Британи Чери
Въздухът, който той диша (37)

Тридесет и шеста глава

Елизабет

— Имаш четири секунди да отвориш тази врата, преди да нахлуя и да те докопам, жено! — извика Фей от верандата ми. Когато отворих вратата, тя ахна. — В името на бога, кога за последно си се къпала?

Бях облечена в пижама, косата ми беше вързана на кок, а очите ми бяха подути. Повдигнах ръка и помирисах мишниците ми.

— Напръсках се с дезодорант.

— О, скъпа. — Тя се намръщи и пристъпи в дневната. — Къде е Ема?

— При Кати и Линкълн — обясних и се стоварих на дивана.

— Какво става, Лиз? Гаджето ти дойде в кафетерията и каза, че не говориш с него. Нарани ли те?

— Какво? Не. Той е… той е перфектен.

— Тогава защо се държиш по този начин? Защо изглеждаш като някой бездомник?

Тя седна до мен.

— Защото не мога да разговарям с него повече. Не мога да бъда с него. — Разказах й за инцидента и й обясних защо нещата с Тристан не бих потръгнали. Сериозността, която изпълни погледа й, беше нещо, което не виждах много често, което потвърди колко сериозна и реална бе ситуацията.

— Миличка, трябва да му кажеш. Той се разпада, опитва се да разбере къде е сгрешил.

— Знам. Просто… обичам го. И заради това знам, че ще го изгубя.

— Слушай, не знам много за любовта и когато сърцето ми беше разбито, започнах да създавам проблеми. Буквално. След като престанах, все още бях с разбито сърце и тъжна. Някой ми каза, че разбитото сърце си струва, защото накрая поне си преживял любовта.

Кимнах и отпуснах глава в скута й.

— Кога животът спира да боли?

— Когато се научим да казваме на живота да си го начука и открием причината да се усмихваме.

— Съжалявам, че Мати ти разби сърцето.

Тя повдигна рамене, издърпвайки ластика от косата ми, преди да започне да прокарва пръсти през нея.

— Всичко е наред. Той просто го напука малко. И така, какво ще правим през остатъка от вечерта? Можем да гледаме „Тетрадката“ или нещо подобно, или… можем да си поръчаме пица и бира и да гледаме „Професия: Стриптийзьор 2“.

„Професия: Стриптийзьор 2“ спечели.

* * *

Следващия следобед с Ема влязохме в „Неизживени спомени“, за да открием усмихнатия Тристан, който седеше зад гишето.

— Здравейте, момичета! — каза с широка усмивка.

— Здравей, Кърлеж! — възкликна Ема и се покатери по един от столовете.

Той се наведе и я щипна по носа.

— Хей, Бръмбар. Горещ шоколад?

— С допълнително маршмелоус! — извика тя.

— С допълнително маршмелоус! — повтори той и се обърна. Щастливото му държание беше малко престорено. Не бях сигурна какво означава това или как да го приема. Не бяхме разговаряли от дни и все пак той се държеше така, сякаш всичко е наред. — Елизабет, какво мога да ти донеса?

Нарече ме Елизабет, а не Лизи.

— Само вода — казах, настанявайки се до Ема. — Всичко наред ли е? — попитах го, докато той ми наливаше часа с вода и подаде на Ема полугорещия й шоколад, в който винаги добавяше няколко кубчета лед. Тя скочи от стола си и се втурна към Зевс.

— Всичко е наред. Направо супер.

Повдигнах вежда.

— Трябва да поговорим. Знам, че вероятно си разстроен заради това, че те избягвах.

— Така ли? — Той се подсмихна. — Не бях забелязал.

— Просто…

Той започна да бърше плота.

— Съпругът ти е убил семейството ми? Да, всичко е направо супер.

— Какво? — Гърлото ми се стегна и ушите ми започнаха да бучат, докато превъртах думите, които току-що бяха излезли от устата ми. — Как…?

— Твоят най-добър приятел Танер се отби вчера. Искаше, нали знаеш, да се опита да убеди господин Хенсън да затвори магазина. Тогава си поговорихме. Реши, че било много мило от моя страна, че съм приел факта, че съпругът ти е убил семейството ми.

— Тристан.

Той остави парцала на плота, застана пред мен и се наведе напред.

— От колко време знаеш?

— И-исках да ти кажа.

— Откога?

— Трис… не знаех…

— По дяволите, Елизабет! — извика той, стоварвайки юмруците си върху плота. Ема и господин Хенсън се обърнаха към нас с любопитни и загрижени погледи. Господин Хенсън побърза да вкара Ема в задната стая. — От колко време? Знаеше ли, когато ми каза, че ме обичаш?

Не казах нищо.

— Знаеше ли на сватбата?

Гласът ми затрепери.

— Помислих си… помислих си, че ще те изгубя. Не бях сигурна как да ти кажа.

Той се усмихна сковано и кимна.

— Страхотно. Дължиш два долара и двадесет цента за горещия шоколад.

— Нека обясня.

— Два и двадесет, Елизабет.

Бурните му очи отново бяха станали мъртви. В погледа му имаше студенина, каквато не бях виждала, откакто го бях срещнала. Бръкнах в джоба си и извадих някакви банкноти, поставяйки ги пред мен. Тристан ги взе и ги хвърли в касовия апарат.

— Ще говорим по-късно тази седмица — казах с треперещ глас. — Ако ми позволиш, ще ти обясня всичко по най-добрия начин, по който мога.

Беше ми обърнал гръб, а ръцете му стискаха плота на гишето. Наведе глава и тогава видях колко зачервени от стискането бяха ръцете му.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита той.

— Не.

— Тогава, по дяволите, стой далеч от живота ми. — Тристан свали ръце от плота, повика Зевс, който изтича към него и двамата напуснаха магазина, а камбанката над вратата оповести напускането им. Господин Хенсън и Ема излязоха от задната стая.

— Какво се случи? — попита господин Хенсън, приближавайки се към мен. Постави успокояващо ръка върху рамото ми, но това не спря треперещото ми тяло.

— Мисля, че току-що го изгубих.