Британи Чери
Въздухът, който той диша (8)

Седма глава

Тристан

2 април 2014

Пет дни до сбогуването

Когато таксито ни остави с баща ми пред болницата, аз се затичах към спешното. Очите ми се стрелкаха из помещението, търсейки нещо или някой познат.

— Мамо — извиках, карайки я да вдигне глава. Свалих бейзболната си шапка и забързах към нея.

— О, миличък — проплака тя, втурвайки се да ме прегърне.

— Как са те? Как е…

Майка ми започна да ридае по-силно и цялата се тресеше.

— Джейми… Джейми си отиде, Тристан. Бореше се, но не успя.

Отдръпнах се назад и стиснах върха на носа ми.

— Какво имаш предвид? Разбира се, че не си е отишла. Тя е добре. — Очите ми се насочиха към баща ми, който беше шокиран. Объркан. Наранен. — Татко, кажи й. Кажи й, че Джейми е добре.

Той сведе глава.

Цялото ми същество се присви от болка.

— Чарли? — попитах, сигурен, че не искам да чуя отговора.

— Той е в интензивното. Не се справя добре, но е…

— Тук. Той е тук. — Прокарах пръсти през косата си. Той беше добре. — Може ли да го видя? — попитах. Тя кимна. Забързах към стаята на сестрите и те ме отведоха в стаята на Чарли. Закрих уста с ръка, когато видях малкото си момче, което беше закачено към безброй машини. В гърлото му имаше тръба, целите му ръце бяха в абокати, а лицето му беше цялото в драскотини и натъртено.

— Исусе!.. — прошепнах.

Сестрата ми се усмихна предпазливо.

— Можете да подържите ръката му.

— Защо е тръбата? З-з-защо има тръба в гърлото му? — заекнах. Съзнанието ми се опитваше да остане с Чарли, но истината за Джейми бавно се прокрадваше в ума ми. Джейми си беше отишла. Но как? Как беше възможно да я няма вече?

— По време на катастрофата белият му дроб е отказал и трудно си поемаше въздух. Тръбата е там, за да му помага да диша.

— Не може да диша сам?

Тя поклати глава.

— Ще се оправи ли? — попитах, взирайки се в очите й, които бяха изпълнени с вина.

— Аз не съм доктор. Само те могат…

— Но можеш да ми кажеш, нали? Ако беше на мое място и току-що беше изгубила съпругата си… — Думите ме задавиха. — Ако това малко момче беше всичко, което имаш, всичко, което ти е останало, щеше да искаш да разбереш дали има останала някаква надежда, нали? Би помолила всеки да ти каже какво да правиш. Как да се държиш. Какво би сторила?

— Господине…

— Моля ви — замолих се. — Моля ви!

Тя сведе поглед към земята, преди да ме погледне в очите.

— Бих държала ръката му.

Кимнах. Беше ми казала повече истина, отколкото бях готов да чуя. Тръгнах към стола до леглото на Чарли и взех ръчичката му в моята.

— Здравей, приятелче. Татко е. Тук съм, разбра ли? Знам, че не бях наоколо, когато трябваше, но сега съм тук. Татко е тук и има нужда да се бориш за него. Можеш ли да го направиш, приятелче? — От очите ми закапаха сълзи, и когато се наведох да го целуна по челото, те закапаха върху бузите му. — Татко иска да поработиш върху дишането си. Трябва да се оправиш, защото се нуждая от теб. Знам, че хората казват, че децата са тези, които се нуждая от родителите си, но това е лъжа. Имам нужда от теб, за да продължа да живея. Нуждая се от теб, за да мога да продължа да вярвам в света. Приятелче, трябва да се събудиш. Не мога да изгубя и теб, разбираш ли? Трябва да се върнеш при мен… моля те, Чарли… върни се при татко.

Гърдите му се повдигнаха, когато се опита да издиша и машините започнаха да бибипкат бързо. Лекарите се втурнаха в стаята и издърпаха ръката ми от тази на Чарли, който се тресеше неконтролируемо. Те започнаха да си крещят един на друг, изричайки думи, които не разбирах, правейки неща, които не можех да проумея.

— Какво става? — изкрещях аз, но никой не ме чу. — Какво става? Чарли! — изревах, когато две сестри се опитаха да ме изведат от стаята. — Какво правят? Какво… Чарли! — извиках, все по-силно и по-силно, докато те ме извеждаха от стаята. — ЧАРЛИ!

* * *

Късно в петък вечерта седнах на масата в трапезарията и набрах един номер, който преди ми беше толкова познат, но не бях използвал отдавна. Задържах телефона до ухото ми, когато започна да звъни.

— Ало? — каза познат спокоен и тих глас. — Тристан, ти ли си? — Безпокойството в гласа й накара стомахът ми да се свие на топка.

— Сине, моля те, кажи нещо… — прошепна тя.

Притиснах юмрук към устата си, но не отговорих.

Затворих. Винаги затварях. Седях сам в тъмнината през останалата част от нощта, позволявайки й да ме погълне целия.