Британи Чери
Въздухът, който той диша (16)

Петнадесета глава

Елизабет

— Носи се слух, че се чукаш със „задника“ — каза ми Фей няколко дни по-късно по телефона, след като бях седяла на прозореца си с Тристан след кошмара му. Не бяхме говорили оттогава, но не можех да спра да мисля за него.

— О, господи, това не е вярно.

— Не, но звучи много по-вълнуващо от това как Танер се жалва, че някакъв пич ти коси тревата, макар ясно да си спомням, че ти предложих един определен човек на име Ед, който да ти подреже храстите. Но наистина, добре ли си? Трябва ли и аз да се тревожа като Танер?

— Добре съм.

— Защото Тристан е задник, Лиз. — Тревогата в гласа й ме натъжаваше. Мразех, когато се тревожеше за мен.

— Мога да разговарям с него — казах тихо. — За Стивън. Мога да разговарям с него за Стивън.

— Можеш да говориш и с мен също.

— Да, знам. Но е различно. Тристан е загубил съпругата и сина си.

Фей остана мълчалива за няколко секунди.

— Не знаех.

— Съмнявам се, че някой знае. Мисля, че повечето хора го съдят заради външния му вид.

— Слушай, Лиз. За секунда ще бъда гадна, защото понякога да бъдеш нечий най-добър приятел означава да бъдеш честен, дори когато приятелката ти не иска да го чуе. Тъжно е, наистина, това за семейството на Тристан. Но как може да сме сигурни, че можем да му се доверим? Какво, ако си е измислил тази история?

— Какво? Не е!

— Откъде знаеш?

„Защото очите му са обитавани от духове също като моите.“

— Моля те, не се тревожи, Фей.

— Скъпа… — Фей въздъхна в телефонната слушалка. За секунда се изкуших да й затворя, нещо, което никога не бях правила в миналото. — Върна се в града само преди няколко седмици и знам, че си наранена. Но този Тристан, той е гадняр. Дивак. И си мисля, че това, от което имаш нужда, е повече стабилност в живота си. Мислила ли си да говориш с терапевт?

— Не.

— Защо не?

Защото се предполагаше, че терапевтите трябва да ти помогнат да продължиш напред, а аз не исках. Копнеех да се върна назад.

— Виж, трябва да тръгвам. Ще поговорим по-късно, става ли?

— Лиз…

— Чао, Фей, обичам те — казах и наистина го имах предвид, въпреки че точно в този момент не я харесвах много.

— И аз те обичам.

* * *

Когато затворих, отидох до един от предните прозорци на къщата и наблюдавах небето, по което се скупчваха тъмни облаци. Пред очите ми се зараждаше дъждовна буря. Голяма част от мен беше развълнувана, защото дъждът означаваше, че тревата ще порасне по-бързо, което пък означаваше, че пречупеният Тристан отново ще бъде тук, заставайки пред пречупената Лиз.

Събота вечерта бях повече от щастлива да наблюдавам Тристан, който косеше тревата. Седях на верандата със сърцевидната кутия на майка ми с любовни писма, четейки думите, който вече бях чела милион пъти. Когато колата на Танер отби до къщата ми, поставих писмата обратно в кутията и я избутах в ъгъла на верандата. Заля ме странно чувство на срам, знаейки, че Танер беше на път да види Тристан, който косеше тревата.

Когато двигателят угасна и Танер изскочи от колата си, му се усмихнах напрегнато, докато се изправях.

— Какво те води насам, друже? — попитах аз. Очите му се насочиха към Тристан и той се намръщи.

— Прибирах се от работа и минавах наблизо, когато реших да проверя дали с Ема не искате да вечеряме заедно.

— Вече поръчахме пица, а Ема е вътре и гледа „Замръзналото кралство“.

Той се приближи все още намръщен.

— От това, което виждам, тревата не изглежда толкова голяма, че да се нуждае от окосяване.

— Танер — предупредих с тих глас.

— Моля те, кажи ми, че не му плащаш, Лиз. Вероятно използва парите за наркотици или нещо подобно.

— Държиш се нелепо.

Той повдигна вежда.

— Нелепо? Просто съм реалист. Не знаем нищо за този човек, освен че работи за лудия Хенсън. Искам да кажа, виж го, погледът му е като на някой психопат, убиец и Хитлер. Зловещо е.

— Ако спреш да се държиш като идиот, то тогава можеш да влезеш вътре и да хапнеш с нас. В противен случай ще се видим друг път, Танер.

Главата му се заклати нагоре-надолу.

— Ще вляза вътре само за да кажа „здравей“ на Ема, след което си тръгвам. — Той пъхна ръце в джобовете си, влезе в къщата и аз въздъхнах. Когато излезе, ми се усмихна напрегнато. — Има нещо различно в теб, Лиз. Не мога да разбера какво е, но се държиш като непозната, откакто се върна. Сякаш не те познавам повече.

„Може би никога не си ме познавал.“

— Ще поговорим по-късно, става ли?

Той кимна и тръгна към колата си.

— Хей — извика той по посока на Тристан, който се обърна и погледна към Танер с присвити очи. — Пропуснал си един участък в твое ляво.

Тристан примигна, след което се върна към работата си, докато Танер си тръгваше.

След като Тристан приключи, той се приближи до верандата и ми се усмихна половинчато.

— Елизабет?

— Да?

— Мога ли… — Думите му заглъхнаха и той прочисти гърлото си, почесвайки се по брадата, след което пристъпи по-близо до мен. Наблюдавах потта, която се спускаше от косата му и се плъзгаше по челото му, като голяма част от мен копнееше да я избърше.

— Можеш ли какво? — прошепнах, взирайки се в устните му по-дълго, отколкото трябваше.

Той се приближи с няколко сантиметра, карайки сърцето ми да забие по-бързо. Спрях да дишам и просто се втренчих в него. Наклоних леко глава, когато забелязах, че кафявите му очи се взират в устата ми по същия начин, по който и аз се взирах в неговата.

— Мога ли… — промърмори той.

— Можеш ли… — повторих аз.

— Мислиш ли…

— Мисля ли…

Той ме погледна в очите. Ударите на сърцето ми се забавиха още повече и в същото време се забързаха.

— Може ли да използвам душа ти? Топлата ми вода свърши.

Въздъхнах тихо и кимнах.

— Да. Душ. Да, разбира се. — Той се усмихна и ми благодари. — Можеш да заемеш някои от дрехите на Стивън, така че да не ти се налага да притичваш до къщата ти.

— Не е нужно да го правиш.

— Искам — кимнах. — Искам.

Влязохме вътре и аз грабнах една обикновена бяла тениска и чифт спортни панталони от спалнята ми за Тристан. След това взех няколко кърпи.

— Заповядай. В банята има душ и шампоан. Съжалявам, но повечето от тях миришат момичешки.

Той се засмя.

— Всичко би било по-добре от сегашната ми миризма.

Не го бях чувала да се смее преди. Звукът беше добре дошъл.

— Добре, ами, всичко, от което имаш нужда, може да бъде открито в шкафа под мивката. Ще съм наоколо.

— Благодаря ти.

— По всяко време — казах и наистина го мислех.

Той задъвка вътрешната страна на бузата си и кимна веднъж, преди да се затвори в банята. Въздъхнах и отидох да сложа Ема в леглото, за да се ангажирам с нещо, докато Тристан приключи с душа си.

* * *

Тръгнах надолу по коридора към банята и спрях, когато стигнах до отворената врата. Тристан се беше надвесил над мивката и носеше само спортните панталони, които му бях дала.

Той прокара ръце през дългата си, мокра коса, след което я завърза на кок на главата си. Доближи ножче за бръснене до горната си устна, карайки ме да потръпна.

— Бръснеш ли се?

Той спря и ме погледна веднъж, преди да накара мустака си да изчезне. След това обръсна брадата си до точката, от която бе почти невидима.

— Избръснат си. — Въздъхнах, взирайки се в мъжа, който изглеждаше толкова различно от този преди няколко минути. Устните му изглеждаха по-пълни, а очите му по-светли.

Той отклони поглед от мен и се върна към това да изучава избръснатото си лице в огледалото.

— Не искам да изглеждам като сериен убиец или по-лошо, като Хитлер.

Стомахът ми се присви.

— Чул си Танер.

Той не отговори.

— Не изглеждаш като Хитлер — казах тихо, карайки го да се обърне и да забележи, че се взирах глуповато в него. Дадох най-доброто от себе си да събера хаотичните си мисли и продължих да говоря. — Коментарът му дори няма смисъл, защото, нали знаеш, че Хитлер е имал — поставих пръст под носа ми — тънък мустак. Танер просто се държи… не знам, защитнически спрямо мен по някакъв странен начин. Той ми е като по-голям брат. Но това, което каза, не беше на място.

Лицето му беше каменно, докато погледът му претърсваше моя. Имаше солидна костна структура, от която беше невъзможно да отделиш поглед. Тристан вдигна тениската от плота и я плъзна по тялото си, преди да мине покрай мен и да ме побутне по рамото.

— Отново ти благодаря.

— Няма проблем.

— Трудно ли е? Да ме гледаш да нося дрехите му?

— Да. Но в същото време ме кара да искам да те прегърна, защото един вид ще бъде сякаш прегръщам него.

— Това е странно. — Той се усмихна закачливо.

— Аз съм странна.

Не го очаквах, но когато ръцете му се обвиха около мен, бавно се разтопих срещу него. Това, което беше шокиращо, бе колко далеч от тъжна се почувствах в този момент. Имаше нещо в начина, по който бавно масажираше гърба ми и нежно притисна брадичката си на върха на главата ми, което ми донесе такъв мир, какъвто не бях усещала от доста дълго време. Чувствах се егоистично, държейки го здраво, защото не бях готова да се върна към чувството на самота. След няколко минути в прегръдката на Тристан умът ми забрави да ми напомня колко самотна бях. През тези няколко кратки мига открих утехата, която ми беше липсвала.

Дори не бях забелязала, че плача, докато не почувствах палците му, които избърсаха сълзите от бузите ми. Бяхме толкова близо един до друг. Ръцете ми се увиха около плата на тениската, а неговите ме придърпаха по-близо до тялото му. Когато устните му се разделиха, моите собствени също се разделиха и въздъхнахме един срещу друг. Когато очите му се затвориха, моите също се затвориха и останахме мълчаливи. Не бях сигурна чии устни докоснаха другите първи, но продължихме да ги притискаме едни към други. Не се целувахме, а просто държахме устните си едни до други, изпращайки въздух в дробовете на другия, държейки се един за друг от това да не изпаднем в собствената си неизвестност.

Тристан си пое дъх, а аз издишах.

Помислих си да го целуна.

— Топлата ми вода не е свършила — каза тихо той.

— Наистина ли?

— Наистина.

Отново помислих да го целуна.

Погледнах нагоре в бурните му очи и видях частица от живота ми. Ударите на сърцето ми се ускориха, докато го прегръщах, не желаейки да го пусна в скоро време.

— Вероятно е най-добре да тръгвам — каза той.

— Вероятно — отвърнах аз.

За трети път помислих да го целуна.

— Освен, ако не останеш — казах аз.

— Освен, ако не остана — повтори той.

— Най-добрата ми приятелка ми каза, че трябва да използвам секса, за да продължа. — Въздъхнах срещу устните му. — Но не съм готова да забравя. Не съм готова да продължа. Но искам това. — Въздъхнах, изучавайки прегръдката му. — Искам те тук до мен, защото това ми помага. Помага ми да си спомня какво е чувството да бъдеш желана. Просто… — Сведох глава, почти засрамена от думите ми. — Просто ми липсва това някой да се грижи за мен.

Тристан пристъпи по-близо, снишавайки глас и допирайки устни до ухото му.

— Ще ти помогна. Ще ти помогна да се държиш за него. Ще ти помогна да си спомниш. Ще се погрижа за теб.

— Ще се използваме един друг, за да си ги спомним?

— Само, ако искаш.

— Това ми звучи като ужасна идея, но най-добрата ужасна идея.

— Все още има една огромна част от мен, на която й липсва Джейми всеки ден. И държейки те — езикът му нежно затанцува по долната ми устна, — ми помага да си спомня чувството от това да държа нея.

— Да чувствам ударите на сърцето ти — поставих ръка върху гърдите му — ми помага да си спомня неговите.

— Да прокарвам пръсти през косата ти — той вплете ръце в русите ми кичури, карайки ме да ахна тихо — ми напомня за нея.

— Да усещам кожата ти срещу моята — бавно повдигнах тениската му — ми напомня за него.

Наклоних глава наляво и започнах да изучавам структурата на лицето му. Острите линии на челюстта му, малките гънки в ъглите на очите му. Резките му вдишвания и издишвания. Всички в града бяха убедени, че бяга толкова много, защото се опитва да избяга от миналото си, което беше далеч от истината. Бягането го крепеше, но той нямаше никакво намерение да се превръща в официален бегач в скоро време. Ако беше така, то очите му не биха изглеждали толкова огорчени.

— Преструвай се с мен за малко — промърморих, преди бавно да плъзна устни по неговите. — Помогни ми да си спомня за него тази нощ — прошепнах срамежливо.

Бедрата му се притиснаха срещу моите и очите му се разшириха. Той постави дясната си ръка върху кръста ми и ме принуди да залепя тялото си за неговото. Усетих възбудата му срещу вътрешната част на бедрата ми и тялото ми бавно започна да се отърква в неговото. „Да.“ Преместихме се до най-близката стена. Лявата му ръка се сви в юмрук и се стовари върху стената зад главата ми. Веждите му се сбръчкаха и една дълбока и тежка въздишка се изтърколи от устните му.

— Не бива…

„Да.“

Този път моите устните се разтвориха и нежно захапах долната му устна, докато ръката ми се движеше по дължината на възбудата му. Палецът ми описа кръг на върха й. Да, да. Той изръмжа тихо и хватката му на гърба ми се затегна. Наблюдавах как езикът му бавно се подава от устата му, след което се плъзна по врата ми, карайки ме да потреперя вътрешно. „Направи го отново.“

Едната му ръка се плъзна под роклята ми, спусна по вътрешната страна на бедрата ми и когато пръстите му достигнаха мокрите ми бикини, ударите на сърцето ми се ускориха. „Да, да, да…“

Простенах, когато той отмести плата на гащичките ми, за да плъзне един пръст в мен.

Устните ни се разбиха едни в други и той прошепна име, но бях повече от сигурна, че не е моето. Аз му отвърнах, като не бях сигурна, че беше неговото. Превземаше ме цялата, докато ме целуваше силно, а езикът му изследваше всеки един сантиметър от мен. Той плъзна още един пръст дълбоко в мен, а палецът му описваше кръгове по клитора ми.

— Господи, усещам те толкова добре… — изръмжа той, чувствайки теснотата ми, мокротата ми… чувствайки мен.

Ръката ми се плъзна в боксерките му, след което започнах да я движа нагоре-надолу, стискайки нежно, докато слушах стоновете му на признателност.

— Перфектна — заекна той със затворени очи, а дишането му ставаше все по-накъсано. — Шибано перфектна.

Беше лошо.

Но в същото време толкова хубаво.

Докато ръката ми го обработваше бързо, пръстите му също се движеха по-бързо. И двамата се задъхвахме, изгубили себе си, намирайки себе си, изгубвайки любимите ни и откривайки ги. В този момент го обичах, защото беше същото като да обичам Стивън. В този момент го мразех, защото не беше нищо повече от една лъжа. Но не можех да спра да го докосвам. Не можех да спра да се нуждая от него. Не можех да спра да го желая.

Да бъдем заедно бе ужасна идея. И двамата бяхме несигурни и разбити, а това нямаше как да се пренебрегне. Той беше гръмотевицата, аз бях светкавицата и заедно бяхме на път да създадем перфектната буря.

— Мамо — каза детски глас зад мен.

Пръстите на Тристан ме пуснаха и аз отскочих назад, след което пригладих смутено роклята си. Очите ми се извърнаха надолу по коридора към Ема, която държеше Буба в ръката си и се прозяваше.

— Хей, миличка. Какво има? — попитах, изтривайки устните ми с ръка и приближавайки се към нея.

— Не мога да заспя. Ще дойдеш ли да легнеш с мен и Буба?

— Разбира се. Ей сега идвам, става ли?

Тя кимна и се затътри към стаята си. Когато се обърнах към Тристан, видях вината в очите му, докато закопчаваше панталоните си.

— Мисля, че трябва да си вървя — прошепна той.

Кимнах.

— Трябва да си вървиш.