преживя смъртта на баща ми. Само гледай. Най-вероятно ще извърви пътя до олтара и ще накара горкия човек да си помисли, че ще заживеят щастливо, когато всъщност „и заживели щастливо“ не съществува. Животът не е приказка, а гръцка трагедия.

Тристан прокара ръка по тила си.

— Но не правехме ли и ние това? Не се ли използвахме един друг, защото ни липсваха Стивън и Джейми?

— Това е различно — казах, потупвайки с пръсти нервно по бедрата ми. — Изобщо не съм като нея. И е наистина грубо от твоя страна изобщо да си го помислиш.

— Права си. Какво знам аз? — Той се намръщи и прокара палец по челюстта си. — Аз съм просто съседът.

„О, Тристан.“

— Не… нямах това предвид, когато го казах по-рано днес. — Бях сигурна, че съм един от най-ужасните хора, които съществуват.

— Всичко е наред. Това, което каза, е истина. Имам предвид, беше глупаво от моя страна да си мисля… — Той прочисти гърлото си и пъхна ръце в джобовете си. — Виж, Лизи. И двамата все още скърбим. Май се впуснахме в това, каквото и да е това между нас, по напълно погрешен начин. Нямам нищо против това, че искаш да съм ти просто съсед. По дяволите… — Той се засмя нервно и ме погледна право в очите. — Ако всичко, което някога ще бъда за теб, е съсед, тогава добре. Шибана чест е да съм ти такъв. Но имайки предвид това, че се влюбих в теб, мисля, че би било най-добре да пропусна партито и да си проясня мислите.

— Тристан, не.

Той поклати глава.

— Всичко е наред. Наистина. Просто ще кажа лека нощ на Ема и ще се прибера.

— Тристан — повторих, но той излезе от стаята. Забързах след него по коридора. — Тристан! Спри! — Започнах да удрям с крак по земята като някое дете. — Спри, спри, спри! — Той се обърна към мен и тогава видях болката в очите му, която самата аз бях причинила. Отидох до него и взех ръката му в моята. — Всеки ден съм пълна развалина. Изричам глупави неща като това, което казах днес. Правя грешки, като че ли „грешка“ е средното ми име. Трудна съм за понасяне и понякога мразя майка си, защото дълбоко в себе си знам, че съм като нея. И ми е трудно да се справя с това, точно както и с всичко останало в живота ми. — Задържах ръцете му срещу гърдите ми. — И съжалявам, че на вечерята трябваше да станеш свидетел на пречупената Елизабет, но ти си единственото нещо, което има смисъл за мен. Ти си единственото нещо, което не искам да прецакам. И си толкова, толкова повече от просто мой съсед.

Той допря устни до челото ми.

— Сигурна ли си? — попита.

— Да.

— Добре ли си?

— Ще бъда. — Прегърна ме и вече се почувствах малко по-добре. — Трябва да се облека. — Въздъхнах срещу гърдите му.

— Добре.

— И ти трябва да дойдеш и да ми помогнеш.

И той го направи.

* * *

— За в бъдеще трябва да знаеш, че ще очаквам да застанеш на моя страна, когато започна да споря с майка ми, без значение дали съм права, или не. — Подсмихнах се, издърпвайки блузата си над главата си и събувайки дънките си.

— Съжалявам, но съм пропуснал тази забележка. Да! Ужас! Майка ти е такова чудовище! — Тристан направи отвратена физиономия.

Усмихнах се и облякох роклята си.

— Благодаря ти! А сега ще ми закопчееш ли роклята?

— Разбира се. — Ръцете му се отпуснаха върху бедрата ми, преди пръстите му да се придвижат нагоре и да закопчеят червената ми рокля, която прилепваше по извивките на тялото ми. — Ами парфюмът й? Сякаш се е заляла с „Шанел“.

— Точно! — Обърнах се към него и го плеснах игриво по гърдите. — Почакай. Откъде знаеш с какъв парфюм се пръска?

Той допря устни до бузата ми и ме целуна нежно.

— Защото дъщеря й се пръска със същия.

Усмихнах се. Може би част от мен беше точно като майка ми.

— Вероятно трябва да й се извиня за избухването си, нали?

Той повдигна вежда.

— Това подвеждащ въпрос ли е?

Засмях се.

— Не.

— Тогава да, мисля, че трябва да й се извиниш, но не и преди да прекараш един страхотен рожден ден. Майка ти те обича и ти я обичаш. Мисля, че и с двете ви всичко ще бъде наред.

Въздъхнах, целувайки го и кимвайки веднъж.

— Добре.