Британи Чери
Въздухът, който той диша (29)

Двадесет и осма глава

Тристан

— Мисля, че е редно ти да влезеш първа — казах, потърквайки ръце една срещу друга. — Това е твоето парти и твоят момент. — Стоях изправен, облечен с тъмносиня риза и тъмни дънки.

— Можем да влезем заедно — каза тя.

Поколебах се.

— Хората ще си помислят, че сме двойка.

Тя се усмихна с най-красивата усмивка и ми подаде ръка.

— А не сме ли?

Човече. Тези две думи ме накараха да се почувствам като проклет задник.

„Господи, обичах я.“

Въпреки че и двамата бяхме сигурни един в друг, не означаваше, че всичко останали в Медоус Крийк щяха да се зарадват на идеята. Когато влязохме в бара, всички извикаха „Честит рожден ден, Елизабет“, което ме накара да отстъпя встрани, за да могат да я прегърнат.

Изглеждаше толкова щастлива от любовта, която получаваше.

Това бяха едни от най-любимите ми моменти.

Не мина много време преди музиката да бъде усилена и да започнат да се раздават питиета. Шотовете хвърчаха наляво и надясно, а клюкарките на Медоус Крийк ставаха все по-гръмогласни, докато наблюдаваха всяко движение, което правехме с Елизабет.

След като изпих поредния шот от някакъв отвратителен алкохол, се наведох към Елизабет и прошепнах в косата й:

— Добре ли си? С всичките тези погледи, насочени към нас? Мога да спра да те докосвам, ако това те кара да се чувстваш неудобно.

— Обичам, когато ме докосваш. Не спирай. Просто е… трудно. Всички ни съдят — прошепна тя и се намръщи. — Всички ни зяпат.

— Хубаво — отвърнах. Спуснах пръсти по гърба й и тялото й се отпусна, долепяйки се до моето. — Остави ги да гледат.

Тя се усмихна широко и ме погледна така, сякаш аз бях единственото нещо, което виждаше.

— Ще ме целунеш ли? — попита тя.

Отговорът ми беше да впия устни в нейните.

* * *

Нощта премина от спокойно начало към бърза разходка по алеята на пиянството. Знаех, че Елизабет щеше да бъде доста подпийнала, така че спрях да пия часове преди да си тръгнем. Бях от онези, които бързо изтрезняваха, и най-дразнещото нещо в това да бъдеш трезвения, бе да се оправяш с пияни хора. През няколко минути Елизабет биваше придърпвана от дамите от литературния й клуб, които тя мразеше. Можех да ги чуя как ни обсъждат, карайки я да се чувства виновна за това, което ставаше между нас.

— Не мога да повярвам, че наистина си с него. Изглежда твърде скоро — отсъди една.

— Ако аз бях изгубила съпруга си, вероятно не бих била способна да излизам на срещи с години — добави друга.

— Просто е странно, това е. Дори не го познаваш. Никога не бих позволила на непознат мъж да се навърта около детето ми — обясни последната.

Елизабет се справи с всичко като шампион. Вероятно, защото едва се държеше на краката си и беше обвита в щастливия балон на пиянството. И все пак, през цялото време не спираше да се обръща към мен и да извърта очи, усмихвайки се.

— Е, к-к-какво става между теб и Лиз? — попита Танер, пльосвайки се на бар стола до мен, заваляйки думите си. Беше най-пияния от всички и не ми беше убягнало това, че през цялата вечер се взираше в Елизабет.

— Какво имаш предвид?

— Хайде де, човече, всички в града знаят, че между двама ви става нещо. И все пак, не мога да те виня. Лиз има едни от най-хубавите цици, които някога съм виждал.

— Затваряй си устата — казах, ставайки все по-раздразнен от пияния Танер. Винаги намираше начин да ми влезе под кожата, и откакто бях разбрал, че има чувства към Елизабет, не можех да го понасям още повече.

— Просто казвам… — Той се усмихна, побутвайки ме по рамото, преди да бръкне в джоба си и да извади монета, започвайки да я прехвърля между пръстите си. — В колежа със Стивън хвърляхме ези-тура за нея. Аз казах ези, а той тура. Спечелих, но въпреки това задникът започна да я преследва. Предполагам, че е била твърде добра в леглото, за да я пропусне.

Преместих погледа си върху Елизабет, която беше въвлечена в разговор с жени, които знаех, че мрази. Когато ме погледна, си разменихме еднакви „спаси ме“ погледи.

— Не говори за Лизи по този начин — казах. — Знам, че си пиян, пич, но не говори за нея така.

Танер извъртя очи.

— По-спокойно. Просто водим един добър мъжки разговор.

Не отвърнах нищо.

— И така, направи ли го? Преспа ли с нея?

— Майната ти, Танер — казах, свивайки пръсти в юмруци.

— Ти, кучи сине, изчукал си я, нали? — Той поклати глава. — Реално обаче как мислиш, че ще се развият нещата? Нека бъдем честни. Тя се забавлява с теб, но една жена не би искала да се задоми с някой като теб. Един ден тя вече няма да е тъжна. Един ден ще си бъде същата Лиз, която някога беше, и няма да има нужда от съседа задник, за да изгуби себе си. Ще намери някой по-добър.

— Нека позная… някой като теб?

Той повдигна рамене.

— Може би. Освен това аз я познавам. Имаме минало заедно. Плюс това е твърде добра за теб. Имам предвид, аз притежавам магазин за авточасти. Мога да я издържам и подсигуря. Но ти? Работиш за откачения Хенсън.

— Кажи още една лоша дума за господин Хенсън и ще съжаляваш.

Той вдигна ръце във въздуха, сякаш се предаваше.

— Спокойно, побойнико. Вената на врата ти ще се пръсне. Едва ли искаш Лиз да види този твой темперамент, нали? Както казах, тя е твърде добра за теб.

Опитах се да не обръщам внимание на думите му, но те намериха начин да се промъкнат в съзнанието ми.

Какво си мислех?

„Тя е твърде добра за мен.“

Танер стовари ръцете си върху раменете ми, извъртайки ме на стола, за да се обърна към дансинга, и посочи към Елизабет, която се смееше заедно с Фей.

— Какво ще кажеш? Какво, ако й покажем темперамента ти? Мисля, че би било правилно да види истинското чудовище, което живее в теб. Изобщо не трябва да се доближаваш до нея и до Ема. Ти си шибан звяр.

— И това е моментът, в който си тръгвам — казах, изправяйки се от стола.

— По дяволите, вероятно трябва да стоиш настрана от всички хора. Не си ли имал жена и дете? Какво се случи с тях?

— Недей, Танер — предупредих и стиснах ръце в юмруци.

— Какво се случи? Нарани ли ги? Ти ли си причината да са мъртви? Мамка му. Обзалагам се, че е така. — Той се засмя. — В някоя канавка ли са погребани? Уби ли шибаното си семейство? Ти си психопат и не знам как никой друг не го вижда. Най-вече Лиз. По принцип е доста умна.

Изсумтях и се обърнах с лице към него.

— Вероятно това, че тя е с мен, те убива.

Той остана изненадан от думите ми.

— Какво?

— Зяпаш я така, сякаш е целият ти свят, но всеки път погледът й минава през теб. Всъщност е доста забавно. — Засмях се. — Защото, виж се само, не спираш да й се натрапваш, поправяш колите й, каниш я на вечеря, почти молейки я за вниманието й, но тя просто не те вижда, пич. И не само това, но избра мен, градския отшелник, единствения човек, когото не можеш да понасяш. Вероятно това те изяжда отвътре. — Присмях му се. Държах се гадно и студено, но той бе намесил семейството ми, правейки всичко прекалено лично. — Сигурно те убива това да знаеш, че тя спи в моето легло и стене моето име.

— Да ти го начукам — каза той с присвити очи.

— Повярвай ми — отвърнах с вълча усмивка. — Тя го прави вместо теб.

— Знаеш ли кой съм аз? — каза той, блъскайки ме в гърдите с юмруци. — Пич. Винаги получавам онова, което искам, така че се наслади на времето, което ти остава с Лиз, защото ще я получа. Наслади се и на времето, което ти остава в магазина на господин Хенсън, защото ще получа и него. — Той ме потупа по гърба. — Беше хубаво да си поговоря с теб, психо. Кажи „здравей“ от мен на жена си и сина си. — Той спря и се засмя. — О, почакай, те са мъртви.

За момент ми се зави свят. Без колебание се извъртях и стоварих юмрука си в челюстта на Танер. Той залитна назад. Поклатих глава няколко пъти. Не. Юмрукът на Танер се стовари в окото ми, изпращайки ме на земята, след което започна да ме налага с юмруци отново и отново. Чувах как всички пищят и за момент помислих, че виждам Фей да се опитва да издърпа Танер от мен. Овладях се и се преобърнах, блъскайки го в земята.

Той пожела това. Искаше звяра да бъде освободен и беше казал всички правилни неща, за да му вдъхне живот. Беше намесил Джейми и Чарли. Беше отишъл прекалено далеч и ме бе отвел в мрака. Стоварих единия си юмрук в лицето му, а другия в стомаха му. Отново и отново. Не можех да спра. Нямаше да спра. Всички около мен крещяха, но вече не можех да ги чуя.

Превъртях.