Британи Чери
Въздухът, който той диша (15)

Четиринадесета глава

Тристан

4 април 2014

Три дни до сбогуването

— Този е наистина хубав, ако търсите нещо здраво — каза директорът на погребалния дом Харолд на майка ми и на мен, докато стояхме вторачени в ковчезите. — Облицован е с бакър и има отлична устойчивост към корозията. По-здрав е от този от неръждаемата стомана и осигурява забележителен живот за близките ви хора.

— Много хубаво — отвърна майка ми, докато аз стоях напълно незаинтересован.

— А ето тук, ако търсите нещо от по-висок клас, то тогава ще искате да погледнете този красавец. — Пръстите на Харолд потъркаха козята му брадичка, преди да потупа вътрешността на друг ковчег. — Този е от бронз, който е най-здравият и най-дълготрайният от всеки друг ковчежен материал. Ако искате да изпратите близките си със стил, то това е, от което имате нужда. Имаме и ковчези от твърда дървесина. Сега, не са толкова здрави като тези тук, но са устойчиви на удари, което е хубаво. Предлагат се в най-различни видове като черешови, дъбови, ясенови или орехови. Моят личен фаворит е този от черешово дърво, но това е моето мнение.

— Шибана откачалка — промърморих под носа ми, така че само майка ми ме чу.

— Тристан — смъмри ме тя, обръщайки гръб на директора на погребалния дом. — Дръж се учтиво.

— Той има любим ковчег. Това е ненормално — просъсках, раздразнен на Харолд, на майка ми, ядосан от това, че Джейми и Чарли си бяха отишли. — Не можем ли да приключваме с това? — оплаках се, оглеждайки празните ковчези, които скоро щяха да бъдат изпълнени с целия ми свят.

„Върнете се при мен.“

Майка ми се намръщи, но продължи напред и се справи с детайлите, които аз исках да се преструвам, че не съществуват.

Харолд ни заведе в кабинета си, където продължи да се усмихва зловещо и да говори глупости, които ме дразнеха все повече с всяка изминала секунда.

— Имаме оферта и за надгробните плочи. Предлагаме венци за началото на празниците, вази за цветя и одеяла за по-студените месеци…

— Ти ебаваш ли се с мен? — измърморих. Майка ми постави успокояващо ръка върху рамото ми, сякаш искаше да ме спре от това да не нападна Харолд, но вече беше твърде късно. Търпението ми се беше изчерпало. — Сигурно ти е доста добре, а, Харолд? — попитах, навеждайки се напред с присвити очи и преплетени пръсти. — Работата ти е направо страхотна, да предлагаш на тъжните шибаняци одеяла за любимите им хора. Да ги накараш да похарчат парите си, докато са толкова уязвими, за шибани неща, които нямат значение. Одеяло? ОДЕЯЛО? Те са мъртви, мамка му! — Извиках и се изправих от стола. — Мъртвите не се нуждаят от одеяла, защото не им е студено. Не се нуждаят от венци, защото не празнуват Коледа, и не се нуждаят от цветя, защото какъв е смисълът? — изревах, стоварвайки ръце върху бюрото му, разпилявайки документите, които се намираха върху него.

Майка ми се изправи и протегна ръка към мен, но аз отдръпнах ръце. Гърдите ми се повдигаха и спадаха, а вдишванията ми ставаха все по-трудни за контролиране. Можех да усетя свирепостта, която излъчваха очите ми. Губех контрол. Разпадах се все повече и повече с всяка изминала секунда.

Излетях от кабинета му и се облегнах на най-близката стена. Майка ми се извини на Харолд, докато ръцете ми се свиха в юмруци и се стовариха върху стената. Пръстите ми почервеняха, а сърцето ми се превърна в парче лед.

Те бяха мъртви.

Бяха мъртви.

Майка ми излезе от стаята и застана срещу мен, след което очите й се напълниха със сълзи.

— Купи ли одеяла? — попитах саркастично.

— Тристан — прошепна тя и можех да чуя болката в гласа й.

— Ако си, то тогава трябваше да вземеш на Чарли зелено, а на Джейми лилаво. Това бяха любимите им цветове… — Поклатих глава, не исках да говоря повече. Не исках майка ми да се опита да ме накара да се почувствам по-добре. Не исках да дишам.

Това беше първият ден, в който почувствах истински смъртта им. Първият ден, в който осъзнах, че след три дни ще трябва да кажа сбогом на целия си свят. Душата ми гореше и всеки сантиметър от мен чувстваше изгарянето. Поклатих глава още веднъж, и още веднъж, след което покрих уста с ръка и изревах.

Те бяха мъртви.

Бяха мъртви.

„Върнете се при мен.“

* * *

— Чарли! — изкрещях, сядайки в леглото си. Навън все още беше тъмно, а чаршафите ми бяха подгизнали от потта ми. През прозореца премина лек полъх, докато се опитвах да се отърся от кошмара, който беше по-реален от всякога. Кошмарите ми бяха отминалите ми спомени, които се връщаха да ме преследват.

Наблюдавах как лампата в стаята на Елизабет се включи. Тя се приближи до прозореца и се взря към моя прозорец. Не светнах лампата. Седнах на ръба на леглото, тялото ми все още беше горещо. Светлината обливаше лицето й и забелязах, че устните й се движат.

— Добре ли си? — попита тя, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

Беше толкова дяволски красива, което ме дразнеше.

Дразнех се и от това, че вероятно виковете ми я събуждаха почти всяка нощ. Отидох до прозореца, очите ми все още изпълнени с вина заради това, че не бях там, когато Джейми и Чарли имаха нужда от мен.

— Връщай се в леглото — казах й.

— Добре — отвърна тя.

Но тя не помръдна от мястото си.

Вместо това седна на перваза на прозореца си, а аз се облегнах на моя. Взирахме се един в друг, докато сърцето ми не забави ритъма си, а очите й не се затвориха.

Мълчаливо й благодарих заради това, че не ме остави сам.