Британи Чери
Въздухът, който той диша (21)

Двадесета глава

Елизабет

— Цял ден избягваш да ме поглеждаш в очите — каза Тристан, докато подреждаше стока из „Неизживени спомени“. Седях на стола до гишето и наблюдавах господин Хенсън, който смесваше билки за билков чай. Ема и Зевс тичаха наоколо на лов за случайни предмети в магазина. Всяка седмица се отбивахме в магазина на господин Хенсън за чай, горещо какао и гледане на Таро. Започвах да обичам мястото. — Няма защо да се срамуваш, сигурен съм, че се случва на всеки — обясни Тристан.

— За какво говориш? Не те избягвам. И нямам представа какво имаш предвид, защото нищо не ми се случвало. — Изсумтях, избягвайки погледа му. Всеки път, когато го погледнех, не можех да спра да се изчервявам и да си представям как тениската му се разкъсва и той се трансформира в звяр.

— Това е просто мокър сън — каза той.

— Не беше такъв! — отвърнах, звучейки виновна.

Тристан се обърна към господин Хенсън със самодоволна усмивка на лицето.

— Снощи Елизабет е сънувала мокър сън.

— Млъквай, Тристан! — Изкрещях, стоварвайки ръце върху плота. Не можех да спра изчервяването си, което обагри лицето ми в яркочервено.

Господин Хенсън ме погледна, след което погледна сместа за чая ми и добави още няколко билки.

— Мокрите сънища са нещо нормално.

— Такъв ли беше? — подкачи ме Тристан. Бях на секунди от това да скоча и да го пребия.

Отворих уста да отрека, но не можах. Покрих лицето си с ръце и въздъхнах тежко.

— Няма да говорим за това.

— Хайде де, трябва да ни кажеш — каза той и седна на стола до мен.

Завъртях моя и седнах с гръб към него.

Той го завъртя и ме обърна към себе си.

— О, по дяволите — промърмори той, поглеждайки ме с очи, изпълнени с разбиране.

— Млъквай, Тристан! — измърморих отново, неспособна да го гледам твърде дълго.

— Имала си мокър сън с мен?! — изрева той и аз го ударих по рамото.

Господин Хенсън се изкикоти.

— Неочакван обрат.

На лицето на Тристан се появи лукава усмивка и това беше… Умирам! Той се наведе към мен и прошепна:

— Направих ли онова нещо с езика ми на устните ти?

Изчервих се.

— Кои устни имаш предвид? — прошепнах.

Сега вече усмивката му стана вълча.

— Ти, развратно, развратно момиче.

Станах от стола си и очите ми срещнаха тези на господин Хенсън.

— Може ли да си взема чая в чаша за из път?

— О, хайде де, Елизабет, искам да знам повече! — каза Тристан, присмивайки се на неудобството ми. Игнорирах го и си взех чая, който господин Хенсън беше прехвърлил в картонена чаша.

— Не говоря с теб — казах и се насочих към изхода на магазина. — Хайде, Ема, да тръгваме.

— Само още няколко подробности! — замоли той, докато задържаше входната врата отворена.

Въздъхнах тежко и се обърнах към него.

— Заведе ме в една зелена стая и после се трансформира в зелено чудовище, след което започна да ме мачкаш. И когато казвам „мачкаш“, имам предвид всеки един смисъл на думата.

Примигване. Примигване. Празен поглед.

— Я пак?

Първоначалното му объркване почти ме накара да избухна в смях.

— Искаше да знаеш.

— Ти наистина си една много, много странна жена.

Господин Хенсън се усмихна.

— Ах, същото нещо се случи и с мен през лятото на хиляда деветстотин седемдесет и шеста.

— Имал си мокър сън? — попитах объркана.

— Сън? Не, скъпа. Бях подхвърлян из една зелена стая и накрая смачкан.

Неловък момент номер четиристотин четиридесет и две от престоя ми в Медоус Крийк.

— Трябва да тръгвам. Благодаря ви за чая, господин Хенсън.

— По-късно днес ще се отбия да окося тревата — каза Тристан.

Нямаше нищо мръснишко в думите му и все пак се изчервих така, сякаш имаше.

* * *

Същия следобед Фей се отби, тъй като се нуждаех от помощта й в избирането на обзавеждането и цветовете за боядисване за къщата на Тристан. Винаги бе имала набито око за дребните детайли.

Седнахме на предната веранда с трите проекта, които бях създала, но вместо да се фокусира върху тях, тя зяпаше красивия мъж, който косеше тревата ми. Изправена до него, помагайки му да бута косачката, стоеше Ема, която беше убедена, че може да окоси тревата по-добре от Тристан. През цялото време спореше с него, натяквайки му, че не си върши работата както трябва. Той просто се усмихваше и й отвръщаше дръзко. Фей се взираше в Тристан, изпълнена с възхищение от преобразяването му, тъй като не го беше виждала, откакто се бе избръснал и подстригал. Също така никога не го беше виждала да се усмихва до днес. Брадата му вече отново порастваше и, честно казано, бях щастлива от факта. Обичах брадата му почти толкова, колкото обичах усмивката му.

— Не мога да повярвам — въздъхна Фей. — Кой би си помислил, че това диво, мръсно хипи някога ще се превърне в нещо толкова… секси?

— Всички сме малко диви и притежаваме нещо отличително в себе си.

Тя се обърна към мен и на устните й се появи глуповата усмивка.

— О, по дяволите. Харесваш го.

— Какво? Не. Просто ми помага, с каквото може и най-вече с моравата.

Гласът й се извиси в крясък. Тази жена не знаеше как да шепне.

— Сигурна ли си, че помага само с моравата? А какво ще кажеш за отпушването на тръбите ти?

— Фей! Млъквай.

— Мие ли мръсните ти съдове? Защото те винаги са били толкова, толкова мръсни.

— Няма да водя този разговор с теб. — Изчервих се. — Както и да е, какво ще кажеш? Кое разположение ти харесва най-много за дневната и трапезарията? Искам да включа и дървените неща, които той създава. Тристан работи много с дърво и си мислех…

— Как е неговото дърво? Дебело ли е? Дълго?

Погледнах я с присвити очи.

— Винаги ли мислиш за това?

— Винаги, кексче. Винаги. И все пак виждам, че го харесваш.

— Никак даже.

— Харесваш го.

Погледнах с присвит стомах към Тристан, който също се взираше в мен и прошепнах:

— Да. Харесвам го.

— Исусе, Лиз. Само ти би си паднала по задник, който изглежда като Брат Пит в „Легенди за страстта“. Схващаш ли? — Тя се усмихна. — Името му във филма е Тристан.

— Е, не си ли умница?

— Колко налудничаво.

Засмях се.

— Така е.

Тя се приближи към мен и се вгледа в лицето ми.

— Какво беше това?

— Какво беше кое?

— Тази странна глуповата усмивка… Ах, света го духа! Спала си с него!

— Какво? Не, аз…

— Опитваш се да надхитриш нимфоманка, Лиз. Определено си го оправила!

Изчервих се както малко момиче, което току-що е получило първата си целувка.

— Оправих го.

— Исусе! Да! — Тя се изправи на крака и започна да скандира. — Да! Да! Сухият период приключи!

Тристан се обърна към нас и повдигна вежда.

— Наред ли е всичко, дами?

Издърпах обратно Фей да седне и се изкикотих.

— Всичко е наред.

— Включително и този негов сладък задник — промърмори Фей усмихната. — И така, как беше?

— Ами, ще кажа само, че дадох прякор на онова му нещо.

В очите й се образуваха сълзи и тя постави ръце на сърцето си.

— Малкото ми момиче пораства. Добре, какъв е прякорът?

— Невероятният Хълк.

Тя зяпна.

— Извинявай, какво?

— Неверо…

— Не, не. Чух те още първия път. Имаш предвид онова зелено чудовище? Лиз, да не би да чукаш мъж със зелен пенис? Защото, ако е така, то тогава се нуждаеш от инжекция против тетанус. — Тя ме огледа от горе до долу и се присви. — И по-високи стандарти.

Засмях се.

— Може ли да ти кажа истината за мен и Тристан, без да ме мъмриш?

— Абсолютно.

— Използвахме секса, за да си припомним Стивън и Джейми. Нещо като… използвахме се един друг, за да си спомним усещането, което сме имали с тях.

— Имаш предвид, че си си представяла Стивън, докато Тристан те е чукал?

— Да. Поне в началото. Вече не го правим. Станах прекалено емоционална и не мога да го понеса.

— Но сега го харесваш.

— Да. Което е лошо, защото когато е с мен, той вижда Джейми.

Фей погледна към Тристан.

— Глупости.

— Какво?

— Вижда теб, Лиз.

— За какво говориш?

— Виж сега, като жена, която е преспала с един тон различни мъже и си е представяла, че повечето от тях са Чанинг Тейтъм, мога да ти кажа кога един човек мисли за теб и кога за някой друг. Само виж как се взира в теб.

Погледнах към Тристан, за да открия, че отново ме наблюдава. Наистина ли мислеше за мен, докато бяхме заедно?

И ако това беше така, защо идеята за това ме правеше толкова щастлива? Поклатих глава, не желаейки да се изправя пред факта за това, което се случваше между нас.

— Как са нещата с Мати?

— Ужасни. — Тя въздъхна и се удари по челото. — Трябва да скъсам с него.

— Какво? Защо?

— Защо се влюбих в него като някаква загубенячка.

Очите ми грейнаха.

— Влюбена си.

— Знам, ужасно е. Пия всяка вечер, за да забравя за това. Сега млъкни и нека се върнем към темата за дървото на Тристан.

Усмихнах се и след няколко часа и стотици мръснишки коментари с Фей най-накрая избрахме цветове за всяка едно от стаите в къщата на Тристан.