Британи Чери
Въздухът, който той диша (30)

Двадесет и девета глава

Елизабет

— Боже мой! — изкрещях. Погледът ми попадна на Тристан, който се извисяваше над Танер и стоварваше юмруците си в лицето му отново и отново. Очите му бяха безмилостни, а погледът му равнодушен като този на Танер, докато продължаваше да замахва. — Тристан — казах, приближавайки се до него. Танер беше почти припаднал, но Тристан не спираше. Не можеше. — Тристан — казах по-силно, посягайки към вдигната му във въздуха ръка. Скоростта, с която ръката му замахна, ме накара да се препъна назад, и когато ме видя, той спря. Гърдите му се повдигаха и спускаха, и можех да видя гнева, който струеше от очите му. Бавно го приближих и поставих ръце на лицето му. — Всичко свърши. Свърши се.

„Върни се обратно при мен.“

Гледах как дишането му се забавя, след което слезе от Танер и се взря в окървавените си ръце.

— Мамка му — издиша той, изпълзявайки надалеч от Танер, след което се изправи. Когато се протегнах към него, той се отдръпна далеч от мен. Очите му бяха обезумели, неопитомени и можех да видя колко далеч бе отишъл.

„Какво ти стори Танер?“

Когато се обърнах към Танер, се почувствах ужасно от това, че дори за момент си бях помислила, че вината може би е негова. Беше почти нокаутиран, което ме накара да се почувствам виновна и объркана. Тристан изхвърча навън, без да се обърне дори веднъж назад, за да ме погледне.

— Исусе! — промърмори Танер. Фей се втурна към него да му помогне да се изправи. — Добре съм — каза, изправяйки се.

— Какво… — Гласът ми трепереше. — Какво му каза?

Фей повдигна вежди.

— Лиз. Ти сериозно ли?

— Просто… не би превъртял така без причина. Не би те атакувал просто така. Танер, какво му каза?

Той изсумтя саркастично и изплю кръв.

— Не-шибано-вероятно. Едва си отварям дясното око, а ти питаш мен какво съм му казал?

— Не те ли блъсна по хълма, Лиз? — Фей се намръщи.

— Беше случайно. Спънах се. Никога не би ме наранил. — Как можеше точно тя дори да си го помисли? Тристан се беше отзовал, когато имаше нужда от помощ! Как можеше да се обърне толкова бързо срещу него? Всички се скупчиха около нас, а очите им бяха изпълнени със страх. Всички дами от литературния клуб си шепнеха за Тристан, наричайки го чудовище. Всички ме съдеха за това, че обичах такъв звяр.

— Да. Сигурен съм, че и това беше случайно — каза Танер, сочейки към насиненото си лице. — Той е чудовище и е опасен, Лиз. Въпрос на време е преди да удари и теб или дори по-лошо — Ема. Ще ти покажа, Лиз. Ще открия истината за този мъж и ще ти покажа тайните му. Тогава може би ще ми повярваш.

Въздъхнах.

— Трябва да вървя.

— Да вървиш? Къде? — попита Танер.

„Да го намеря.“

„Да разбера какво се е случило.“

„Да се уверя, че е добре.“

— Просто трябва да вървя.