Британи Чери
Въздухът, който той диша (11)

Десета глава

Елизабет

Всеки петък, след като оставех Ема при баба й и дядо й, отивах в града на фермерския пазар. Всички жители на града слизаха в центъра на Медоус Крийк, за да продават продуктите си. Миризмата на пресен хляб, цветята и клюките винаги правеха така, че пътуването да си заслужава.

Със Стивън винаги идвахме на пазара, за да разгледаме свежите цветя, така че, когато петъчната доставка от свежи рози пристигна, аз се изправих в средата им, вдишах спомените и издишах болката.

По време на седмичното ми пътуване до фермерския пазар винаги виждах Тристан, който също се разхождаше наоколо. Не си бяхме проговорили, откакто ми беше окосил тревата, но не можех да спра да мисля за тъжните му очи, както и за съпругата и сина му. Кога ги беше изгубил? И как? От колко дълго Тристан живееше в този кошмар?

Исках да науча повече.

Понякога го виждах да влиза в бараката в задния си двор, в която оставаше с часове. Излизаше навън само когато трябваше да разреже някое дърво с циркулярния си трион, след което отново се връщаше и скриваше вътре.

Всеки път, когато минеше покрай мен, бузите ми се обагряха в розово и се обръщах, правейки се, че не съм го видяла. Въпреки че бях. Винаги го забелязвах и не бях сигурна защо.

Всички ми казаха, че е коравосърдечен, и аз им вярвах. Виждах суровата действителност, която живееше в Тристан. Но също така виждах и друга негова страна, която много от тях не забелязваха. Видях как се разпадна, когато разбра, че със Зевс всичко ще бъде наред. Бавно се беше отворил за загубата на жена си и сина си. Виждах нежната и пречупена страна на Тристан, която изглежда мнозина пропускаха.

В този момент, в средата на фермерския пазар, бях заинтригувана от друга страна на Тристан. Всяка седмица се разхождаше наоколо и изглеждаше така, сякаш не вижда никого. Беше фокусиран върху мисията си, която винаги беше да напълни няколко торби с хранителни стоки и да купи свежи цветя. След това изчезваше отвъд хълмовете, отбивайки се до моста, където винаги оставяше цветята и торбите на един бездомен човек.

Когато подаде чантите на мъжа, бях само на няколко крачки от него, тъй като се прибирах вкъщи. Когато се приближих, не успях да сдържа усмивката си. Той тръгна обратно към къщата си.

— Здравей, Тристан.

Погледът му беше празен, когато се взря в мен.

После продължи да върви.

Сякаш отново се бяхме върнали към първия ден от запознанството ни. Забързах, за да се изравня с него.

— Просто исках да ти кажа, че мисля, че това беше много мило. Това, което направи за този човек, беше много сладко. Мисля, че е наистина…

Той се извъртя рязко и пристъпи към мен, след което присви очи и стисна зъби.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

— Какво? — заекнах, объркана от тона му.

Той пристъпи по-близо.

— Да не мислиш, че не забелязвам начина, по който ме гледаш?

— За какво говориш?

— Нека да се изясним — прошепна той дрезгаво. Примигна веднъж, преди буреносните му очи да се присвият отново. — Не искам да имам нищо общо с теб, ясно ли е? Окосих ти тревата, защото ме дразнеше. Това е всичко. Не искам да имам нищо общо с теб отново. Така че престани с проклетите погледи.

— Ти ми… ти си мислиш, че се опитвам да те сваля? — проплаках, когато достигнахме върха на хълма. Той повдигна вежда и ме погледна с поглед, който казваше по-дяволите-да-мисля-че-ме-сваляш. — Просто се опитвах да бъда мила, ясно? Ти даде на този мъж храна, прасе такова! И не се опитвах да те сваля, а просто да разговарям с теб.

— Защо би искала да разговаряш с мен?

— Не знам! — казах. Наистина не бях сигурна защо исках да разговарям с някой, който в даден момент се държеше мило, а в следващия грубо. Един ден се отваряше за демоните си, а на следващия ми крещеше заради това, че съм му казала „здравей“. „Не мога да спечеля.“ — Глупавата аз, да си помисля, че можем да бъдем приятели.

Веждите му се сбръчкаха.

— Защо бих искал да се сприятеля с теб?

През тялото ми премина тръпка. Не бях сигурна дали се дължи на лекия бриз, или на Тристан, който нарушаваше личното ми пространство.

— Не знам. Защото изглеждаш самотен и аз съм самотна. Помислих си…

— Нищо не си си помисляла.

— Защо си толкова гаден?

— Защо винаги ме наблюдаваш?

Устните ми се разтвориха, но нямах отговор на въпроса му. Взирахме се един в друг толкова близо, че телата ни почти се допираха и устните ни почти се докосваха.

— Всички в този град се страхуват от мен. Плаша ли те, Елизабет? — прошепна той, а дъхът му пареше устните ми.

— Не.

— Защо не?

— Защото те виждам.

За част от секундата студеният му поглед омекна, сякаш беше объркан от тези три думи. Но аз наистина го виждах. Видях омразата в погледа му и забелязах болката в гримасата му. Видях пречупените части в него, които по някакъв странен начин съвпадаха с моите собствени.

Без да мисли, Тристан ме придърпа към тялото си и устните му се притиснаха силно срещу моите. Обърканите ми мисли започнаха да избледняват, когато езикът му се плъзна между устните ми и аз му отвърнах. Господи, това ми липсваше. Липсваше ми целуването. Усещането да пропаднеш в някого, който те задържа да не удариш дъното. Топлото чувство, което заливаше тялото ти, когато друг човек споделя дъха си с теб.

Липсваше ми да бъда държана, да бъда докосвана и желана…

Липсваше ми Стивън.

Целувките на Тристан бяха гневни и тъжни, извиняващи се и агонизиращи, сурови и неподправени.

Точно като моите.

Плъзнах език по долната му устна и притиснах ръце към гърдите му, усещайки бързите удари на сърцето му, които се вливаха в пръстите ми и преминаваха в тялото ми.

За няколко секунди се почувствах като преди.

Цяла.

Завършена.

Част от нещо божествено.

Тристан припряно отдръпна устни си от моите и ми обърна гръб, връщайки ме обратно към настоящата ми жестока реалност.

Пречупена.

Незавършена.

Самотна през цялото време.

— Престани да се държиш така, сякаш ме познаваш, защото не е така — каза той, след което започна да се отдалечава, оставяйки ме да стоя там объркана.

Какво беше това?!

— И ти го почувства, нали? — попитах, гледайки го как се отдалечава. — Сякаш все още са тук. Стивън и жена ти…

Той се обърна и ме изгледа яростно.

— Никога повече не споменавай жена ми. Не знаеш нещо за нея или за мен.

След което отново се обърна и забърза напред.

Беше го почувствал.

Сигурна бях, че е.

— Не можеш… не можеш просто така да си тръгнеш, Тристан. Можем да поговорим. За тях. Можем взаимно да си помогнем да си спомним.

Най-големият ми страх беше идеята, че ще забравя.

Той продължи да върви.

Отново забързах след него.

— Освен това така се сприятеляваш с някого. Като го опознаеш, за да има с кого да поговориш.

Гърдите ми се повдигаха и спускаха забързано, докато ставах все по-разстроена от това, че си беше тръгнал просто така от разговора ни, както и от това, че беше прекъснал най-болезнената и удовлетворяваща целувка, която устните ми някога бяха изпитвали. Беше ми помогнал да си спомня какво е да се почувстваш отново щастлив и го мразех заради това, че си беше тръгнал. Мразех го и заради това, че ми беше отнел малкия момент на страст, които ми беше напомнил за любовта, която ми беше отнета.

— Господи, защо трябва да си такова… такова… чудовище?!

Той се извъртя към мен и за миг успях да зърна мъката в очите му, преди да стисне челюстта си и изражението му отново да стане студено.

— Не те желая, Елизабет. — Той вдигна ръце във въздуха в знак на безсилие и пристъпи към мен. — Не искам да имам нищо общо с теб. — Той пристъпи по-близо, а аз отстъпих назад. — Не искам да говоря с теб за шибания ти мъртъв съпруг. — Още една крачка напред. — Не искам да ти разказвам нищо за мъртвата ми съпруга. — Две крачки напред и две назад. — Не искам да те докосвам. — По-близо, отдръпване. — Не искам да те целувам. — Крачка. — Не искам да те оближа. — Отново две крачки назад и две напред. — И със сигурност, по дяволите, не искам да ти бъда шибан приятел, така че просто ме остави на мира и си затвори шибаната уста! — изрева той, извисявайки се над мен, думите, излизащи от устата му, бяха като гръмове, които ме караха да подскачам.

Когато пристъпих отново назад, подметката на обувката ми се плъзна по един камък, след което се затъркалях надолу по хълма. През целия път надолу тялото ми подскачаше и се удряше в неравности. Като оставех настрана няколкото одрасквания и срамът, който ме заля, бях добре.

Само след миг, Тристан се озова до мен.

— Мамка му — измърмори той. — Добре ли си? Хайде — каза, подавайки ми ръка.

Отказах я и се изправих сама. Погледът му беше изпълнен със загриженост, но не ми пукаше. Вероятно след няколко минути отново щеше да бъде изпълнен с омраза.

Няколко секунди преди падането ми ми беше казал да си затварям устата, така че сега щях да направя точно това. Дадох му онова, което искаше. Накуцвайки, тръгнах към къщата мълчаливо, без нито веднъж да погледна в негова посока, въпреки че с периферното си зрение можех да видя жалкия му поглед.

* * *

— Бутнал те е надолу по хълма?! — изкрещя Фей в телефонната слушалка. В момента, в който се бях прибрала след сблъсъка си с Тристан, й се обадих. Имах нужда най-добрата ми приятелка да ми каже, че аз бях права, а Тристан грешеше.

Дори и да го бях нарекла чудовище.

— Е, не точно. Разкрещя ми се и се подхлъзнах.

— След като те е целунал?

— Да.

— Уф! Мразя го! Мразя го толкова много.

Кимнах.

— И аз.

Това беше лъжа, но не можех да й кажа това, което наистина мислех за Тристан. За това, че толкова си приличахме. Не можех да кажа на никого. Едва го признавах дори пред себе си.

— След като сме на темата, кажи ми… — каза Фей и почти можех да я видя как се хили по телефона. — Използва ли език? Ръмжа ли? Беше ли без тениска? Въртя ли език като торпедо? Опипа ли му плочките? Облиза ли силната му челюст? Замая ли се? Откри ли неговия Немо? Грейсна ли Франкито му? Джъстна ли Тимбърлейка му? Колкото на кон ли му е голям?

— Не мога да те понасям. — Засмях се, но продължавах да мисля за целувката и какво означаваше тя. Може би нищо. Или може би всичко.

Тя въздъхна.

— Хайде де, дай ми нещо. Всеки момент ще бъда изчукана и този разговор ми убива настроението.

— Какво имаш предвид? — ахнах. — Фей, да не би да правиш секс в момента?

— Какво имаш предвид? Като секс-секс?

— Да!

— Е, ако имаш предвид това дали в този момент има заседнал пенис във вагината ми, тогава да.

— О, господи, Фей! Защо, по дяволите, ми вдигна?

— Ъм, защото пичките са пред пишките? — Тя се засмя. Стана ми лошо.

— Здрасти, Лиз — чух Мати да се провиква. Отново ми прилоша. — Следващата седмица ще променя графика ти на тридесет часа.

— Затварям.

— Какво? Не. В момента мога да говоря.

— Ти си луда.

— Ох, спри, Мати. Казах ти да не хапеш там. — О, мили боже, най-добрата ми приятелка беше откачалка. — Добре, кексче, трябва да затварям. Мисля, че кървя. Що се отнася до теб, намери малко свободно време и медитирай, за да прочистиш главата си.

— И под медитация имаш предвид…?

— Текила. Най-горния рафт, огън в стомаха, помощ при взимане на лоши решения, текила.

Звучеше добре.