Британи Чери
Въздухът, който той диша (7)

Шеста глава

Елизабет

Същата седмица Сам се отби, за да смени ключалките на къщата. Знаех, че Фей го смяташе за странен, но в него имаше нещо толкова непринудено и приятелско. Имаше руса коса, която беше оформил на бодлички, и очила с квадратни рамки, които прикриваха милия му кафяв поглед. Винаги говореше тихо, когато се обръщаше към мен, което беше толкова сладко. Ако помислеше, че ме е обидил — въпреки че никога не го направи — винаги се отдръпваше и се извиняваше със заекване.

— Някои от ключалките не стават за нищо, но има и такива, които са в добро състояние, Елизабет. Сигурна ли си, че искаш да ги сменя всичките? — попита той. — Извинявай, това беше глупав въпрос. Защо иначе би ме помолила да ги сменя. Извинявай — повтори той.

— Не, всичко е наред — усмихнах се. — Просто искам напълно чисто начало, това е всичко.

Той побутна очилата си нагоре по носа си и кимна.

— Разбира се. Е, ще бъда готов до няколко часа.

— Перфектно.

— О! Нека ти покажа нещо. — Той изтича до камиона си и се върна, като държеше нещо малко в ръката си. — Баща ми наскоро получи тези охранителни камери, ако се интересуваш. Малки са и лесно могат да бъдат скрити от поглед. Няколко камери около къщата ще ти осигурят допълнителна сигурност. Знам, че ако аз бях красива жена и живеех сама с дъщеря си, бих искала допълнителна защита.

Усмихнах се, но този път предпазливо.

— Мисля, че засега няма нужда. Отново ти благодаря, Сам.

— Няма проблем. — Той се засмя. — Единственият човек, който досега е купувал от тях, е Танер, така че се съмнявам, че ще се разпродадат като топъл хляб, както се надяваше баща ми.

Сам работеше бързо и беше добър в това, което правеше. Преди да се осъзная, всички ключалки в къщата бяха подменени с нови.

— Мога ли да ти помогна с нещо друго? — попита той.

— Не. Това е всичко. Всъщност е по-добре да тръгвам. Трябва да съм в кафетерията до десет минути, а колата ми е счупена, така че ще трябва да вървя до там.

— Няма начин. Ще те закарам.

— Не, не. Мога да вървя.

— Вече започна да ръми. Не искаш да си навън в такова време. Наистина няма проблем да те закарам.

Сбърчих нос.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. — Той задържа вратата на камиона си отворена. — Никакъв проблем.

Докато пътувахме към града, Сам ме попита защо мисля, че Фей не го харесва. Дадох най-доброто от себе си да му обясня, че Фей не харесва никого.

— Дай й малко време.

— Тя ми каза, че притежавам всички отличителни черти на психопат — пошегува се той.

— Да, ето каква кучка е.

— И най-добрата ти приятелка.

Подсмихнах се.

— Най-добрата, която някога съм имала.

През останалия път до града Сам ми посочваше хората, които срещахме, разказвайки ми всичко, което знаеше за тях. Каза ми, че лесно научавал клюките в града, тъй като всички го смятали за странен и го игнорирали. — Това там е Луси — каза той и ми посочи към едно момиче, което говореше по мобилния си. — Тя е най-добрата по спелуване в града. През последните пет години спечели всички състезания по спелуване. А това там е Моника. Баща й е бивш алкохолик, но, казано между нас двамата, истината е, че всяка петък вечер пие при Бони Дийн. Онзи там е Джаксън. Преди няколко месеца ми срита задника, защото си помисли, че съм го нарекъл някак, когато всъщност не съм. Все пак се извини, като се оправда, че тогава е бил дрогиран.

— Уау, наистина знаеш всичко за всеки.

Той кимна.

— Трябва да ми позволиш да те изведа в града на някоя от градските събирания. Тогава ще мога да ти покажа лудостта, което е обзела това място.

Усмихнах се.

— Би било страхотно. — Паркирахме пред кафетерията и стомахът ми се сви на топка, когато погледнах към другата страна на улицата. — Какво за него? — попитах, виждайки бягащия със слушалки в ушите Тристан. Когато достигна магазина на господин Хенсън, той си свали слушалките и влезе вътре. — Каква е неговата история?

— Имаш предвид Тристан? Той е задник. И доста откачен.

— Откачен?

— Ами, работи за господин Хенсън. Трябва да си леко чалнат, за да се занимаваш с него. Господин Хенсън се занимава с вуду и други подобни неща в една стая в задната част на магазина. Откачено е. Хубаво е, че Танер се опитва да го затвори.

— Какво?

— Не си ли чула? Танер иска да разшири магазина си за авточасти и единственото нещо, което стои на пътя му, е този магазин. Дори се опита да започне протест, за да накара господин Хенсън да се откаже от магазина си. Танер казва, че е загуба на пространство, след като никой дори не влиза в това място.

Не можех да не се зачудя дали нямаше нещо повече зад историята с магазина на господин Хенсън, както и защо Тристан работеше там.

* * *

По време на цялата ми смяна се взирах в магазина на господин Хенсън, който беше на отсрещната улица, и където Тристан вероятно подреждаше неща. Магазинът беше зареден с всякакви магически неща. Кристали, таро карти, магически пръчки…

— Имаш ли вибратор?

Думите на най-добрата ми приятелка ме изтръгнаха от мислите ми и почти изпуснах трите чинии с бургери и пържени картофки.

— Фей! — прошепнах и бузите ми започнаха да парят.

Тя се огледа из кафетерията, шокирана от отговора ми на неподходящия й въпрос. — Какво? Държиш се така, сякаш съм те попитала дали имаш херпес. В днешни дни вибраторите са нещо нормално, Лиз, а и точно онзи ден си мислех за твоята жалка, изсъхнала и сбръчкана вагина.

Лицето ми гореше.

— Колко мило от твоя страна — засмях се, поставяйки чиниите пред три възрастни дами, които ме изгледаха с отвращение. — Мога ли да ви донеса нещо друго? — попитах.

— Може би приятелката ти може да използва филтър.

— Повярвайте ми, опитах — усмихнах се и се приближих до Фей, умолявайки я да запази разговора за вагини за някое по-тихо място.

— Слушай, Лиз, това, което искам да кажа, е, че мина доста време, откакто не си правила секс. Как е там долу? Нещо като „Джордж от джунглата“, който среща „Златните момичета“? Повече коса ли има там долу, отколкото тук горе? — попита тя и ме потупа по главата.

— Няма да отговоря на това. — Тя бръкна в джоба на престилката си и извади малкия си черен тефтер, които в миналото й беше носил само беди. — Какво правиш? — попитах предпазливо.

— Ще ти намеря пенис за довечера.

— Фей! Не мисля, че съм готова за подобно емоционално обвързване с някого.

— Какво общо, по дяволите, има секса с емоциите? — учуди се тя напълно сериозна. Дори не знаех откъде да започна, за да отговоря на въпроса й. — Както и да е, познавам един човек, който може да ти помогне да изчистиш двора си от плевелите. Казва се Едуард. Той е като творчески гений, когато става въпрос за подобни неща. Веднъж на един Свети Валентин ми нарисува сърца там долу.

— Толкова си смущаваща.

Тя се ухили.

— Знам. Ще ти запиша час при Едуард Ножиците и тогава ще можеш да си избереш който искаш от тефтера ми, с когото можеш да прекараш една хубава и приятна нощ.

— Не си падам по свалките за една нощ.

— Добре де. Можеш само да лежиш, без да правиш нищо, ако искаш. — Тя се подсмихна. — Но сериозно, Лиз, мислила ли си да започнеш да ходиш по срещи? Просто така, не е нужно да е нещо сериозно. Мисля, че би ти се отразило добре. Не искам да останеш заседнала в нищото.

— Не съм заседнала в нищото — заспорих, малко обидена. — Просто… Имам дъщеря, а и мина само една година от смъртта на Стивън.

Уау!

Бях впечатлена от това, че успях да го изрека, без емоциите да ме превземат.

— Не исках да бъда груба. Знаеш, че те обичам, както и колко много означаваше Стивън за мен.

— Знам…

— Виж, аз съм мъжемелачка, но дори и сърцата на мъжемелачките биват разбивани понякога. Лично на мен сексът ми е помагал, когато съм имала нужда да продължа.

Засмях се.

— Не мисля, че съм готова все още, но ще го имам предвид.

— Разбирам, скъпа. Но ако някога почувстваш, че се нуждаеш от малкото ми тефтерче, само кажи.

Усмихнах се.

— Тефтерът ти изглежда толкова малък. Мога да се закълна, че преди беше по-голям.

Тя отново бръкна в джоба на престилката си и извади още два.

— Не бъди глупава. Просто се опитвах да се държа като дама, като извадя само единия.

* * *

По време на обедната ми почивка любопитството ме превзе и ето как се озовах пред магазина на господин Хенсън. Трябваха ми само няколко секунди, за да разбера, че господин Хенсън продаваше абсолютно всякакви магически неща. Половината от магазина беше кафене, докато другата беше построена като гардероб, който беше изпълнен с неща, които бях виждала в много свръхестествени филми.

Докато влизах, звънецът на вратата издрънча, карайки господин Хенсън и Тристан да се спогледат объркани. Дадох най-доброто от себе си и се опитах да се държа нормално, докато разглеждах магазина, въпреки че можех да почувствам очите им върху мен.

Спрях за момент, протягайки се към най-горния рафт на една от библиотеките. Книга със заклинания? Леле. Подвързията беше увита с канап и беше покрита с прах. Взех друга книга. И двете изглеждаха доста стари и мръсни, но някак красиви. Татко обичаше да търси из винтидж магазините за стари съкровища като тези двете. Имаше огромна колекция от стари книги в кабинета си, които бяха на различни езици и теми, от които той нямаше никакво понятие, но просто обичаше чувството от книгите в ръцете му, както и вида им.

— Колко за тези двете? — попитах господин Хенсън. Той остана смълчан. Повдигнах вежда. — Съжалявам. Затворено ли е? — Когато погледът ми срещна този на Тристан, придърпах книгите към гърдите ми и се изчервих. — Здрасти.

Господин Хенсън прекъсна разговора, което вероятно беше за добро.

— О! Не, не. Отворено е. Просто нямаме много посетители. Особено посетители, които изглеждат като теб — каза господин Хенсън, сядайки на ръба на плота. — Как се казваш, мила?

Въпросът му ме накара да отклоня поглед от Тристан. Прочистих гърло, доволна от разсейването.

— Елизабет. А вие?

— Аз съм господин Хенсън. И ако не бях с четири десетилетия по-стар от теб и толкова завладян от мъжката анатомия, бих те поканил на танци в старата плевня.

— Танци? Какво ви кара да мислите, че момиче като мен се интересува от танци?

Погледът му се изпълни с удоволствие, но той не отговори.

Приближих се и седнах до него.

— Значи това е вашият магазин.

— Така е. Всеки инч и всеки квадрат. Освен, ако не го искаш. — Той се засмя. — Защото, ако го искаш, тогава е твой. Целият.

— Много изкушаващо, но трябва да кажа, че съм чела всяка една от книгите на Кинг поне по пет пъти и идеята да приема магазин, наречен „Неизживени спомени“, никак не ми се нрави.

— Между нас казано, си мислех да го нарека „Сбъднати молитви“, но не съм много религиозен човек.

Изкикотих се. Тристан също.

Погледнах към него, доволна от това, че се смеем заедно, но той спря да се смее.

Насочих погледа си към книгата.

— Би ли било проблем, ако измъкна тези от ръцете ви?

— Твои са. Безплатно.

— О, не. Искам да платя за тях.

Заспорихме, че няма нужда да плащам за тях, но аз не се отказвах. В крайна сметка господин Хенсън отстъпи.

— Ето защо харесвам мъже. С жените си приличаме твърде много. Ела някой друг път и ще ти гледам безплатно на таро.

Усмихнах се.

— Звучи забавно.

Той се изправи и тръгна към склада на магазина.

— Тристан, ще я обслужиш, нали? — Господин Хенсън се обърна към мен и кимна, преди да изчезне отзад.

Тристан отиде на касата и аз го последвах.

Внимателно поставих книгите на тезгяха и очите ми се насочиха към черно-белите снимки в рамки на гората зад къщата ми, които висяха на стената зад мен.

— Красота — казах, взирайки се в снимките.

Тристан маркира книгите.

— Благодаря.

— Ти ли си ги заснел?

— Не — отвърна той, поглеждайки към снимките, — издялах ги от дърво и после добавих черното мастило.

Зяпнах невярващо с отворена уста и се приближих към тях. Едва когато се застанах близо, забелязах, че всъщност „снимките“ бяха от дърво.

— Красиви са — измърморих отново. Когато очите ми срещнаха неговите, стомахът ми се сви на топка от нерви. — Здрасти — повторих, въздъхвайки. — Как я караш?

Той опакова нещата ми, игнорирайки въпроса ми.

— Ще плащаш ли, по дяволите, или какво?

Намръщих се, но изглежда него не го беше грижа.

— Извинявай. Да. Ето — казах, подавайки му парите. Благодарих му, и преди да изляза от магазина, го погледнах за последно. — През цялото време се държиш като простак и всички в града те знаят като безчувствен човек, но когато разбра, че със Зевс всичко ще е наред, ти се пречупи. Знам, че не си чудовище, Тристан. Просто не разбирам, защо се преструваш на такова.

— Това е най-голямата ти грешка.

— Коя? — попитах аз.

— Държиш се така, сякаш знаеш и едно проклето нещо за мен.