Британи Чери
Въздухът, който той диша (42)

Четиридесет и първа глава

Тристан

Паркирах пред магазина на господин Хенсън и влязох вътре. Беше ми се обадил вчера и звучеше доста отчаяно, когато ми каза, че затваря магазина заради проблеми с градския задник. Бях сигурен, че Танер има пръст в това, и знаех, че господин Хенсън вероятно се разпада. Трябваше да го проверя и да видя дали мога да му помогна с нещо — все пак той беше един от първите, които застанаха до мен, когато бях напълно изгубен.

Очите ми се разшириха, когато влязох в „Неизживени спомени“ и видях господин Хенсън да събира стоката от магазина. Като че ли всичко магическо в това място бе изчезнало. Всички рафтове бяха празни и всички мистериозни предмети опаковани.

— Какво, по дяволите, се е случило? — казах, приближавайки се до господин Хенсън.

— Желанието на Танер се сбъдва. Затварям магазина.

— Какво? Мислех, че ми се обади, за да ти помогна. — Прокарах пръсти през косата си. — Не можеш да го затвориш. Отново ли е изнасял реч на срещата на съвета? Не може да го направи!

— Няма значение, Тристан. Вече продадох магазина.

— На кого? Ще си го върна. Каквото и да ми отнеме. На кого си го продал?

— На градския задник.

— Танер не може да го получи. Не можеш да му позволиш да спечели.

— Не говорех за Танер.

— Тогава за кого?

Той се обърна към мен и улови ръката ми, поставяйки връзка с ключове в нея.

— На теб.

— Какво?

— Твой е, всеки сантиметър и всеки квадрат.

— Какво имаш предвид?

— Ами — каза той, сядайки върху един от кашоните. — Изживях мечтата си. Виждал съм магията, която това място може да създаде. Сега е време да го дам на някой друг, който се нуждае от малко магия в живота си. Някой, който има нужда да помечтае малко.

— Няма да приема магазина ти.

— О, но виждаш ли, в това е красотата. Ще го вземеш. Вече е твой. Оправил съм всички документи. Всичко, което трябва да направиш, е да се подпишеш.

— Какво ще правя изобщо с него? — попитах.

— Имаш мечта, Тристан. Мебелите, които изработвате с баща ти, биха подхождали много повече на това място, отколкото старите ми кристали някога са го правили. Не позволявай на никой да убие мечтите ти, момчето ми.

Той се изправи от кашона и отиде до гишето, за да си вземе шапката, след което я сложи на главата си и тръгна към вратата.

— Какво за теб? Какво ще правиш? — попитах, гледайки го как отваря входната врата, карайки камбанката да зазвъни.

— Колкото до мен, ще си намеря нова мечта, защото никога не си твърде стар да помечтаеш и да откриеш малко магия. Дочух слухове, че градът може да има нужда от някои промени, а аз имам спестени пари. Ще обсъдим подробностите по-късно, но засега ще се виждаме наоколо. — Той ми намигна и излезе през вратата.

Отидох до врата и я отворих бързо, взирайки се в посоката, в която беше изчезнал господин Хенсън.

Започнах да се чудя дали наистина не е някакъв магьосник, но когато погледнах към ключовете в ръцете ми, осъзнах, че всичко е реално.

— Какво правиш тук?

Обърнах се, за да видя Елизабет да стои зад мен с кръстосани на гърдите си ръце.

— Лизи — промърморих, зашеметен от близостта й. — Здравей.

— Здравей? — Тя изсумтя и нахлу в магазина. Последвах я вътре. — Здравей? — извика. — Изчезваш за месеци, без дори да ми дадеш шанс да ти обясня и тогава изведнъж се появяваш в града и всичко, което ми казваш, е „здравей“? Ти си… ти си… пенис!

— Лизи — казах с присвити очи, пристъпвайки към нея. Тя отстъпи назад.

— Не. Не ме доближавай.

— Защо не?

— Защото всеки път, когато ме приближиш, не мога да мисля трезво, а в момента трябва да направя точно това, за да ти кажа онова, което имам да ти казвам. — Тя замълча и огледа магазина. — О, боже мой! Къде са всички неща? Защо всичко е опаковано?

Захапах палец между зъбите ми и се вгледах в чертите й. Косата й беше по-дълга и по-светла. Не носеше грим и очите й все още имаха способността да ме накарат да се влюбя в нея.

— Останала си с нея.

— Какво? — попита тя и се облегна на гишето.

Отидох до нея и сложих ръце от двете й страни, приклещвайки я.

— Останала си с Джейми.

Дишането й стана насечено и тя се вгледа в устните ми, както и аз в нейните.

— Тристан, не знам за какво говориш.

— В деня на инцидента майка ми е била сама в чакалнята на болницата, защото с татко все още пътувахме за натам. Видяла си я и си я държала.

— Това е била майка ти? — попита тя с присвити очи.

Кимнах.

— И тя ми каза, че когато Джейми и Чарли са излезли от операционната, ти си останала с Джейми. Държала си ръката й. — Доближих устни до нейните и можех да почувствам малките издишвания, които излизаха от устата й. — Какво се случи, когато влезе в стаята при нея?

Гласът й затрепери и тя примигна няколко пъти, преди да наклони глава назад и да срещне погледа ми.

— Седнах до леглото й и хванах ръката й, след което й казах, че не е сама. — Потърках чело с пръсти, слушайки я внимателно. — Тя не изпитваше болка, Тристан. Докторите казаха, че не е изпитвала болка, когато е починала.

— Благодаря ти — казах. Имах нужда да чуя това.

Преместих лявата си ръка на кръста й и я придърпах по-близо до мен.

— Тристан, недей.

— Кажи ми, че не искаш да те целуна — замолих я. — Кажи ми да не го правя.

Тя не каза нито дума, но тялото й се разтрепери срещу моето. Допрях устни до нейните и я целунах силно и дълбоко, извинявайки се за всяка грешка, която бях направил. Когато устните ни се разделиха, тя продължи да трепери в ръцете ми.

— Обичам те — казах.

— Не, не ме обичаш.

— Напротив.

— Ти ме изостави! — проплака тя, отдръпвайки се от мен, след което отиде в другия край на магазина и изпъна рамене. — Изостави ме и дори не ми даде шанс да ти обясня.

— Не знаех как да се справя с всичко, което се случваше. Исусе, Лизи! Всичко през последните месеци се случваше толкова бързо.

— Мислиш ли, че не го знам? Живеех в същия кошмар като теб, но исках да ти обясня какво се е случило. Исках всичко между нас да проработи.

— Аз все още го искам.

Тя се засмя саркастично.

— Заради това ли ми оставяше онези бележки? Това ли беше твоят знак, че искаш нещата между нас да потръгнат? Защото не постигна нищо друго, освен да ме объркаш още повече. Както и да ме нараниш.

— За какво говориш?

— Бележките. Онези, които оставяше всяка седмица на прозореца на спалнята ми през последните пет месеца. Същите бележки като онези, които си пишехме преди.

Присвих очи.

— Лизи, не съм ти оставял никакви съобщения.

— Престани с тези игрички.

— Не, сериозен съм. Днес за пръв път идвам в града.

Тя ме погледна така, сякаш нямаше никаква идея кой съм. Приближих се към нея, но тя отстъпи назад.

— Престани. Просто… не искам да играя игричките ти повече, Тристан. Може би, ако се беше появил преди два месеца, щях да ти простя. Дори може би преди месец, но не и днес. Спри с тези бележки и престани да си играеш със сърцето ми, както и с това на дъщеря ми. — Тя се обърна и излезе от магазина, оставяйки ме крайно объркан. Когато излязох отвън, тя вече влизаше в кафетерията.

Стомахът ми беше свит на топка, докато се връщах към „Неизживени спомени“. Извъртях рязко глава към вратата, когато камбанката над нея звънна, надявайки се да видя Елизабет. Вместо това видях Танер, който стоеше на вратата.

— Какво правиш тук? — попита той настойчиво.

— Не сега, Танер. Наистина не съм в настроение.

— Не, не, не. Не можеш да си тук. Не можеш да се върнеш обратно. — Той започна да обикаля напред-назад, търкайки тила си с ръце. — Няма да разрушиш всичко. Тя щеше да се върне при мен. Щеше да ми прости.

— Какво? — Изражението на лицето му накара стомахът ми да се преобърне. — Какво си направил?

Той изсумтя.

— Наистина е забавно. Имам предвид, изчезна за месеци наред и в секундата, в която се върна, тя веднага дойде при теб. Целува те така, сякаш си шибания принц Чаровен. Е, по дяволите, поздравления. — Той извъртя очи и се обърна да си върви. — Не трябваше да става така — промърмори на себе си и аз го последвах на улицата до магазина му за авточасти.

— Ти ли оставяше онези бележки на Елизабет?

— Какво, съжалявам, ти ли си единственият, на когото му е позволено да го прави?

— Подписал си се с моите инициали.

— Хайде де, Шерлок. Наистина ли смяташ, че ти си единственият, чието име и фамилия започват с „Т“ и „К“? — Той отиде до една от колите, отвори капака и започна да рови по двигателя.

— Но си знаел, че тя ще си помисли, че са от мен. Откъде изобщо знаеш, че сме си разменяли бележки?

— Лесно. Не е като да не съм имал малки камери, с които да ви шпионирам. — Той ме погледна и се ухили зловещо.

Втурнах се към него и го стиснах за предната част на тениската, блъскайки го срещу колата.

— Шибан психопат. Какво, по дяволите, не е наред с теб?

— Какво не ми е наред? — извика той. — Какво ми има? Аз спечелих! — просъска. — А той ми я отне! Аз казах ези, а той тура и монетата се обърна на ези. Но той си помисли, че може да ми я отнеме просто така и да я накара да го обича. Той обърка животите ни. Тя беше моя. Подиграваше ми се за това с години. Помоли ме да му бъда кум, а после и кръстник на детето им. С години ми го навираше в лицето, когато Елизабет трябваше да бъде моя. Така че се справих с това.

— Какво? — казах, пускайки тениската му. Очите му бяха широко отворени и изпълнени с лудост и не спираше да се усмихва. — С какво си се справил?

— Той каза, че колата му не е в изправност. Помоли ме да я погледна, защото с Ема щяха да пътуват на екскурзия извън града онзи ден. Знаех, че идването му при мен беше знак, той искаше да го направя.

— Да направиш какво?

— Да срежа маркучите на спирачките. Той ми връщаше Елизабет обратно. Защото аз спечелих хвърлянето на монетата. И всичко се нареди чудесно, с изключение на това, че когато е излязъл на магистралата, Ема не е била с него. Била е болна и е останала вкъщи.

Не можех да проумея думите му. Не можех да повярвам на онова, което ми казваше.

— Опитал си се да ги убиеш? Ти си нагласил всичко?

— Аз спечелих! — проплака той, сякаш думите му наистина имаха смисъл.

— Ти си душевно болен.

Той издиша.

— Аз съм душевно болен? А ти какъв си, след като си влюбен в жената, чийто съпруг е убиецът на семейството ти?

— Не той ги е убил. Ти си го направил.

Той размаха пръст пред лицето ми.

— Не, Стивън е бил зад кормилото и е карал колата. Той е бил шофьорът. Аз бях просто механикът, който нагласи нещата под капака на колата му.

Заблъсках го срещу колата отново и отново.

— Това не е някаква игра, Танер. Това са животите на хората, с които си играеш!

— Животът е игра, Тристан. И те съветвам да се отдръпнеш. Защото аз я спечелих. Сега е време да получа наградата си и последното нещо, от което се нуждая, е някой друг да застане на пътя ми.

— Ти си болен — казах, отдалечавайки се от него. — И ако се приближиш до Елизабет, лично ще те убия!

Танер се засмя отново.

— Хайде де, приятелче. Ще ме убиеш? Повече от сигурен съм, че аз имам три пъти повече опит от теб в това. Четири, ако броиш и това, което ще се случи по-късно тази вечер.

— Какво?

— Стига де. Наистина ли си мислеше, че ще оставя малкото момиченце на Елизабет живо, за да ми напомня за мъртвия й съпруг?

— Ако докоснеш Ема — предупредих, на секунди от това да забия юмрука си в лицето му.

— Какво? Какво ще направиш? Ще ме убиеш?

Дори не си спомням, че съм го ударил.

Но помня, че се свлече на земята.

* * *

— Лизи! — извиках, нахлувайки в кафетерията. — Трябва да поговорим.

Тя едва ме погледна, след което ми обърна гръб.

— Тристан, работя. И съм повече от сигурна, че вече говорихме достатъчно.

Увих ръце около сгъвката на лакътя й и я извъртях към мен.

— Лизи, сериозно.

— Пусни я — каза Фей, заставайки между двама ни. — Веднага!

— Фей, не разбираш. Лизи, бил е Танер. Той стои зад бележките, инцидента и всичко останало.

— За какво говориш? — попита Елизабет, а в очите й се появи объркване.

— Ще ти обясня по-късно, но сега трябва да знам къде е Ема. В беда е, Лиз.

— Какво?

Фей ахна.

— Какво си направил на Танер? — попита тя, взирайки се през улицата. Двама полицаи разговаряха с него и Танер сочеше към кафетерията. Мамка му.

— Той е луд. Каза, че ще нарани Ема.

Елизабет трепереше, цялата кълбо от нерви.

— Защо би казал подобно нещо? Знам, че Танер си има своите моменти, но никога не би…

Беше прекъсната от полицаите, които влязоха в кафето.

— Тристан Коул, арестуван си заради атаката над Танер Чейс.

— Какво? — ахна Елизабет, прокарвайки ръце през косата си. — Какво става?

Полицаят продължи да говори, докато ме закопчаваха.

— Оказа се, че този мъж е бил заснет от камерите в магазина за авточасти как атакува Танер Чейс. — Той се обърна към мен. — Имате право да запазите мълчание. Всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат, а ако не можете да си позволите такъв, то ще ви бъде назначен един.

Те ме извлякоха от кафетерията и Елизабет ни последва отвън.

— Почакайте, сигурно има някакво недоразумение. Тристан, кажи им. Кажи им, че това е грешка — замоли тя.

— Лизи. Провери, Ема? Става ли? Просто се увери, че е добре. — Наистина се надявах, че ще ми повярва и ще се увери, че с Ема всичко е наред.

* * *

— Оставих ти магазина едва преди три часа, и когато се връщам, те намирам зад решетките — пошегува се господин Хенсън.

— Какво правиш тук? — попитах объркано.

Той повдигна вежда, докато едно ченге отключваше вратата на килията ми.

— Плащам ти гаранцията.

— Как разбра, че съм тук?

— О! Хвърлих набързо едни карти. — Той присви очи и се засмя. — Тристан, това е най-голямата градска клюка. Дочух хората да говорят за това. Освен това — каза той, докато завивахме зад ъгъла на коридора — едно малко птиченце ми подшушна за това.

Елизабет се изправи от пейката в лобито и се втурна към мен.

— Тристан, какво става?

— Ема в безопасност ли е?

Тя кимна.

— С баба си и дядо си е.

— Каза ли им какво става?

— Все още не, просто ги помолих да я наглеждат. Честно казано дори не знам какво се случва, Тристан.

— Танер го е направил, Лизи. Всичко е по негова вина. Той ти е оставял бележките през последните пет месеца, не аз. Той е причинил инцидента. Каза ми, че е бил той, Лизи. Трябва да ми повярваш. Мисли си, че всичко това е някаква извратена игра, и съм сигурен, че няма да спре, докато не получи наградата си.

— Каква е наградата?

— Ти.

Тя преглътна.

— Какво ще правим? Как да докажем, че той стои зад всичко това?

— Не знам. Не знам какъв е следващият му ход, но трябва да поговоря със Сам и да поставим няколко полицая около къщата ти.

— Какво? Защо?

— Танер спомена нещо за камери. Мисля, че може да е поставил няколко из къщата ти. — Ръцете й започнаха да треперят и аз ги улових. — Всичко е наред. Ще се справим с това. Всичко ще бъде наред.