Британи Чери
Въздухът, който той диша (5)

Четвърта глава

Елизабет

На следващата сутрин ведрите Кати и Линкълн се появиха рано, за да вземат Ема за приключенията им през почивните дни. Точно бях тръгнала да излизам от къщата, когато чух, че някой чука на вратата. Отваряйки я, си лепнах фалшива усмивка и се взрях в трите жени, които живееха на моята улица — три жени, които ни най-малко не ми бяха липсвали.

— Мерибет, Сюзън, Ерика, здравейте.

Трябваше да знам, че нямаше да мине много време, преди трите най-драматични клюкарки в града да застанат на верандата ми.

— О, Лиз! — ахна Мерибет, придърпвайки ме в прегръдката си. — Как си, скъпа? Чухме слухове, че си се върнала в града, но нали ни познаваш и знаеш, че мразим клюките, така че трябваше да го видим с очите си.

— Направих ти руло „Стефани“! — възкликна Ерика. — След като Стивън почина, ти си тръгна толкова бързо, така че не успях да ти направя някаква храна за успокоение, но ето че сега успях да ти направя това руло.

— Благодаря ви, дами. Всъщност тъкмо бях тръгнала…

— Как се справя Ема с всичко? — отряза ме Сюзън. — Справя се, нали? Моята Рейчъл пита за нея и се чуди дали могат отново да си играят, което ще бъде страхотно. — Тя спря и се наведе напред. — Но, само да сме наясно, Ема не страда от депресия, нали? Чувала съм, че може да бъде доста заразна за другите деца.

„Мразя те. Мразя те. Мразя те.“ Усмихнах се.

— О, не. Ема е добре. И двете сме добре. Всичко е наред.

— Значи отново ще се присъединиш към срещите на литературния клуб? Всяка сряда у Мерибет. Децата си играят в мазето, докато ние обсъждаме романа, които сме прочели. Тази седмица сме на „Гордост и предразсъдъци“.

— Аз… — „наистина не искам да ходя“. Очите им се взираха в мен и бях сигурна, че ако откажа, щях да си навлека повече неприятности, а не си струваше. Плюс това щеше да бъде хубаво Ема да бъде заобиколена от момичета на нейната възраст. — Ще бъда там.

— Перфектно! — Очите на Мерибет огледаха двора. — Дворът ти определено има характер — каза тя с усмивка, но всъщност имаше предвид „Кога ще окосиш тревата? Засрамваш ни“.

— Работя по въпроса — обясних. Взех рулото от Ерика и го оставих вътре, след което побързах да изляза навън и да заключа вратата, давайки им ясен сигнал, че трябва да изляза. — Ами, благодаря ви, че се отбихте, дами. Трябва да тръгвам към града.

— О? Какво ще правиш в града? — попита Мерибет.

— Всъщност ще видя дали Мати не се нуждае от допълнителна ръка за „Апетитно и вкусно“.

— Но те вече наеха някого. Съмнявам се, че ще те вземат — обясни Ерика.

— О, значи слуховете, че няма да започнеш своя собствена компания, са верни? Но, разбира се, че не би го направила без Стивън — каза Мерибет.

Сюзън кимна в съгласие.

— Той беше доста добър бизнесмен, а аз знам, че ти имаше само диплома за вътрешен дизайн. Сигурно е доста тъжно да преминеш от нещо толкова чудесно към нещо толкова… обикновено, като това да бъдеш сервитьорка. Знам, че аз не бих могла. Каква крачка назад само.

„Майната ти, майната ти, майната ти.“ Усмихнах се.

— Е, ще видим. Беше чудесно, че се засякохме. Сигурна съм, че ще се виждаме доста честно.

— Сряда в седем! — подсмихна се Сюзън.

Минавайки покрай тях, не успях да се сдържа и извъртях очи, докато ги слушах как си шепнеха, че съм наддала с няколко килограма и колко големи изглеждали торбичките под очите ми.

Влязох в „Апетитно и вкусно“ и се опитах да потисна нервите си. Ами ако не се нуждаеха от допълнителна помощ? Какво щях да правя, за да изкарвам пари? Родителите на Стивън ми казаха да не се тревожа за подобни неща, и че те ще ни помагат, но все пак исках да си намеря някаква работа и да се справям сама. Отваряйки вратата на кафето, се усмихнах, когато чух силния вик, който дойде откъм щанда.

— Моля ви някой да ми каже, че не сънувам, и че най-добрата ми приятелка се е върнала! — изкрещя Фей, докато прескачаше през щанда и ме придърпа в мечешка прегръдка. Наложи се да извъртя към собственика Мати, тъй като тя не ме пускаше. — Мати, кажи ми, че и ти виждаш същото, и че не съм се побъркала от дозата дрога, която взех, преди да дойда на работа.

— Наистина е тук, откачалке. — Той се подсмихна. Мати беше по-възрастен и се справяше с гръмката и жизнена Фей, като въртеше очи и се подсмихваше. Кафявите му очи се заключиха с моите и той кимна. — Радвам се да те видя, Лиз.

Фей отпусна глава на гърдите ми сякаш бяха възглавница.

— Сега, след като си тук, не можеш да напуснеш отново. Никога.

Красотата на Фей беше перфектна и уникална. Имаше боядисана в сребристо коса — уникална за една двадесет и седем годишна — с розови и лилави кичури. Ноктите й винаги бяха лакирани в ярки цветове, а роклите й винаги прегръщаха извивките й на всички правилни места. Но нещото, което я правеше толкова красива, беше самочувствието й. Фей знаеше, че е зашеметяваща, и това нямаше нищо общо с външния й вид. Гордостта идваше отвътре и не се нуждаеше от ничие одобрение за каквото и да било.

Завиждах й за това.

— Всъщност дойдох да проверя дали не се нуждаете от помощ. Знам, че не съм работила тук от колежа насам, но се нуждая от работа.

— Разбира се, че ще те наемем! Хей, Сам! — извика Фей и посочи към един сервитьор, когото не познавах. — Уволнен си!

— Фей! — извиках аз.

— Какво?!

— Не можеш просто така да уволняваш хората — скарах й се, когато видях страха в очите на Сам. Горкият човек. — Не си уволнен наистина — казах.

— О, да, уволнен си.

— Млъквай, Фей. Не, не си. Позволено ли ти е изобщо да уволняваш?

Тя се изпъчи и потупа към табелката си, на която пишеше „мениджър“.

— Все някой трябваше да поеме ролята на мениджър, жено.

Обърнах се към Мати шокирана.

— Направил си я мениджър?

— Тя ме дрогира. — Той се засмя. — Но ако наистина имаш нужда от работа, то трябва да знаеш, че винаги имаме място за теб. Можеш да започнеш на непълно работно време.

— Би било чудесно — усмихнах се на Мати и му благодарих.

— Или можем да уволним Сам — предложи Фей. — Той така или иначе има още една работа на непълно работно време. Освен това е малко зловещ.

— Чух те — каза Сам срамежливо.

— Няма значение дали си ме чул, уволнен си.

— Няма да уволняваме Сам — каза Мати.

— Хич не си забавен. Но знаеш ли кое е забавно? — Тя си свали престилката и изкрещя: — Обедна почивка!

— Та сега е едва девет и половина сутринта — измърмори Мати.

— Сутрешна почивка! — поправи се Фей, дърпайки ме за ръката. — Ще се върнем до час.

— Закуската е само половин час.

— Сигурна съм, че Сам ще поеме и моите маси. Сам, вече не си уволнен.

— Никога не си бил уволнен, Сам. — Мати се усмихна. — Един час, Фей. Лиз, до час я искам обратно или тя ще е тази, която ще бъде уволнената.

— Така ли? — попита Фей и постави ръце на бедрата си почти… кокетно. Мати се подсмихна, а очите му се спуснаха по тялото й почти… сексуално?

Какво, по…?

Фей ме хвана под ръка и излязохме от сградата, а в мислите ми продължаваше да витае странното привличане между нея и Мати.

— Какво беше това? — попитах и повдигнах вежда.

— Какво беше кое?

— Това — казах и посочих към Мати. — Малкото сексуално танго, което току-що изиграхте?

Тя не отговори и започна да си дъвче долната устна.

— О, боже мой… Преспала си с Мати?

— Млъкни, по дяволите! Целият свят ли искаш да научи? — Тя се изчерви и се огледа наоколо. — Беше инцидент.

— О? Инцидент казваш? Значи си минала небрежно по главната улица, Мати случайно е тръгнал към теб и пенисът му случайно е изскочил от панталоните му? Тогава едно силно подухване на вятъра го е подхванал и го е вкарал във вагината ти? От този вид инциденти ли?

— Е, не точно. — Тя притисна езика си към вътрешната страна на бузата си. — Вятърът първо го избута към устата ми.

— О, боже мой, Фей!

— Знам! Знам! Ето защо хората не трябва да излизат във ветровити дни. Подухне ли вятър и пенисите се развилняват.

— Не мога да повярвам. Той е два пъти по-възрастен от теб.

— Какво мога да кажа? Имам синдром на липсващия баща.

— Какви ги дрънкаш? Баща ти е страхотен — казах.

— Точно. Мъж на нашата възраст никога не би могъл да се издигне толкова! Но Мати… — Тя въздъхна. — Мисля, че го харесвам.

Това беше шокиращо. Фей никога не употребяваше думата „харесвам“, когато ставаше въпрос за мъж. Тя беше една от най-големите мъжемелачки, която някога бях срещала.

— Какво имаш предвид с това, че го харесваш? — попитах, а гласът ми бе пропит с надежда, че приятелката ми най-накрая е решила да се кротне.

— Уау, я по-спокойно, Никълъс Спаркс. Това, което искам да кажа, е, че харесвам пениса му. Дори му измислих прякор. Искаш ли да го чуеш?

— В името на всичко свято, не.

— О, ще ти кажа.

— Фей! — въздъхнах.

— Угоеният Мати — каза тя, а дяволитата й усмивка ставаше все по-голяма.

— Знаеш ли, няма нужда да ми споделяш подобни неща. Никога. Като никога, ама никога.

— Говоря ти за комбиниран вид Угоен Мати, тип двойна наденичка. Изглежда богът на колбасите най-накрая е чул молитвите ми. Спомняш ли си Розовия Питър и Двойния Ник? Е, този е много по-добър. Угоеният Мати е като обетованата земя на колбасите.

— Мисля, че ще повърна, ако не млъкнеш.

Тя се засмя и ме придърпа по-близо до себе си.

— Господи, липсваше ми. И така, какво ще кажеш? Да се отправим ли към обичайното ни местенце?

— О, определено.

В продължение на няколко пресечки Фей ме разсмиваше и всеки път се чудех защо бях останала далеч за толкова дълго време. Може би част от мен се чувстваше виновна, знаейки, че ако остана наоколо, ще започна да се чувствам по-добре, а дори мисълта за това тогава ми се струваше ужасяваща. Но точно в този момент имах нужда от това. Когато се смеех, нямах време да плача, а бях толкова уморена от сълзите.

— Странно е да сме тук без Ема — каза Фей, сядайки на клатушката на детската площадка. Бяхме заобиколени от деца и техните родители или бавачки, които тичаха наоколо и играеха, докато ние се спускахме нагоре и надолу на клатушката. Едно дете ни зяпна, като че ли бяхме луди, но Фей побърза да му изкрещи: — Не бързай да порастваш, хлапе, защото това е проклет капан!

През цялото време беше толкова абсурдна.

— И така, от колко време продължава това нещо с Мати? — попитах.

Тя се изчерви.

— Не знам, може би месец. Или два.

— Два месеца?

— Може би седем. Или осем.

— Осем? Какво? Говорихме всеки ден, но никога не си ми казвала за това.

— Не знам. — Тя сви рамене. — Тогава минаваше през всичко това със Стивън, нали знаеш? Щеше да бъде безсърдечно да ги говоря за секс връзките си. — Фей никога не бе имала връзка, но беше професионалист във връзките, които бяха само за секс. — Моите проблеми бяха малки, твоите бяха…

Тя се намръщи и спря да се оттласква на клатушката, оставяйки ме да вися във въздуха. Моментите, в които Фей беше сериозна, бяха редки, но Стивън й беше като брат. Спречкваха се и се заяждаха много повече, отколкото които и да били истински брат или сестра, които някога бях срещала, и се грижеха един за друг. Всъщност тя ни запозна в колежа. Двамата се познаваха още от пети клас и бяха най-добри приятели. Не я бях виждала тъжна, откакто той почина, но бях повече от сигурна, че напоследък е точно такава. Бях живяла в свой собствен свят, забравяйки за факта, че най-добрата ми приятелка беше изгубила човека, който й беше като брат. Тя прочисти гърло и се усмихна напрегнато.

— Моите проблеми бяха малки в сравнения с твоите, Лиз.

Тя се оттласна във въздуха.

— Фей, искам да знаеш, че винаги можеш да ми кажеш всичко. Искам да знам всичко за приключенията ти с дивия стар мъж. Плюс това нищо в живота ти не е малко. Имам предвид, в името на Господ, погледни гърдите ти.

Тя се засмя диво, отмятайки глава назад. Когато Фей се смееше, цялата Вселена усещаше щастието й.

— Знам! С тези цици шега не бива.

— Хайде да те върнем на работа, преди да са те уволнили — предложих аз.

— Ако ме уволни, то тогава ще го заболят топките от въздържание.

— Фей. — Изчервих се, оглеждайки се наоколо към всички хора, които се взираха в нас. — Трябва ти филтър.

— Филтрите са за цигарите, а не за хората, Лиз — пошегува се тя.

Тръгнахме обратно към кафенето, ръка за ръка, като дори крачките ни бяха в синхрон.

— Щастлива съм, че един вид се върна, Лиз — прошепна Фей и отпусна глава на рамото ми.

— Един вид? Какво имаш предвид? Тук съм, върнах се.

Тя ме погледна и се усмихна знаещо.

— Не още. Но скоро ще бъдеш, тортичке.

Начинът, по който можеше да види болката ми, която се криеше под повърхността, беше забележителен. Придърпах я по-близо до мен, сигурна, че никога вече няма да я пусна.