Британи Чери
Въздухът, който той диша (6)

Пета глава

Елизабет

— Лиз, как можахте да си тръгнете, без дори да не ми се обадите! — скара ми се майка ми по телефона. С Ема бяхме тук от два дни, а тя ми се обаждаше едва сега. Или е била прекалено разстроена, че съм й оставила само бележка, или е обикаляла града с някой непознат и се е прибрала едва днес.

Вярвах, че е по-скоро второто.

— Съжалявам, но ти знаеше, че планираме да се върнем… Нуждаем се от ново начало — опитах се да обясня.

— Ново начало в старата ви къща? В това няма никакъв смисъл.

Не очаквах да ме разбере, така че смених темата.

— Как беше вечерята с Роджър?

— Ричард — смъмри ме тя. — Не се преструвай, че не помниш името му. И беше страхотна. Мисля, че той може да е единственият.

Извъртях очи. Всеки мъж, с когото се срещаше, беше единственият, докато изведнъж не беше.

— Да не би да ми въртиш очи? — попита тя.

— Не.

— Правиш го, нали? Понякога си толкова неуважителна.

— Майко, трябва да тръгвам за работа — излъгах. — Може ли да ти се обадя малко по-късно?

Може би утре.

Или следващата седмица.

Просто се нуждаех се от пространство.

— Добре. Но не забравяй кой беше до теб, когато нямаше никой, бебче. Родителите на Стивън може и да ти помагат сега, но ще дойде време, когато ще осъзнаеш кое е истинското ти семейство, и кое не.

Никога не съм била толкова благодарна да сложа край на телефонен разговор.

* * *

Понякога заставах в задния двор и се взирах в дивите храсти и високата трева, опитвайки се да си спомня как изглеждаше преди. Стивън беше направил мястото красиво. Винаги бе имал око за детайлите, когато ставаше въпрос за озеленяване, и почти можех да си представя аромата на цветята, които беше засадил, и които сега бяха мъртви.

 

 

— Затвори очи — прошепна Стивън, вървейки към мен с ръце зад гърба си. Направих това, което ми беше казал. — Какво е това цвете? — попита той. Миризмата достигна до носа ми и аз се усмихнах.

— Зюмбюл.

Усмихнах се още по-широко, когато усетих устните му върху моите.

— Зюмбюл — повтори той. Отворих очи и той постави цветето зад ухото ми. — Мислех си да засадя няколко до изкуственото езеро в задния двор.

— Това е любимото ми цвете — казах аз.

— А ти си любимото ми момиче — отвърна той.

 

 

Примигнах и се върнах в настоящето.

Очите ми се насочиха към къщата на съседите, чиято трева беше дори по-зле и от моята. Къщата бе направена от червеникавокафяви тухли, а по стените й пълзяха въжета с цвета на слонова кост. Тревата им беше десет пъти по-висока от моята. На задната веранда имаше градинско джудже, което беше разбито на парчета, а една жълта пластмасова бухалка лежеше захвърлена в тревата заедно с един играчка динозавър.

Една маса с циркулярен трион стоеше до бараката, чиято червена боя се лющеше. Купчини дървета бяха облегнати срещу бараката, което ме накара да се зачудя дали изобщо някой живееше в къщата.

Изглеждаше изоставена, което ме накара да се запитам дали съседите ми бяха с всичкия си.

Зад къщите на нашата улица започваше гората на Медоус Крийк. Районът беше заобиколен от дървета. Знаех, че дълбоко в тази гора имаше малка река, скрита в тъмните гори, която течеше в продължение на километри. Повечето хора дори не знаеха, че съществува, но когато бяхме в колежа, със Стивън я бяхме открили. До клисурата на реката имаше един малък камък, на който бяха изписани инициалите „СТ“ и „ЕБ“. Бяхме ги издълбали в деня, в който Стивън ме попита дали ще се омъжа за него. Без да се усетя, се озовах в гората, и не след дълго приседнах до едно дърво, взирайки се в отражението ми във водата.

Едно вдишване.

Малка риба плуваше надолу по течението, когато наблизо се чу силен плясък. Извъртях глава наляво, за да видя откъде идваше шума, и се изчервих, щом видях Тристан, който стоеше в реката само по къси гащи и без риза. Той се наведе към водата и започна да мие лицето си, търкайки с пръсти грубата си дива брада. Очите ми затанцуваха по загорелите му гърди, които бяха покрити с косъмчета, когато той започна да хвърля вода по тялото си, почиствайки се. Лявата му ръка беше покрита с татуировки, които се спускаха към гърдите му. Изучавах картините върху тялото му, неспособна да откъсна поглед. Имаше повече, отколкото можех да преброя и все пак очите ми се опитаха да разгледат всяка една. Знаех какви са тези татуировки. Всяка една беше шедьовър от класическите детски романи. Аслан от „Нарния“. Чудовището от „Където бродят дивите неща“. Товарният вагон от „Децата от вагона“. На гърдите му бяха изписани думите „Тук всички сме луди“ от „Алиса в Страната на чудесата“.

Вътрешностите ми експлодираха от великолепието на всичко това. Нямаше нищо по-очарователно от мъж, който не само знаеше повечето класически приказки на всички времена, но и който бе намерил начин да ги пресъздаде върху тялото си толкова красиво.

От мократа му коса капеше вода, която се спускаше по челото му и падаше върху гърдите му. Изведнъж не можех да помръдна. Чудех се дали знае колко красив беше и в същото време плашещ. Мислите ми в момента съвпадаха с тези на старата реклама на „Тутси Рол Поп“, докато се взирах в тялото му. „Господин Бухал, колко време мога да се взирам в този мъж, преди да стане неуместно? Не знам, Лиз, нека разберем. Едно… Две… Три…“

Все още не ме беше забелязал и сърцето ми заблъска в гръдния ми кош, когато започнах да се отдръпвам от реката, надявайки се да не бъда видяна.

Зевс беше завързан за едно дърво, и когато ме видя, започна да лае в моята посока.

Бам!

Тристан насочи дивия си поглед към мен. Тялото му застина, а водата продължаваше да капе от гърдите по ръба на шортите му. Загледах се за момент, когато осъзнах, че се взирам в пакета му. Очите ми се върнаха на неговите. Не се беше преместил дори със сантиметър. Зевс продължаваше да лае и върти опашка, опитвайки се да се освободи от каишката си.

— Следиш ли ме? — попита той. Думите му бяха кратки и резки.

— Какво? Не!

Той повдигна вежда.

Продължих да се взирам в татуировките му. „О, Доктор Сюс и неговите Зелени яйца и шунка.“ Беше забелязал втренчения ми поглед.

„По дяволите. Престани, Лиз.“

— Извинявай — промърморих, а лицето ми изгаряше. Какво правеше тук?

Той повдигна и другата си вежда и не мигна нито веднъж, докато гледаше към мен. Въпреки че можеше да каже нещо, беше решил да ме накара да се почувствам неудобно, като се взира в мен, без да каже и думичка. Беше трудно да го гледаш, защото беше толкова пречупен, но изглежда, че всяка една болезнена част от съществуването му ме привличаше.

Следях всеки негов ход, докато отвързваше каишката на Зевс от дървото и го поведе по посоката, от която току-що бях дошла. Тръгнах след него, за да се върна вкъщи.

Той спря и се извъртя към мен.

— Спри да ме следиш — просъска той.

— Не те следя.

— Правиш го.

— Не.

— Да.

— Не, не, не!

Той отново повдигна вежда.

— Държиш се като някоя петгодишна.

Той се обърна и продължи да върви. Както и аз. На всеки няколко минути той поглеждаше назад и сумтеше, но не си проговорихме повече. Когато достигнахме края на гората, той и Зевс се насочиха към диво обраслия двор до къщата ми.

— Предполагам, че сме съседи — казах аз и се изкикотих.

Начинът, по който се втренчи в мен, накара стомаха ми да се свие на топка. Усещах голяма доза дискомфорт в гърдите си и все пак зад него се криеше онова познато трепване в стомаха, което се появяваше всеки път, щом ме погледнеше в очите.

И двамата влязохме в къщите си, без да се сбогуваме.

Вечерях сама на масата в трапезарията. Когато погледнах през прозорците, видях Тристан, който също седеше на масата си и вечеряше. Къщата му изглеждаше толкова мрачна и празна. Самотна. Когато вдигна поглед и ме видя, побързах да изправя гръб. Усмихнах му се и му помахах. Той се изправи от стола си, отиде до прозорците и пусна щорите.

Не ми отне много време да осъзная, че и спалните ни са една срещу друга, но той побърза да пусне щорите и там.

Обадих се да проверя Ема, чийто глас беше щастлив заради изядените бонбони и времето, прекарано с баба й и дядо й. Около осем часа седнах на дивана в хола и се загледах в празното пространство, опитвайки се да не плача, както ме беше посъветвала Фей.

„Фей: Добре ли си?“

„Аз: Да.“

„Фей: Имаш ли нужда от компания?“

„Аз: Не и тази вечер. Уморена съм.“

„Фей: Имаш ли нужда от компания?“

„Аз: Спя…“

„Фей: Имаш ли нужда от компания?“

„Аз: Утре.“

„Фей: Обичам те, цици.“

„Аз: Обичам те, гърди.“

Почукванията по входната врата, които започнаха след последното ни съобщение, не бяха изненадващи. Осъзнах, че нямаше начин Фей да не се отбие, защото тя беше наясно, че когато кажа, че съм „добре“, то тогава бях много далеч от добре. Това, което ме изненада, когато отворих вратата, бяха лицата на останалите. Приятели. Водачът на групата беше Фей, която държеше в ръцете си най-голямата бутилка текила, позната на човечеството.

— Имаш ли нужда от компания? — Тя се подсмихна.

Погледнах надолу към пижамата ми и после обратно към текилата.

— Абсолютно.

* * *

— За миг си помислих, че ще тръшнеш вратата в лицата ни. — Стоях изправена в кухнята и наливах шотове, когато чух познатия глас, който идваше зад мен. Обърнах се, за да видя Танер, който се взираше в мен, подхвърляйки си монетата, която винаги се намираше в ръката му, и се хвърлих в прегръдката му. — Хей, Лиз — прошепна той, стискайки ме по-здраво.

Танер беше най-добрият приятел на Стивън и силната връзка помежду им ме беше накрала да си мисля, че съпругът ми може да ме зареже заради мъж. Танер беше строен, с тъмни очи и руса коса. Работеше в автомагазина на баща си, който му го завеща, след като се разболя. Със Стивън бях станали най-добри приятели, когато били събрани като съквартиранти през първата си година в колежа. Въпреки че Танер спря да ходи на училище след първата си година, за да може да работи за баща си, той и Стивън останаха близки.

Танер се подсмихна самодоволно и ме пусна, след което взе два от шотовете. Подаде ми единия и ги изпихме на екс, след което вдигна още два. Усмихнах се.

— Нали знаеш, че бяха за мен.

— Знам. Просто помагам на черния ти дроб.

Наблюдавах го, когато бръкна в джоба си и извади монета. Същата монета, която непрекъснато прехвърляше между пръстите си. Беше странен навик, който имаше още преди дори да се срещнем.

— Виждам, че все още я имаш — засмях се.

— Никога не излизам без нея — отвърна той със смях, преди отново да я прибере в джоба си.

Вгледах се в лицето му, изпълнена с безпокойство. Вероятно не го знаеше, но очите му понякога изглеждаха толкова тъжни.

— Как си?

Раменете му се повдигнаха и спаднаха.

— Хубаво е да видя лицето ти отново. Човече, мина доста време. Освен това ти просто изчезна след… — Думите му заглъхнаха. Думите на всички заглъхваха, преди да споменат смъртта на Стивън. Мислех, че това е нещо хубаво.

— Върнах се — кимнах и налях още четири шота. — С Ема сме тук и ще останем. Просто се нуждаем от малко време, това е всичко.

— Все още ли караш онази таратайка? — попита той.

— И още как. — Прехапах долната си устна. — Вчера блъснах едно куче.

Той остана с отворена уста.

— Не!

— Да. Кучето е добре, но не и колата ми.

— Ще я погледна — предложи той.

Свих рамене.

— Всичко е наред. Сега, когато съм в града, мога да отида навсякъде пеш. Не е голяма работа.

— Ще бъде, когато дойде зимата.

— Не се тревожи, Танер Майкъл Чейс, всичко ще бъде наред.

Той се подсмихна.

— Нали знаеш, че мразя, когато използваш цялото ми име.

Засмях се.

— Точно заради това го правя.

— Е, да вдигнем тост — предложи Танер. Фей влетя в кухнята и вдигна единия от шотовете във въздуха.

— Винаги съм готова за тост, когато има замесена и текила. — Тя се изкикоти. — Или водка, уиски, ром, и всичко друго, което съдържа спирт…

Засмях се и тримата вдигнахме чашите си. Танер прочисти гърлото си.

— За старите приятелите и новите начала. Липсвахте ни, Лиз и Ема, и сме дяволски щастливи да ви имаме обратно. Нека следващите няколко месеца бъдат лесни за вас и помнете, че никога не сте сами.

Изпихме шотовете си на екс.

— И така, един въпрос. Искам да сменя всички ключалки на къщата. Познавате ли някой, който може да го направи?

— Определено. Сам може.

— Сам?

— Сещаш се, мъжът, когото уволних, за да мога да наема теб. Необщителното хлапе от кафето? Баща му има магазин за такива неща и Сам работи там на непълно работно време.

— Наистина ли? Мислиш ли, че ще ми помогне?

— Разбира се. Ще му кажа, че трябва, или ще го уволня. — Фей ми смигна. — Странен е, но е добър и бърз в работата си.

— Откога харесваш бързите мъже? — пошегувах се аз.

— Понякога едно момиче се нуждае от пенис, бира, телевизионно риалити и всичко това в рамките на тридесет минути. Никога не подценявай силата на бързите неща.

Тя си наля още един шот и се отдалечи с танцова стъпка.

— Най-добрата ти приятелка може би е първата жена, която някога съм срещал, която наистина мисли като мъж — пошегува се Танер.

— Знаеш ли, че тя и Мати се…

— Чукат? Да. След като ти си тръгна, тя се нуждаеше от приятелка, на която да се оплаква лице в лице, и не знам как реши, че аз изглеждам така, сякаш имам вагина. Всеки ден се появяваше в автомагазина с нова история за Угоения Мати, които, между другото, ме караха да се чувствам адски неудобно.

Изкикотих се.

— Искаш да кажеш, че не си вярвал на прякорите, който тя измисля?

Той се наведе напред.

— Люспестият Франки? Да не искаш да кажеш, че съществува подобно нещо?

— Фей е далеч от лъжкиня.

— Е, жалко тогава за бедния Франки. — Усмихнах се, може би заради алкохола или може би защото Танер ми напомни за някои от най-добрите ми спомени. Той скочи върху кухненския плот и потупа мястото до себе си. — И така, как се справя госпожица Ема?

— Дръзка както винаги. — Въздъхнах, мислейки си за бебчето ми.

— Точно като майка си. — Той се засмя.

Леко го блъснах по рамото.

— А аз продължавам да мисля, че е наследила дързостта си от баща си.

— Вярно е, беше доста буен. Помниш ли, когато излязохме за Хелоуин и Стивън реши, че може да се сбие с някого, защото беше облечен като нинджа? Не спираше да крещи на всеки, който се приближеше, но вместо истинска и страхотна нинджа, той свърши с насинено око и заради него ни изхвърлиха от три бара.

И двамата се засмяхме, когато си спомнихме колко ужасен пияч беше съпругът ми.

— Ако си спомням правилно, ти не беше по-добър от него. Винаги, когато изпиеше прекалено много, ти се превръщаше в идиот, който се заяжда с хората и в крайна сметка съпругът ми го отнасяше.

— Самата истина. Не съм от най-приятните, когато си пийна повечко, но Стивън го разбираше. По дяволите. Задникът ми липсва. — Той въздъхна. Спряхме да се смеем и очите ми се насълзиха. Неговите също. Останахме смълчани, тъжейки заедно.

— Е — каза Танер, сменяйки темата, — задният ти двор изглежда ужасно. Мога да се отбия и да окося тревата, ако искаш. И може би да издигна оградата.

— О, не, няма нужда. Всъщност мисля да се заема сама с всичко. Ще съм на непълно работно време, така че ще има какво да правя, докато не си намеря постоянна работа.

— Мислила ли си да се върнеш към вътрешното обзавеждане?

Въпросът на седмицата. Повдигнах рамене.

— Истината е, че през изминалата година не мислих за нищо.

— Напълно разбираемо. Сигурна ли си, че не се нуждаеш от помощ? Ще ти помогна с удоволствие, само кажи.

— Да, сигурна съм. Трябва да започна да правя нещата сама, нали се сещаш?

— Разбрано. Но мисля, че трябва да се отбиеш в магазина ми в неделя. Има нещо, което искам да ти дам.

Усмихнах се.

— Подарък?

— Нещо такова.

Сръчквайки го по рамото, му казах, че можем да се срещнем в четвъртък вечер, стига Ема да може да се присъедини към нас.

Той кимна, след което сниши глас, взирайки се в мен.

— Коя е най-трудната част?

Това беше лесен въпрос.

— Понякога, когато Ема направи нещо забавно и аз се провиквам на Стивън да дойде и да я види. Тогава спирам и си спомням. — Най-трудната част, когато загубиш някого, когото обичаш, е фактът, че губиш и себе си. Захапах палеца ми между зъбите си и започнах да дъвча ноктите си. — Край на депресиращите разговори. Какво за теб? Все още ли излизаш с Пати?

Той се присви.

— Всъщност вече не си говорим.

Не бях изненадана. Танер не беше по сериозните връзки, точно като Фей.

— Е, не сме ли просто две тъжни и самотни грахови зърна в шушулка?

Със смях, той грабна бутилката с текила, наливайки ни още шотове.

— За нас.

Останалата част от нощта премина бързо. Спомних си, че се смях на неща, които не бяха смешни, и плаках за неща, които не бяха тъжни, и все пак това беше една от най-хубавите вечери, които бях имала. Когато се събудих на следващата сутрин, лежах в леглото си, несигурна как бях попаднала там. Не бях спала в леглото от инцидента насам. Пресегнах се за възглавницата на Стивън и я прегърнах, вдъхвайки дълбоко, след което затворих очи. Дори и да не го чувствах все още, не можех да отрека факта, че се намирах вкъщи. Това беше новата ми действителност.