Британи Чери
Въздухът, който той диша (19)

Осемнадесета глава

Елизабет

Изминаха две седмици, преди да мога да се изправя отново пред Тристан. Бях смутена и засрамена от начина, по който рухнах в спалнята му, но трябваше да потисна страховете си, когато той ми се обади, за да обсъдим възможността да се заема с вътрешния дизайн на къщата му.

— Добре ли си? Изглеждаш разсеяна — каза Тристан, докато ни въвеждаше с Ема в къщата си. Все още се чувствах изключително неудобно от това, че бях рухнала по такъв начин пред него.

— Не, добре съм — казах. — Просто свиквам с обстановката. — Усмихнах му се с фалшива усмивка, която той прозря на мига.

— Добре, ами, можеш да правиш каквото поискаш с мястото. В къщата има шест помещения. Кабинет, хол, трапезария, баня, спалнята ми и кухнята. Надявам се да не се уплашите от безпорядъка в кабинета ми.

Влязох в кабинета му, където имаше кашони, които бяха поставени един върху друг. Бюрото му беше покрито с предмети, и докато извеждах Ема и Зевс от стаята, се заковах на място, взирайки се в разписката, която бе наполовина скрита под няколко други документа. Взех я и я прочетох.

„Пет хиляди бели пера. Доставка за едно денонощие.“

Отворих един от кашоните на бюрото му и сърцето ми пропусна един удар, когато видях, че вътре имаше още торби с пера. Не беше намерил перата в магазина на господин Хенсън. Беше ги поръчал. Беше поръчал хиляди само заради това сърцето на Ема да не бъде разбито.

Тристан…

— Идваш ли, Елизабет? — чух го да вика. Затворих кашона и побързах да изляза от стаята.

— Да, тук съм. — Прочистих гърло и му се усмихнах. — Какво за кабинета ти? — попитах, настигайки Тристан. — Мога да декорирам и него, ако искаш.

— Не, той е извън лимит. Това е… — Той замълча и се намръщи. — Просто е извън лимит.

Присвих очи, разбирайки го.

— Добре… е, за сега мисля, че приключих. Ще изготвя няколко различни идеи и няколко модела с платове и цветове, които можем да прегледаме по-късно. По-добре да тръгвам.

— Закъде си се разбързала?

— Да, ами, сещаш се. — Погледнах към Ема, която си играеше със Зевс, живеейки в своя собствен свят. — Трябва да приготвя Ема, защото довечера ще остане в приятелка с преспиване.

Той се приближи до мен.

— Ядосана ли си ми? Заради онази нощ? — попита тихо той.

— Не — въздъхнах, — ядосана съм на себе си. Ти не си направил нищо лошо.

— Сигурна ли си?

— Наистина, Тристан. Беше до мен, когато най-много се нуждаех от теб. — Усмихнах се. — Но може би е по-добре, ако спрем да се използваме един друг, за да си спомним… Очевидно е, че не мога да се справя с това.

Той се намръщи и сведе поглед към земята, изглеждайки разочарован, но след секунда повдигна глава и ми се ухили.

— Искам да ви покажа нещо.

Той ни поведе към задната част на къщата и задържа задната врата отворена. Заслушах се в свирукането на нощните щурци. Беше успокояващ звук… мирен.

— Къде отиваме? — зачудих се на глас.

Той кимна към мрачните гори, докато вземаше фенерче от коридора. Не попитах нищо друго. Хванах ръката на Ема и тръгнахме редом с Тристан. Вървяхме през мрака и той ни поведе дълбоко в горите.

Небето бе изпълнено със звезди, и когато пристъпихме в сенките на дърветата, влажният и сладък пролетен въздух ни поздрави. Клоните се люлееха напред-назад, докато си проправяхме път през горите.

— Почти стигнахме — настоя Тристан.

Но къде?

Когато приближихме, незабавно разбрах, че това е мястото, където той искаше да ни доведе, заради красотата. Покрих уста с ръка, за да спра звука, който напираше на устните ми. Чувствах се така, сякаш ако издам дори и най-малкия звук, красотата пред нас ще изчезне. Пред нас течеше малка река. Потокът беше тих, сякаш всички същества, носещи се по малките вълни, си почиваха мирно. От другата страна на реката лежаха стари камъни от мост за каруци. През пукнатините на камъните растяха цветя, които караха пейзажа да изглежда перфектен под лунната светлина.

— Със Зевс открихме това място — каза Тристан, приближавайки се към моста, след което седна. — Когато имам нужда да прочистя главата си, идвам тук, за да пренасоча мислите си.

Седнах до него, събух си обувките и потопих крака в хладката вода. Ема и Зевс скочиха във водата, плискайки се радостно и волно.

Той се обърна към мен и ми се усмихна, което накара устните ми да се извият нагоре. Тристан можеше да накара хората да се чувстват значими само от начина, по който се усмихваше. Искаше ми се да се усмихва по-често.

— Когато отначало се преместих тук, бях ядосан през цялото време. Липсваше ми сина ми. Както и съпругата ми. Мразех родителите ми, въпреки че не трябваше. Обвинявах тях за загубата на сина ми и съпругата ми. Беше по-лесно да им бъда ядосан, вместо да бъда тъжен. Единственото време, през което не се чувствах гневен, бе, когато идвах тук и дишах заедно с дърветата.

Той се откриваше.

„Моля те, остани така.“

— Радвам се, че си намерил нещо, което ти носи покой.

Очите му затанцуваха по мен и на устните му се появи многозначителна усмивка.

— Да, аз също. — Той потърка брадата си, която растеше доста бързо. — След като няма да се използваме един друг повече, можеш да използваш мястото, за да намериш покой, ако искаш.

Усмихнах се.

— Благодаря ти.

Той просто кимна в отговор.

Ема скочи във водата и я разплиска навсякъде, измокряйки и нас. Въпреки че исках да й се скарам, усмивката на лицето й и развълнуваният Зевс ме караха да се чувствам щастлива.

— Благодаря ти, че ни доведе тук, Кърлеж. Страхотно е! — изкрещя тя, вдигайки ръце във въздуха от вълнение.

— Пак заповядай.

Тристан се усмихна.

— Радвам се, че дъщеря ми те харесва. В противен случай никога не бих разговаряла с теб отново.

Той се засмя.

— Радвам се, че кучето ми те харесва. В противен случай щях да мисля, че си психо. Човек винаги трябва да се доверява на инстинктите на домашния си любимец. Кучетата преценяват по-добре нечий характер, отколкото хората.

— Така ли било?

— Да. — Той замълча и прокара пръсти през косата си. — Защо дъщеря ти продължава да ме нарича Кърлеж?

— О!.. Защото, когато се срещнахме за пръв път, се държах като ужасен родител и те нарекох „пенис“ и тя ме попита какво означава това. Казах й, че съм казала „кърлеж“ и й обясних, че кърлежът е буболечка.

— Значи тя мисли, че съм паразит, който се храни с кръвта на бозайниците?

— Всъщност, действително мисля, че кърлежът е ектопаразит, тъй като той живее върху кожата на бозайниците, а не в организма им. Също така могат да живеят и върху някой земноводни.

Той се изкикоти.

— Е, това ме накара да се почувствам по-добре.

Засмях се.

— Би трябвало.

— Е, Ема, щом ще ме наричаш Кърлеж, мисля, че би било честно аз да те наричам Бръмбар.

— Да! — засия Ема, подскачайки нагоре и надолу. — Бръмбарът и Кърлежът! Кърлежът и Бръмбарът!

— Мисля, че й харесва — казах аз.

— Елизабет? — Той се обърна към мен със сериозен поглед.

— Да?

— Знам, че не можем да продължим с онова, което правехме, но можем ли да бъдем приятели? — попита плахо той.

— Мислех, че не знаеш как да бъдеш нечий приятел?

— Така е. — Той въздъхна и потърка тила си. — Но се надявах, че ти ще ми покажеш.

— Защо аз?

— Защото вярваш в добрите неща, дори когато сърцето ти е разбито. А аз дори не мога да си спомня какви бяха те.

Това ме натъжи.

— Кога беше последният път, когато си бил щастлив, Тристан?

Той не отговори.

Което ме натъжи още повече.

— Разбира се, че можем да бъдем приятели — казах.

Всеки заслужаваше да има поне един приятел, на когото да довери тайните и страховете си. Заедно с вината и щастието си. Всеки заслужаваше човек, който би го погледнал в очите и би казал: „Ти си достатъчен. Перфектен си, въпреки белезите си и всичко останало“. Тристан го заслужаваше повече от всеки друг. Очите му бяха изпълнени с такава тъга и болка и всичко, което исках да направя, бе да увия ръце около него, давайки му да разбере, че е достатъчно добър.

Не исках да бъда негова приятелка, защото го съжалявах. Не. Исках приятелството му, защото, за разлика от повечето, той прозря през фалшивото ми щастие и понякога се взираше в мен с поглед, който сякаш ми казваше: „Ти си достатъчна, Елизабет, въпреки белезите и всичко останало“.

Тристан повдигна вежди и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път. Вгледах се в него, сякаш никога отново нямаше да го видя. Никой от двама ни не искаше да мигне. Сериозността на момента започваше да ни кара да се чувстваме неудобно. Той прочисти гърло, както и аз моето.

— Прекалено много? — попитах.

— Да. И така… — Той прокара пръсти през косата си. — Докато косих тревата, забелязах, че държиш в ръцете си „Петдесет нюанса сиво“.

Изчервих се и го блъснах.

— Не ме съди. Заради литературния клуб е. Освен това не е лоша.

— Не те съдя. Добре де, правя го. Но само малко.

— Не критикувай, без да си я чел — подсмихнах се.

— О? И колко от това, което е в съдържанието на книгата, си опитвала наистина? — Той ме погледна самодоволно и можех да се закълна, че бузите ми горяха.

Кикотейки се, тръгнах обратно към къщите ни.

— Такъв си задник — измърморих. — Хайде, Ема. Да те почистим и да те приготвим за преспиването ти.

— Вървиш в грешната посока — отбеляза Тристан.

Спрях, обърнах се и минах покрай него отново, тръгвайки в противоположната посока.

— Все още смятам, че си задник — усмихнах се. Той също се усмихна и тръгна заедно с мен, а Ема и Зевс ни последваха.

* * *

— Сюзън, какво се е случило? — попитах, изпълвайки се с безпокойство. — Ема, добре ли си? — Тя не отговори; просто се взираше в земята почти засрамена. Обърнах се отново към Сюзън. — Какво се е случило?

— Какво се е случило? — изсъска тя. — Случи се това, че дъщеря ти е сметнала за правилно да разкаже истории за зомбита на останалите момичета, карайки ги да се побъркат. Сега имам десет момичета в къщата ми, които не искат да заспят, защото се страхуват от кошмари!

Намръщих се.

— Съжалявам. Сигурна съм, че не е искала да ги уплаши. Мога да вляза и да поговоря с момичетата, ако искаш. Сигурна съм, че е станало недоразумение.

— Недоразумение? — Тя изсумтя. — Тя започна да ходи като зомби и каза, че иска да яде мозъци! Ти ми каза, че не е травмирана от смъртта на Стивън!

— И е истина — казах, а гневът започна да клокочи в стомаха ми. Погледнах към Ема и забелязах, че от очите й се стичат сълзи. Коленичих и я прегърнах. — Всичко е наред, скъпа.

— Е, очевидно не е наред. Тя се нуждае от професионална помощ.

— Ема, скъпа, запуши си ушите бързо — казах и тя го направи. Вътрешностите ми се присвиха и аз се изправих, заставайки лице в лице със Сюзън. — Ще ти кажа нещо по възможно най-любезния начин. Ако кажеш още нещо за дъщеря ми, буквално ще ти сритам задника, ще ти изтръгна екстеншъните и ще кажа на съпруга ти, че чукаш касиера от хранителния магазин.

— Как смееш? — проплака тя, ужасена от думите ми.

— Как смея? Как смееш ти да смяташ, че е нормално да се изправиш пред мен и да ми говориш по такъв груб и унизителен начин за дъщеря ми. Мисля, че е време да си тръгваш.

— Точно така! Мисля, че трябва да стоиш далеч от литературния ни клуб. Енергията и стилът ти на живот са токсични за групата ни. Дръж я далеч от моята Рейчъл — нареди Сюзън и започна да се отдалечава.

— Не се тревожи — извиках. — Така и ще направя! — Нещо се случваше със здравомислещите хора, когато другите говореха за децата им: превръщаш се в звяр и би направил всичко, за да защитиш децата си от вълците в света. Не се гордеех с това, което бях казала на Сюзън, но мислех всяка една дума.

Въведох Ема в хола и седнахме на дивана.

— Мамо, момичетата казаха, че съм изрод, защото харесвам зомбита и мумии. Не искам да бъда изрод.

— Не си изрод — обещах, придърпвайки я по-близо до мен. — Перфектна си такава, каквато си.

— Тогава защо го казаха? — попита тя.

— Защото… — въздъхнах, опитвайки се да открия правилния отговор. — Защото понякога на хората им е трудно да приемат различията в другите хора. Нали знаеш, че зомбитата не са истински? — Тя кимна. — И не си искала да уплашиш другите момичета, така ли е?

— Не! — бързо каза тя. — Просто исках да си играем на „Хотел Трансилвания“. Не съм искала да ги изплаша. Просто исках да имам приятели.

Сърцето ми се разби.

— Искаш ли да играеш с мама? — попитах.

Тя поклати глава.

— Не.

— Ами, какво ще кажеш да гледаме анимационни филмчета по „Нетфликс“ и да си направим свое собствено преспиване?

Очите й светнаха и сълзите й спряха.

— Може ли да гледаме „Отмъстителите“? — попита тя, обичайки супер героите също като баща си.

— Разбира се — отвърнах.

Тя заспа веднага, след като Хълк се появи на екрана. Занесох я в леглото й, целувайки я по челото, и тя се усмихна в съня си. Легнах си и се гмурнах в собствените ми сънища.