Британи Чери
Въздухът, който той диша (26)

Двадесет и пета глава

Елизабет

Седмиците изминаваха и когато Тристан не ме целуваше, обикновено спореше дръзко с Ема. Спореха за най-странните неща, но накрая винаги се разсмиваха заедно.

— Казвам ти, Бръмбар, Железният човек е най-добрият Отмъстител — каза Тристан от другата страна на масата, целейки Ема с пържени картофки.

— Няма начин! Той няма толкова готина броня като тази на Капитан Америка, Кърлеж! Нищо не знаеш!

— Знам всичко за всичко! — каза той, изплезвайки език към нея. Тя се засмя и също му се изплези.

— Нищо не знаеш!

Всяка вечер водеха подобни разговори и вече започвах да обиквам всекидневието ни.

Една вечер, след като сложих Ема да си легне, с Тристан легнахме на пода във всекидневната с книги в ръце. Аз държах „Хари Потър“, докато неговите очи бяха приковани в Библията. Понякога се обръщах да го погледна и го улавях да се взира в мен с малка усмивка на лицето му, преди отново да се върне към четенето.

— Добре — казах, оставяйки книгата в скута ми. — Какво мислиш за Библията от това, което прочете досега?

Той се засмя и кимна.

— Кара те да се замислиш. Кара те да искаш да научиш повече за всичко.

— Но? — Попитах, знаейки, че има едно „но“.

— Но… не разбирам поне деветдесет и шест процента от нея. — Той се засмя и остави книгата на пода.

— Какъв искаш да бъдеш, Тристан?

Той се обърна към мен и присви очи, несигурен какво имам предвид.

— Какво?

— Какъв искаш да бъдеш? — попитах отново. — Никога не сме говорили за това какво искаме и съм любопитна.

Той потърка върха на носа си и сви рамене, неспособен да отговори.

— Не знам. Имам предвид, в миналото бях баща. Съпруг. Но сега… сега нямам никаква идея.

Въздъхнах и се намръщих.

— Иска ми се да можеш да видиш онова, което аз виждам, когато те погледна.

— Какво виждаш?

— Боец. Сила. Кураж. Някой, който обича дълбоко и силно. Някой, който не бяга, когато нещата се объркат. Когато те погледна, виждам безкрайни възможности. Ти си интелигентен, Тристан. И талантлив. — Той се присви. Поклатих глава. — Такъв си. И можеш да направиш всичко, което пожелаеш. Работата ти с дърво е страхотна, можеш да се занимаваш с това.

— Занимавах се — каза той. — С баща ми тръгнахме на бизнес пътуване в деня на катастрофата. Летяхме за Ню Йорк, за да се срещнем с няколко човека, които бяха заинтересовани от това да ни станат бизнес партньори.

— Не се ли получи?

Той поклати глава.

— Дори не успяхме да стигнем до Ню Йорк. Имахме прекачване в Детройт, и когато кацнахме и си включихме телефоните, получихме стотици съобщения относно Джейми и Чарли.

— Това е толкова…

— Беше най-лошият ден в живота ми.

Преди да успея да отговоря, чух звука от нечии стъпки по коридора.

— Мамо! Мамо! Виж! — каза Ема, държейки фотоапарата в едната си ръка и две бели пера в другата.

— Предполага се, че вече трябва да си заспала, госпожичке.

Тя изстена.

— Знам, мамо, но виж! Две бели пера!

— О, изглежда татко ти е изпратил две целувки — казах.

Тя поклати глава.

— Не, мамо! Тези не са от татко. — Ема се приближи до Тристан и му подаде перата. — От семейството на Тристан са.

— За мен? — попита той, с треперещ глас.

Тя кимна и прошепна:

— Означава, че те обичат. — Ема вдигна фотоапарата. — Сега снимка. Мамо, застани до него! — нареди тя. Направихме каквото поиска. Когато снимката от „Полароид“-а се принтира, тя я подаде на Тристан, който й благодари отново и отново.

— Добре, време за лягане. Какво ще кажеш да ти прочета някоя приказка, за да можеш да заспиш? — попитах.

— Може ли Тристан да ми почете? — попита тя, прозявайки се.

Погледнах въпросително към него. Той кимна и се изправи от пода.

— Разбира се. Какво ще четем? — попита я той, вдигайки умореното ми момиченце в ръцете си.

— Харесвам „Котката с шапката^[1]“ — отвърна Ема. — Но ще трябва да ми я прочетеш с глас на зомби.

Усмивката му се разшири и двамата тръгнаха надолу по коридора.

— Това е един от любимите ми начини на четене — каза той.

Последвах ги и седнах на пода с гръб към стената пред стаята на Ема, слушайки как Тристан й чете и нейния смях при ужасния му зомби глас. Звучеше толкова щастлива, което в миг изпълни живота ми с радост. Като родител нямаше нищо по-хубаво от това да знаеш, че детето ти се усмихва. Едва ли някога щях да мога да се отблагодаря на Тристан заради това, че върна усмивките на лицето на Ема.

— Кърлеж? — каза Ема със силна прозявка.

— Да, Бръмбар?

— Съжалявам за семейството ти.

— Всичко е наред. Съжалявам за татко ти.

Надникнах в стаята, само за да видя Тристан да лежи на пода до леглото на Ема с книга, подпряна срещу гърдите му. Зевс лежеше в краката на Ема. Тя се прозя отново.

— Липсва ми.

— Обзалагам се, че и ти му липсваш.

Тя затвори очи и се сви на топка, отнасяйки се.

— Кърлеж? — прошепна полусънено.

— Да, Бръмбар?

— Обичам те, както и Зевс, въпреки че зомби гласът ти беше наистина ужасен.

Тристан стисна носа си и подсмръкна, преди да се изправи и да я завие, след което плъзна Буба в ръцете й и зави и нея.

— И аз те обичам, Ема. — Когато се обърна да излезе от стаята, ме видя, че го наблюдавам, и ми се усмихна. Отвърнах му. — Хайде, Зевс — извика. Кучето започна да върти опашка, но не помръдна от мястото си. Тристан изви вежда. — Зевс, хайде. Да си вървим вкъщи.

Зевс изскимтя и се промъкна по-близо до Ема.

Засмях се.

— Какъв предател.

— Не мога да го виня. Има ли проблем да остане през нощта?

— Абсолютно никакъв. Мисля, че двамата свикнаха един с друг, след като със Зевс останахте при нас за няколко дни.

Той се облегна на вратата, наблюдавайки Зевс, който се сгуши в ръцете на Ема до Буба. Ема го прегърна силно и се усмихна в съня си. Тристан кръстоса ръце.

— Виждам защо не си се разпаднала напълно като мен. Имаш Ема и тя е… тя е невероятна. Тя е всичко добро в този свят.

— Да. — Кимнах. Такава е.

* * *

През втората седмица на ноември през Медоус Крийк премина свирепа буря. Седнах на верандата, взирайки се в дъжда, който падаше по тревата с луда скорост. Бях изненадана, че все още не беше завалял сняг, но бях повече от сигурна, че след няколко седмици всичко щеше да се покрие в бяло.

Небето ставаше все по-тъмно с всяка изминала минута. Гърмеше и всеки гръм беше последван от светкавица. Ема спеше дълбоко вътре и бях благодарна за това, че спеше толкова тежко, защото в противен случай бурята би я изплашила. Зевс седеше до мен, взирайки се в дъждовните капки, а очите му се отваряха и затваряха. Опитваше се да пребори умората си, но губеше битката.

— Елизабет! — извика Тристан, притичвайки от задния вход на къщата си. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се паникьосвах. — Елизабет! — извика той. Когато достигна най-долното стъпало на верандата, беше мокър от глава до пети.

Отпусна ръце върху коленете си, опитвайки се да си поеме дъх, докато дъждът продължаваше да се излива над него.

— Какво става? — попитах, а гласът ми беше изпълнен със страх. Изглеждаше разтревожен. Слязох от верандата и се присъединих към него под дъжда, отпускайки ръце на гърдите му, които се повдигаха и спадаха. — Добре ли си?

— Не.

— Какво се е случило?

— Седях си в бараката и мислех за теб. — Той преплете пръсти с моите и ме придърпа по-близо до себе си. Сърцето ми заблъска в гърдите ми и се загледах изнервена в устните му, слушайки внимателно всяка една дума, която излизаше от тях. — Опитах се да те прогоня от ума си и мислите си. Но продължих да мисля за теб и сърцето ми пропусна няколко удара. И след това… — Той се доближи още повече. Устата му беше на няколко милиметра от моите и устните му бавно преминаха по долната ми устна. Топлината му прогонваше студа, който носеше дъжда. Беше от онзи вид топлина, която никога не бях знаела, че съществува. Защитно одеяло, което прогонваше болките от миналото и тъгата. Когато продължи да говори, гласът му трепереше. — След това, осъзнах, че без да разбера, съм се влюбил в теб.

— Тристан…

Той поклати глава.

— Това е лошо, нали?

— Това е…

Езикът му затанцува срещу долната ми устна, преди да я засмуче нежно между своите.

— Ужасно. И така, ако точно сега, Лизи… ако не искаш да те обичам, ми кажи и ще спра. Ще си отида и ще спра да те обичам. Отблъсни ме, ако го желаеш. Кажи ми да си вървя и ще го направя. Но ако дори една малка част от теб е съгласна с това, тогава ме придърпай по-близо. Отведи ме в дома си, в спалнята си и ме остави да ти покажа колко много съм влюбен в теб. Остави ме да покажа на всеки сантиметър от тялото ти колко точно съм луд по теб.

Почувствах се ужасно виновна и сведох поглед към земята.

— Не съм сигурна все още дали съм готова да ти отвърна…

Той повдигна брадичката ми и се взря в очите ми.

— Всичко е наред — обеща той с тих глас. — Сигурен съм, че моята любов е достатъчна и за двама ни.

Затворих очи и всеки следващ дъх, който си поемех, беше по-спокоен, отколкото някога съм си мислела, че ще бъде. Никога не съм си мислила, че ще чуя думите „обичам те“ от друг мъж, но когато Тристан ги каза, се почувствах отново цяла.

Той въздъхна срещу устните ми и въздухът, който издиша, се превърна във вдишвания, които ме излекуваха.