Британи Чери
Въздухът, който той диша (34)

Тридесет и трета глава

Елизабет

Отначало се влюбих в идеята за него. Влюбих се в идеята за мъж, който един ден ще ме накара да се смея, усмихвам и плача едновременно. Влюбих се в идеята за това как той ще ме обича заради това, че бях разбита, както и заради нараненото ми сърце. Влюбих се в идеята за целувките му, докосването му, топлината му.

И тогава, през една мразовита сутрин, излязох на верандата с димяща чаша кафе в ръка. Той лежеше на покритата със сняг трева, правейки снежни ангели, а Ема се беше излегнала до него и двамата наблюдаваха облаците. Спореха постоянно, но по най-глуповатия начин. Тази сутрин спореха за това какви животни бяха видели. Тристан беше видял облак с формата на жираф, докато Ема се кълнеше, че е било пингвин, така че след време Тристан се престори, че и той вижда това.

Устните на Ема се разтегнаха в усмивка и двамата останаха смълчани, докато местеха крака и ръце, за да усъвършенстват снежните си ангели.

Точно тогава разбрах. Обичах го. Обичах го толкова много. Вече не беше нито сън, нито просто идея.

Беше реално.

Истинско.

Той беше любовта.

Караше ме да се усмихвам. Правеше ме щастлива. Караше ме да се смея в свят, който бе решен да ме накара да плача.

Очите ми се наляха със сълзи и се опитах да разбера как — как така ми беше позволено да обичам такъв прекрасен мъж, който също ме обичаше?

Беше толкова специално усещане да обичаш и да бъдеш обичан. Да намериш човек, който не само те обича, но и цени най-добрата част от теб — малкото ти момиченце. Бях благословена и не можех да намеря думи, с които да обясня колко много.

С Ема обичахме Тристан и той отвръщаше на любовта ни. Вероятно обичаше най-много белезите ни. Може би най-истинският вид любов израстваше от най-дълбоката болка.

Забавно бе как всичко стигна дотук. Отначало се залъгвахме един друг, използвайки се, за да задържим миналото, а после се влюбихме случайно.

Знаех, че трябваше да му кажа за инцидента. Знаех, че трябваше да му позволя да разбере, но тази сутрин не можех. Тази сутрин исках да знае само едно-единствено нещо.

Двамата станаха от земята. Ема изтича в къщата за закуска, а аз останах на верандата, облягайки се на парапета и усмихвайки се с усмивка, която беше само за Тристан. Той пъхна ръце в джобовете на дънките си, а по тениската и в косата му имаше стръкчета трева. Бях сигурна, че Ема я е хвърлила по него. Той изкачи стъпалата на верандата и мина покрай мен да влезе в къщата, като продължаваше да ми се усмихва.

— Обичам те — казах.

Той се обърна към мен и се усмихна още по-широко.

Защото вече знаеше.