Британи Чери
Въздухът, който той диша (43)

Четиридесет и втора глава

Елизабет

Един екип от полицаи се появи пред къщата ми заедно със Сам и баща му и претърсиха за камери.

Откриха осем, като последната бе поставена вътре в джипа ми.

Прилоша ми.

Бяха същите малки камери, които Сам ми беше предложил, когато сменяше ключалките на къщата.

— Не мога да повярвам. По дяволите, Елизабет, толкова съжалявам — каза Сам, потърквайки веждата си. — Танер беше единственият човек в града, на когото продадохме от тях.

— Колко му продадохте?

Той преглътна тежко.

— Осем.

— Как е могъл да го направи? Как е успял да сложи камери в къщата? През цялото време ли ни е наблюдавал? — попитах полицаите, които събраха камерите.

— Трудно е да се каже откога го е правил, но ще открием отговорите. Ще му вземем отпечатъци и ще видим какво ще излезе. Ще се справим с това, госпожо.

След като всички си тръгнаха, Тристан ме прегърна.

— Защо не вземем Ема? Би трябвало да бъдеш с нея.

Кимнах.

— Така е.

Тристан повдигна брадичката ми с пръст, така че да може да ме погледне в очите.

— Ще се справим с това, Лизи. Обещавам ти.

По целия път до къщата на Кати и Линкълн се молех да се справим с всичко.

* * *

— Лиз, какво правиш тук? — попита Линкълн, отваряйки вратата. Тристан ме чакаше в колата си.

— Знам, че се предполага, че Ема ще остане за през нощта, но бих се почувствала по-удобно, ако е вкъщи с мен.

Линкълн повдигна вежда, когато Кати излезе да ме поздрави.

— Лиз, какво става?

— Ще взема Ема. — Усмихнах се. — Ще ви обясня всичко по-късно, обещавам.

— Но Танер преди малко се отби и я взе. Каза ни, че имаш проблем с колата и си го помолила да я откара в къщата ти.

„О, господи!“

Обърнах се и погледнах към Тристан. Тревогата в очите ми вероятно е била ясна като бял ден, защото той допря стиснатите си юмруци до устата си, когато се втурнах към него.

— Танер я е взел.

— Обади се на деветстотин и единадесет — нареди той, когато скочих в колата и той потегли. Говорих с полицаите и те ми казаха, че са на път към къщата ми, за да се срещнат с нас.

Не можех да спра да треперя. Умът ми се беше изпразнил и не можех да видя през сълзите си. Главата ми се замайваше все повече и повече с всяка изминала секунда. Щях да припадна. Щях да…

— Лизи — каза Тристан строго и стисна ръката ми в своята. — Лизи! Погледни ме. Веднага! — нареди. Разплаках се, неспособна да спра, но се обърнах към него. — Искам да си поемеш дъх. Става ли? Искам да дишаш.

Вдишах дълбоко.

Но не бях сигурна, че последва издишване.

* * *

— Можете ли да се сетите за някое място, на което би могъл да я отведе? — попита ме един полицай.

— Не. Не. — Партньорът му стоеше до него и си водеше бележки. Процесът беше бавен и не разбирах защо ме разпитваха, когато трябваше да са отвън и да я търсят. — Съжалявам, но кога наистина ще започнете да я търсите?

Тристан се зае с това да се обади на всички. Увери се, че са информирани за случващото се, и не мина много време, преди Фей, Сам, Кати и Линкълн да се появят в дневната ми, а майка ми и Майк да потеглят насам.

— Госпожо, знам, че се тревожите, но има процедури, през които трябва да преминем, когато едно дете е изчезнало. Ще се нуждаем от последните снимки, които сте й направили, и искаме да знаем повече детайли за нея — цвят на косата, както и този на очите. Има ли причина, поради която би избягала от дома?

— Шегувате ли се? — изсумтях, неспособна да повярвам на думите, които току-що бяха излезли от устата му. — Преди малко открихме скрити камери в къщата ми, а вие имате наглостта да ми зададете въпроса дали дъщеря ми е избягала, вместо отвлечена? Танер Чейс държи бебчето ми, така че защо просто не си свършите проклетата работа и не я откриете! — изкрещях им, не желаейки да си го изкарвам на тях, но нямаше кого друг да обвиня. Чувствах се толкова безпомощна. „Аз го направих. Вината е моя. Бебчето ми може да бъде наранено или дори по-лошо…“

— Лизи, всичко е наред. Ще я открием — прошепна до ухото ми Тристан. — Всичко е наред.

Но не я открихме тази нощ. Издирването продължи и проверихме всеки сантиметър от града и горите, но нямаше и следа от нея. Нищо. Майка ми и Майк се появиха, но не бяха сигурни какво да ми кажат, освен това, че „ще я открият“.

Искаше ми се думите им да ми донесат повече утеха, но не стана така. Всички изглеждаха толкова ужасени, колкото бях и аз.

Казах им да се прибират, но те отказаха и останаха да преспят в дневната ми. Когато най-накрая влязох в спалнята, Тристан беше там и ме държа.

— Толкова съжалявам, Лизи.

— Тя е просто бебе… Защо би я наранил? Тя е моят свят.

Той ме прегръщаше в продължение на няколко минути, преди някой да почука на прозореца на спалнята ми. Когато се обърнах да погледна, на него бе залепена бележка.

Има толкова много книги в тази барака. Чудя се какво ли би искала да прочете Ема?

Т.К.

— О, господи! — промърморих.

— Трябва да се обадим на полицията — каза Тристан, протягайки се за телефона си. Погледнах през прозореца и видях Буба, която беше захвърлена на земята.

— Не, Тристан. Не можем — отворих прозореца и слязох. — Той каза само ние двамата.

Той ме последва и вдигна от земята плюшеното мече, на което беше залепена още една бележка.

Библиотеките и бараките не си подхождат много. Ако питаш мен, бараките изглеждат по-здрави от колите.

Т.К.

— Той е в бараката ти — казах на Тристан, който постави ръце пред мен, отказвайки да ме пусне първа.

— Стой зад мен — нареди, докато преминавахме през задния му двор.

— Какъв герой си, Тристан — засмя се Танер, поглеждайки ни. Тялото му беше обвито в сенки, докато не пристъпи под лампата на бараката. — Грижиш се за Елизабет.

— Танер, какво става? — попитах, объркана и ужасена.

— Чу ли това? — прошепна той. Спрях и се заслушах, долавяйки звука от работещ двигател на кола вътре в бараката.

— Ема не е вътре, нали? — попитах Тристан.

— Винаги си била умна. Точно заради това те обичах. Недостижима, но все пак, умна.

— Трябва да я пуснеш да излезе, Танер. Газовете от колата ще я наранят. Могат да я убият.

— Защо избра него? — попита той, облягайки се върху циркулярния трион на Тристан. — Просто не разбирам.

— Не избрах Тристан, Танер. Просто се случи.

Тристан се доближи до бараката и Танер просъска.

— Не, не, не. Спри на място, Казанова. Или ще те застрелям. — Той бръкна в задния си джоб и извади пистолет. „О, господи!“

— Какво искаш от нас? — проплаках и извърнах поглед към бараката, където колата продължаваше да работи. „Бебчето ми…“ — Танер, моля те, пусни я.

— Просто исках теб — каза той, размахвайки оръжието. — От първия ден те исках. Но Стивън те отне. Видях те първи, но на него не му пукаше. Спечелих хвърлянето на монетата и той все пак те отне от мен. Той умря и ти дадох време да го оплачеш. Да ти липсва. Чаках те и от нищото се появи този пич и те открадна! — Танер изтри сълзите, които се стичаха от изпълнените му с емоции очи. — Защо не избра мен, Лиз? Защо не се върна за мен? Защо никога не ме забеляза?

— Танер — казах, приближавайки се предпазливо към него, — виждам те.

Той поклати глава.

— Не. Просто си изплашена. Не съм глупав, Лиз. Не съм глупак.

Вгледах се в паникьосаните му очи и продължих да вървя. Отне ми всичко, за да скрия страха си и да изглеждам спокойна.

— Не ме е страх от теб, Танер Майкъл Чейс. Не ме е страх. — Пристъпих по-близо до него и поставих ръка върху бузата му. Очите му се разшириха и дишането му стана тежко. — Виждам те.

Той затвори очи, търкайки лице срещу дланта ми.

— Исусе, Лиз. Ти си всичко, което някога съм искал.

Покрих устата му с моята и почувствах горещия му дъх срещу устните ми.

— Твоя съм. Можем да избягаме заедно — казах и спуснах ръце по гърдите му. — Можем да започнем отначало.

— Само ние? — прошепна той.

Допрях чело до неговото.

— Само ние.

Той уви свободната си ръка около кръста ми, което ме накара да потръпна. Пръстите му повдигнаха блузата ми и се допряха до голата ми кожа.

— Господи! Винаги съм искал това. — Той въздъхна срещу врата ми, целувайки ме нежно, изпращайки тръпки през цялото ми тяло. Езикът му се подаде между устните му и се плъзна по кожата ми, облизвайки ме бавно.

И двамата чухме как вратата на бараката се отваря зад нас, което накара Танер да отвори очи.

— Ах, ти, кучко! — просъска той, изглеждайки предаден от близостта ми. Блъсна ме на земята и вдигна оръжието на секунди от това да застреля Тристан, който току-що изчезна в бараката. Когато Танер се втурна да го преследва, го хванах за крака, поваляйки го на земята до мен.

Оръжието изпадна от хватката му, приземявайки се между нас. И двамата се опитахме да го достигнем и започнахме да се борим. И двамата бяхме стиснали пистолета и Танер вдигна лакът, стоварвайки го върху окото ми.

— Пусни го, Лиз! — извика той, но не го направих. Не можех. Тристан трябваше да изведе Ема оттам. Трябваше да спаси дъщеря ми. — Заклевам се в Господ, ще те застрелям, Лиз. Обичам те толкова дяволски много, но ще го направя. Просто го пусни. Моля те! — проплака той.

— Танер, не го прави! — замолих го, усещайки как оръжието се изплъзва от хватката ми. — Моля те — повторих, желаейки този ужасен кошмар да приключи.

— Обичам те — прошепна той и от очите му закапаха сълзи. — Обичам те.

Звукът от изстрела на пистолета беше първото, което чух. Паднахме един върху друг и последва втори. След това в стомаха ми се появи парещо усещане, от което ми се повдигна. Очите ми бяха широко отворени, ужасени от всичката кръв. Аз ли кървях? Умирах ли?

— Лизи! — изкрещя Тристан, излизайки от бараката с Ема в ръцете му.

Обърнах се към него, шокирана и покрита с кръв, която не беше моята. Танер лежеше до мен, а от неподвижното му тяло се стичаше кръв и се разпростираше под него. О, боже мой!

— Убих го! Убих го! Аз го убих — проплаках, треперейки неконтролируемо.

В този момент всички, които бяха в къщата, излязоха в задния двор. Стори ми се, че чувах крясъци и викове. Някой каза на друг да се обади на деветстотин и единадесет. Някой отпусна ръка върху рамото ми, молейки ме да се изправя. Ема не дишаше, каза друг. Друг глас каза на Тристан да продължи да й прави изкуствено дишане. Светът ми се въртеше. Всички се движеха на забавен каданс пред очите ми. Червените, сините и белите светлини пред къщата ми изгаряха душата ми. Грижата за Ема бе поета от специалист. Майка ми заплака. Фей зарида. Някой извика името ми.

Имаше толкова много кръв.

Аз го убих.

— Лизи! — каза Тристан, връщайки ме обратно в реалността. — Лизи, скъпа. — Той коленичи и обви лицето ми с ръце. Сълзите ми закапаха по ръцете му и той ми се усмихна изтощено. — Скъпа, в шок си. Простреляна ли си? Ранена ли си?

— Не, аз го убих — прошепнах, обръщайки глава да погледна Танер, но Тристан не ми позволи.

— Миличка, не. Не. Не беше ти. Просто искам да се върнеш обратно при мен, става ли? Лизи. Искам да оставиш оръжието на земята.

Погледнах надолу към покритите ми с кръв ръце, които все още стискаха пистолета.

— О, господи! — Промърморих, захвърляйки оръжието настрана. Тристан ме взе в ръцете си, отдалечавайки ни от безжизненото тяло на Танер. Отпуснах глава върху рамото му, наблюдавайки търчащите наоколо полицаи и парамедици.

— Къде е Ема? — попитах, въртейки глава наляво и надясно, претърсвайки околността. — Къде е Ема?

— На път за болницата — обясни Тристан.

— Трябва да вървя — казах, откъсвайки се от ръцете му. Краката ми трепереха и почти паднах на земята. — Трябва да се уверя, че е добре.

— Лизи — каза той, разтърсвайки ме за раменете. — Искам да се съсредоточиш за секунда. Очите ти ще изхвръкнат от орбитите си, сърцето ти ще изскочи през гърдите ти, а дишането ти е хаотично. Искам да позволиш на парамедиците да те прегледат.

Устните му продължиха да се движат и аз присвих очи, опитвайки се да чуя думите му, които се превърнаха в мърморене.

Тялото ми се отпусна и очите ми се обърнаха.

След миг всичко стана черно.

* * *

— Ема! — извиках, отворих очи и се изправих в седнало положение. Прониза ме остра болка, която ме накара да се отпусна отново назад. Огледах се из стаята, която бе пълна с машини, шкафове и болнични припаси.

— Добре дошла обратно, миличка — каза мама, сядайки до мен на леглото. Присвих очи, объркана. Тя се наведе към мен и прокара пръсти през косата ми.

— Всичко е наред, Лиз. Всичко ще бъде наред.

— Какво се случи? Къде е Ема?

— Тристан е с нея.

— Тя добре ли е? — попитах, опитвайки се да стана, но острата болка се завърна с пълна сила. — Исусе!

— Успокой се — нареди майка ми. — Един от куршумите те е уцелил. Ема е добре, чакахме само теб да се събудиш. Сложиха й тръба, която й помага да диша, но е добре.

— И Тристан е с нея? — попитах и тя кимна. Умът ми започна да си прави шегички с мен, когато погледнах надолу към тялото си. Лявата ми страна беше увита в бинтове, а тялото ми беше покрито с кръв, част от която беше моя, а другата… — Танер… Какво се случи с Танер?

Майка ми се намръщи и поклати глава.

— Не оцеля.

Обърнах глава настрани и се вгледах през прозореца. Не бях сигурна дали съм облекчена или объркана.

— Ще отидеш ли да провериш Ема? — Попитах. Тя ме целуна по челото и ми каза, че веднага се връща. Въпреки това се надявах, че няма да бърза. Имах нужда да остана сама.